Второто действие на мигрантската криза в Европа започна. Независимо от това дали става дума за епизодичен геополитически ход на Ердоган, с който се опитва да изнуди Европа да застане зад действията му в Северна Сирия или за начало на по-мащабен процес, заплахата е налице. Засега (поради ред причини) основният удар е насочен към Гърция. До този момент ние минаваме между капките, единствено и само благодарение на добрите приятелски отношения между нашия премиер и президента на Турция. И въпреки, че добрите междуличностни връзки без съмнение са важна част от изкуството на дипломацията, същите не могат да бъдат елемент от една дългосрочна политика за сигурност. В свят подвластен все повече на законите на хаоса и грубия интерес, отколкото на международното право и споделената полза, триковете на неформалната дипломация имат много по-малка относителна тежест.
Старо улично правило е, че не е добре да отиваш на престрелка въоръжен с нож. Иначе казано, добрите отношения са важни, но винаги е по-добре да встъпваш в тях от позицията на силата или най-малкото на неуязвимостта. В политиката не е по-различно. Да, положителен факт е, че с Ердоган сме на „ти“, но това е нетрайна политическа конструкция и зависи единствено и само от собствената му добра воля, а тя, както сме се убеждавали неведнъж е доста преходна. Също такар следва да не забравяме, че Ердоган не е вечен. След него може да дойде някой друг, с когото да нямаме толкова добър диалог. Запознатите по-отблизо с турския политически живот знаят че същия представлява един истински пандемониум, от който настоящия турски президент съвсем не е най-лошото, което може да изскочи. Истината е, че Турция е регионална геополитическа сила с неоимперски нагон и не трябва да имаме никакви илюзии, че България е важна част от експанзионистичните й планове.
Казват, че правилното разбиране на даден проблем е половината от неговото решение. Факт е, че глобалната мигрантска криза е функция от два основни компонента. Първият е политиката на големите държави в Близкия изток, която няма изгледи да се промени в обозримо бъдеще. Този регион е от основно значение в геополитическите стратегии на всички световни сили и най-вероятно ще продължи да бъде генератор на нестабилност в следващите няколко десетилетия. Неудобния за нас факт е, че освен невралгична за световната политика точка, Близкия изток е и един от най-гъсто населените региони в света.
Вторият компонент е по-сериозен, защото е системен. Намираме се в период, който можем да охарактеризираме като исторически реванш на Третия свят спрямо Европа. След няколко десетилетия усилена либерална и неомарксистка пропаганда, широките народни маси в бившите колонии на големите европейски държави са твърдо убедени, че виновни за бедите им са именно бившите колонизатори, а не собствените им диващини от периода на деколонизацията, както и всички социални експерименти от постколониалния период, свързани с някои от най-бруталните авторитарни режими и комунистически диктатури в историята. Това съчетано със свръхпопулацията в тези страни и пълната невъзможност на политическите им елити да осигурят на населението базови условия за живот като достъп до чиста питейна вода, достатъчно храна, елементарни медицински услуги и др., създава напълно реалната перспектива в близко бъдеще към Европа да тръгнат не стотици хиляди, както досега, а буквално милиони. В момента, в който това се случи, а то ще се случи, ние ще бъдем един от входовете, през които те ще минат.
Съвсем не на шега, да предотвратим подобно развитие е може би най-важната национална задача, която сме имали в цялата си позната история. Сложно е да прогнозираме какви точно ще бъдат ефектите, когато това стане реалност, но някои неща не е трудно да предвидим отсега. Първо, драматично ще се влоши и без това тежката геодемографска картина в страната. Почти сигурно е, че районите, през които ще минават маршрутите на мигрантските потоци ще се обезлюдят безвъзвратно. Хората от малките населени места – градове и села, ще мигрират масово към големите областни центрове в търсене основно на сигурност. България ще се превърне в страна с няколко големи града, а между тях неопределена сива зона без ясна юрисдикция и население с неясен етнически произход и конфесионална принадлежност. Цените на имотите ще ударят дъното, туризмът ще бъде ликвидиран, големите производства ще се изнесат моментално. Можем да изброяваме още много, но поантата е ясна. В крайна сметка, под напора на събитията повечето отделни държави най-вероятно ще се ориентират към поединични действия за спасяване. Това почти сигурно ще означава, ако не разпад, то фактическа невъзможност на военните и политически съюзи, в които членуваме да функционират адекватно. Това без никакво съмнение ще постави на карта самото съществуване на Третата българска държава.
