„Българските държавници са заприличали на политици, а политиците вече на нищо не приличат“ – каза ми вчера един приятел и ме накара да се замисля. Каква е разликата между политиците и държавниците и как едните могат да заприличват на другите? Един академичен въпрос, на който си заслужава да се отдели малко време.
На пръв поглед „държавник“ и „политик“ трябва да са синоними, защото и двете описват човек, който се занимава с държавни дела. Но очевидно все пак има някакви разлики и не съм аз първият, който се замисля за тях. Още в средата на 19 век богословът Джеймс Кларк е видял разликата между държавниците (statesmen) и политиците (politicians) в хоризонта на тяхното целеполагане. Докато политикът решава тактически задачи, задачите на държавника са стратегически. Политикът мисли до следващите избори, а държавникът – много отвъд тях. Това е така, може би защото политикът мисли предимно за интересите на партията си, а държавникът – за интересите на нацията. В идеалния случай интересите на партиите трябва да съвпадат с интересите на нацията, но практиката показва, че често те са не просто различни, а даже и антагонистични. Което, ако се замислиш, е абсурдно, но е факт, част от ежедневието и ние не му обръщаме внимание.
Така, на фона на тези два признака – краткосрочност/дългосрочност на задачите и партийни/национални интереси – се очертава и един трети, който различава политиците от държавниците. Това е признакът положителност/отрицателност на оценката. Държавникът е добър, защото мисли за всички и то в дългосрочен план. Политикът е лош, защото мисли само за себе си и то на принципа „ден да мине, самун да загине“. Вие сте престъпни политици, ние сме мъдри държавници. Вие политизирате всичко и извличате политически дивиденти, ние подхождаме държавнически в интерес на обществото.
Как изглежда всичко това у нас? При нас всичко е по-малко, всичко е по-дребно. Уж сме хилядолетна държава и от висотата на тези мащаби нашите политици трябва да мислят поне 50 години напред, а държавниците не по-малко от 500, а всъщност излиза, че политиците нямат кръгозор дори до края на мандата си и това може би е така, защото все по-рядко успяват да го завършат. Причината е, че нямаме чувство за историчност. Единици са тези, които са способни да видят и оценят процеси, надхвърлящи по продължителност собствения им живот. Колко хора започват нещо, което ще завършат внуците им? Колко хора си дават сметка, че цялата ни нова и най-нова история е последица от Кримските войни? Американците може да са на 200 години и ние много да ги презираме за това, но пък у тях и институциите, и традициите им са на 200 години, докато при нас през няколко години всичко започва отначало. Затова и нашите държавници приличат на политици, защото рядко могат да мислят повече от 10 години напред, а това е малко.
Що се отнася до партийните и националните интереси, то в България и това противопоставяне е ярко изострено. То е по-скоро противопоставянето между частния и обществения интерес, като под частен интерес можем да разбираме както партиен, така и корпоративен и личен интерес. И частният интерес у нас почти никога не съвпада с обществения. Затова човек, когато види да ремонтират улица, махва с ръка и казва: „Мани ги! Пак крадат, защото идва краят на мандата!“.
Всъщност, ако има някаква криза, то това е кризата на взаимното доверие. Никой на никого не вярва, когато стане дума за власт. Всички казват: „Крайно време е в политиката да влязат свестни, честни, умни и кадърни хора!“. Обаче ако случайно някой такъв човек реши да влезе в политиката, същите тези всички казват: „Ооо! Знаем те ние тебе, байнольо! И ти си дошел да краднеш и да лапаш!“. И на човека не знам досадно защо му стане, пък си вземе капата и отиде да върши нещо друго.
Всъщност Народният гений – този измислен малоумен персонаж – е очертал картината в крилати поговорки като „Ден година храни“, „След мен и потоп“, „Моето е мое, чуждото е общо“, „Балък лозе копа, юнак вино пие“ и т.н. Ние сме хитър народ, който гледа само да не настине и да не се мине. Ние сме крайни индивидуалисти, свикнали да се спасяват поединично. Затова нашите държавници са толкова дребни, че приличат на политици, а пък политиците на нищо не приличат.
Какво да се прави ли? Като начало няма да е излишно да се придържаме към един прост принцип: първо да се свърши работата и след това да се защитят всички останали интереси. Защото сега, увлечени в защитата на разнообразните частни интереси, все по-често забравяме да свършим работата. И освен това мисля, че е в интерес на всички Картаген да бъде разрушен.
За в-к “Труд“
Илюстрации: Кариен Деру – “Политикът“; Иван Кутузов – “Замириса на море”
