Тази статия е част от Годишникъ2020, който може да закупите тук
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section][et_pb_section fb_built=”1″ _builder_version=”4.7.7″ _module_preset=”default”][et_pb_row _builder_version=”4.7.7″ _module_preset=”default”][et_pb_column type=”4_4″ _builder_version=”4.7.7″ _module_preset=”default”][et_pb_text _builder_version=”4.7.7″ _module_preset=”default” hover_enabled=”0″ sticky_enabled=”0″]
“Il est facile de voir que la démocratie américaine se trompe souvent dans le choix des hommes auxquels elle confie le pouvoir ; mais il n’est pas aussi aisé de dire pourquoi l’État prospère en leurs mains.”
[1] Alexis de Tocqueville, 1848
Ако нямате специален интерес към класическата история най-вероятно не знаете кой е Гай Марий – човекът, чието дело е в основата на Римската империя. Но затова пък със сигурност знаете кой е Наполеон. В продължение на десетилетие Наполеон побеждава всички европейски армии. И въпреки това империята, която изгражда, се разпада. Подобен е примерът с Ханибал. Дори след многогодишното военно превъзходство на Апенинския полуостров той не успява да победи Рим. И Наполеон Бонапарт, и Ханибал Барка са признати гении на военното дело. Но пък се провалят. За разлика от техните държавни построения империята, създадена от Цезар, стъпвайки върху Мариевите реформи, просъществува векове. В известен смисъл тази империя съществува и до днес.
Историите на Наполеон и Ханибал са не само куриоз. Те демонстрират един много важен принцип. Принцип, който би ни помогнал да преминем през турболентните времена, в които живеем. Времена, в които ще сме принудени да се справяме сами.
Победителите не са гениалните
Ако следим дискусиите в обществото не може да не ни прави впечатление, че фокусът е винаги върху това дали дадено управленско решение е правилно или не. Историята обаче ни учи, че правилността на управленските решения в най-добрия случай е второстепенен фактор за това дали едно общество или група ще се развива добре. Доказателство са известните на всички ни исторически лидери, които след блестящи победи водят обществата си към разруха и поражение.
От другата страна са обществата, които след низ от провали намират в себе си сили да се изправят, да излязат по-силни и в крайна сметка да се наложат. Тези общества се развиват дори когато са управлявани от неспособни водачи и много рядко са зависими от силни и харизматични лидери.
Нациите победители са не гениалните, а адаптивните. Не силните, а гъвкавите. Не знаещите, а тези, които се учат. Защото развитие се постига не със старание и перфекционизъм, а с постоянство и повторение (итерации).
Как една нация да стане адаптивна и да започне да не повтаря до полуда едни и същи грешки и провали? Какво прави едно общество способно да се учи от опита си?
Синдромът – “Всичко опира все до мен”
Историята ни учи, че гениалността на определен водач в дългосрочен план по-скоро вреди, отколкото е от полза за дадено общество. Гениалността на ръководителите води до централизиране на вземането на решенията (те винаги знаят кое е най-добре и трябва само да ги питаме), което от своя страна прави цялата система неповратлива. В такива организации ръководителят има чувството, че целия товар е на неговите плещи. Но това е малкият проблем.
По-значимият проблем е, че структури, които се осланят на способни индивиди на върха, се насищат на по-ниски нива с изпълнители, на които не им се дава възможност сами да вземат решения и да не повтарят грешките си. Този среден управленски състав години наред се селектира на база не на собствените решения, а на база на това, колко съвестно изпълнява поставените задачи. Години наред същите хора развиват рефлекси, че личният им напредък зависи не от техните успехи и провали, а от това правилно ли интерпретират спуснатите отгоре нареждания. Тези хора не са развили умения и самочувствие да решават сами.
Тяхната лоялност е към лидера, а не към отбора.
Затова рано или късно организациите, водени от гениални лидери, рухват. Причините може да бъдат както физическата смърт на ръководителя (Александър Македонски), така и някое негово погрешно решение (Наполеон). В такива ситуации отговорността за справяне с кризата се поема от средния управленски състав, който обаче е напълно неподготвен за ситуацията.
Някои действат успешно, други – не, но в най-критичния момент за оцеляването си структурата започва селектиране на умелите и отсяване на некадърниците, вместо да води борба на живот и смърт.
Ние съществуваме в йерархии
В нашето животинско същество е заложено да изграждаме йерархични структури. Тези структури могат да бъдат семейства, фирми или държави. Учени и бизнес консултанти от десетилетия предсказват скорошна подмяна на йерархичните структури с такива от егалитарен тип [2], но тези прогнози така и не се потвърждават, защото всички участници в йерархичната структура имат полза от това общите ресурси да се управляват от най-производителните и прозорливи.