Извън традиционното за настоящия ни политически елит мрънкане, че сме малки и нищо не можем да направим, че сме безсилни пред валяка на историята, както и характерното за географските ни ширини упование в някакви по-силни външни фактори, които трябва да ни „пазят“, има няколко мерки, които определено са по силите ни, можем да предприемем веднага и не зависят от никой друг, освен от нас самите.
Ограда или стена
Като един от хората, организирали и участвали в първите протести и граждански вълнения през 2013 г., когато мигрантския проблем за първи стана част от вътрешнополитическия ни дебат, ясно си спомням полемиката, която се водеше по отношение на това – трябва ли ни преградно съоръжение по границата и какво точно да бъде то. И тогава, и сега поддържам становището, че сега съществуващата ограда по границата е само временно решение. Ако искаме наистина да бъдем защитени от сценарий, при който на границата ни ще застанат не няколко десетки хиляди, както през 2015 г., а многократно повече, необходимо ни е мащабно железобетонно съоръжение, подобно на изграденото от Израел по границите му с палестинските територии. Един такъв инфраструктурен обект е потенциално много по-важен от всички енергийни проекти, за които в момента хабим сили и енергия като общество. Стената, която трябва изградим по границата си с Турция, трябва да служи не като обикновено преградно съоръжение, а да изпълнява ролята на цивилизационна граница, отвъд която преминаването да бъде невъзможно.
Мобилизация на населението
Въпроса с връщането на наборната военна служба, по необходимост ще получи своя положителен отговор, когато се изправим лице в лице с опасността да бъдем прегазени от новото преселение на народите. Проблема е, че когато това се случи, ще бъде вече безнадеждно късно. Отсега трябва да се мисли активно по този въпрос, защото положението не е розово. Мнозинството от българските младежи са физически деградирали и морално капитулирали. Необходими са активни мерки по привеждането им в способност да изпълняват колективни действия и задачи, в условия на военна или аварийна опасност. Дори да не го наричаме военна служба, а гражданска повинност или нещо от този род, трябва ни организационна форма, която да ни позволи да обучим и предадем на боеспособното младо население базови военни умения и знания. Това ще ни позволи да мобилизираме много по-голям човешки ресурс в помощ на армията и полицията, в случай на мащабна заплаха по границата.
Крепост „Европа“
Най-важният елемент от нашата условна стратегия. Необходим е активен диалог и сътрудничество с всички европейски страни и политически сили, които поставят сигурността на континента, запазването на неговия моноцивилизационен характер и християнското му наследство на първо място в своите програми и приоритети. Като първа фронтова държава при мащабна мигрантска инвазия, България трябва да лансира идеята за формиране на Общи Европейски Въоръжени сили в контекста на концепцията за „интелигентна отбрана“ и концепцията за „крепостта Европа“. Подобна структура в никакъв случай няма да бъде заместваща НАТО, която е организация създадена да защитава своите членки от външна военна заплаха, а по-скоро ще изпълнява ролята на вътрешно-континентални войски, които да реагират в различни точки при нужда от възстановяване на обществения ред.
В понятийния апарат на рисковия мениджмънт, написаното дотук се нарича worst-case scenario. Концепция особено характерна за консервативното мислене, тъй като поставя акцент върху развитието, отчитайки всички възможни рискове пред сигурността. В областта на държавния мениджмънт, стратегическите решения следва да се взимат именно стъпвайки върху тази матрица, особено що се касае до рискове от екзистенциален за нацията характер. Защото не бива да забравяме, че нашите решения в настоящето се превръщат в бъдеще за децата ни.
