Огнян Минчев
Стратегията на западната демократична общност за подпомагане на демократичните движения в Близкия Изток претърпя неуспех.
Западната визия за промяна в този регион включваше няколко основни компонента. Първо, оттегляне на подкрепата за про-западните светски авторитарни режими от типа на този в Египет, подложени на натиск от многообразна по мотивите си популистка демократична вълна. Второ, натиск върху враждебните към Запада авторитарни режими от типа на режимите на Саддам в Ирак и на Асад в Сирия и замяната им с демократично избрани правителства.
Въпросът бе в това, какви правителства биха дошли на власт в резултат на демократични избори в тази част на ислямския свят? Западната визия, подчинена на предимно либералната интерпретация на международните процеси предполагаше замяна на светските авторитарни режими с режими на демократично избрани “умерени ислямисти”. За западните стратези обаче самото понятие “умерен ислямизъм” е твърде езотерично за да има практическо приложение.
Къде започва и къде свършва “умереният ислям”?
Единствено в Тунис този въпрос получи малко-по-практичен отговор и то само поради изключително силната светска – про-западна публична култура на тунизийското общество. В Египет “умерения ислямизъм” бързо еволюира до все по-откритата ислямистка диктатура на президента Морси, който набързо отмени независимата съдебна система, конституционните гаранции за светска държава и т.н. Пропадането на Египет в дебрите на средновековието бе предотвратено само от навременната намеса на армията – гарант на светския режим начело с генерал Сиси. Опитите да бъде заменен режимът на Асад в Сирия с демократично избрано правителство доведе до гражданска война, в която връх сред анти-режимната опозиция взеха ислямско-фундаменталистки движения на безмилостни криминални главорези. Подобен се очертава и резултатът в Ирак, където мекият и твърде корумпиран теократично-шиитски режим на Малики отстъпва пред експанзията на яростните главорези от ИДИЛ. Тази засега най-радикална и най-ретроградна ислямистка групировка заплашва да превърне целият регион в средновековен “халифат”, пред чиято репресивност бледнеят и най-големите престъпления на афганските талибани и на Ал Кайда (които се готвят за завръщане след изтеглянето на НАТО от Кабул)…
Днес не е време за криене на главата в пясъка като стратегия за измъкване на Запада от хаоса, за който западните либерални стратези допринесоха значително. Стратегията за подкрепа на “умерения ислямизъм” претърпя провал и подпомогна кървавата експанзия на на радикалното ислямистко средновековие в целия регион на Близкия и Средния Изток – от изпадналата в пълен хаос Либия на запад до Афганистан и Пакистан на изток. Успехът на кръвожадните ислямистки радикали ще резонира в целия ислямски свят – включително до контролираната от – засега – умерения ислямизъм Турция и до ислямските общности в Европа.
Спешно необходимо е изграждането на нова стратегия на цивилизования свят спрямо най-динамично разгръщащата се заплаха за равновесието между различните религии, култури и цивилизации в съвременния свят. Да се разчита на успеха на абстрактно дефинирания “умерен ислямизъм” е рецепта за пълно поражение пред натиска на кръвожадния радикален ислям.
Освен всичко друго, опитът показва, че ислямският радикализъм успешно се използва от легитимните представители на “умерения ислям” – особено в Западна Европа – за да извоюват нови привилегии и защитени пространства на ислямска експанзия в традиционно християнските и секуларизирани западни общества. Ако Западът, Европа, Америка не могат да предложат ефективна подкрепа на народите в Близкия Изток срещу кръвожадните ислямисти, то поне могат да проявят известно чувство за самосъхранение в изграждането на разумна стратегическа картина на предизвикателството на радикалния ислямизъм, с което се сблъсква цивилизования свят.
Към днешна дата понятието “умерен ислямизъм” по-скоро обърква реалната представа на западните стратези, отколкото да ги подпомага в изработването на адекватни решения.
Текстът е публикуван във facebook-страницата на автора.