Ползите за самите общества да съществуват като йерархии са ясни. Те разчитат на тях за изграждане на конструктивни взаимодействия между индивидите. По този начин могат да се създават и ръководят големи групи хора, които да разрешават комплексни проблеми (напр. болница, фирма, армия).
Индивидите също търсят йерархични взаимоотношения. Стремежът да съществуваме в йерархии е генетично заложен [3] и е видим при много живи организми. Освен това растежът или запазването на положението в йерархичните структури е възможно най-силния стимул за отделния индивид да работи и да се развива. Ако погледнем на стремежа към забогатяване и власт като желание за израстване в социалната йерархия, ще разберем колко важен е този фактор за съществуването на обществата. Но между йерархии и йерархии има разлика. Някой са просто пирамидални организации на хора, а други заживяват собствен живот и са повече от съвкупност от отделни личности.
Corpus – когато човешката маса стане тяло
Древният Рим е един от историческите примери за работеща обществена йерархия, заживяла собствен живот. Римските структури са изградени така, че личностите успешно се вписват в колективи на всички нива и корпоративният успех е в основата на селекцията. В тази структура преобладаващия брой решения се вземат от опитни управленци на ниско и средно ниво.
Една от основните причини за създаването на Римската империя е организацията на армията след Мариевите реформи, управлявана основно от вестници и стотници. Тази организационна структура възниква в края на II век пр. Хр., когато републиката губи няколко битки от нахлуващите от север народи и в Рим разпознават слабостта на армията си.
Вместо да търси “гениалния” пълководец, консулът Гай Марий се захваща да реформира отбраната на страната и да създаде непобедима военна машина. Въпреки недоволството на легионерите, успехът на реформите е толкова зашеметяващ, че само няколко десетилетия по-късно той води до създаването на Римската империя. Без реформите на Гай Марий надали щяхме да имаме Цезар.
Защо обаче имаме нужда от йерархия?
Правилните хора на правилните позиции
Примерът с Мариевите реформи в Рим нагледно демонстрира, че най-успешни са корпоративните структури, които издигат правилните хора на правилните позиции. Независимо дали е армия, болница или компания качествата на организацията зависят от това доколко в йерархичната организация най-способните хора се издигат. Всички организации имат интерес хората в тях да развиват качествата си. Също така нищо не е по-силен мотиватор за индивида от растеж в йерархията. Освен това отварянето на ръководните позиции за най-способните създава практически неизчерпаем резерв от опитни ръководители, който създава така нужната стратегическа дълбочина. Подборът се оказва в дъното на трайните успехи, защото правилният подбор е способността една организация да се възпроизвежда.
Селекцията при израстването може да се случва въз основа на няколко критерии, но първият критерий е определящият. Пример за това е България по време на комунизма. На ръководни постове трябваше да се назначават най-добрите с едно единствено предусловие – да са верни и дисциплинирани членове на партията. Този вид селекция беше и причината защо комунизмът в рамките на няколко десетилетия банкрутира икономически и идеологически.
Друг много добър пример е медицината. Искате да имате добра хирургична клиника, в която да се прави много добра медицина и да се правят нови открития? Създайте клиника, в която се приемат и израстват професионалисти с най-добрите постижения в тези сфери. След 10 години там ще се работи на най-високо ниво. Също така ако в една много добра хирургична клиника се наложат неправилни критерии за израстване, тя в рамките на 1-2 десетилетия губи качествата си.
Разликата между свободните и авторитарните общества
В свободните общества едновременно съществуват различни, независими йерархични структури. Фирми, държавна администрация, църкви, семейства, клубове и тнт. Един индивид може да участва в различни йерархични структури и да бъде на различно ниво в тях. Тази привидно хаотична социална организация всъщност е изключително стабилна защото тези отделени йерархии трудно могат да бъдат разрушени наведнъж.
В авторитарните общества естествения стремеж цели унищожаване или подчиняване на всички структури на една обща йерархия. Това е и дълбоката причина защо комунизмът потиска Църквата и подкопава ролята на семейството. Огромен проблем на този вид структури обаче е тяхната “чупливост”. Пример за това е разпадането на комунизма в Източния блок. Липсата на независими от централната власт структури бе и причината за свободния пад на нашето общество през 90-те години на 20-ти век.
Проблемът с левите идеи за социална справедливост
В последните десетилетия се наслушахме за “социална справедливост”, “равенство на половете” и всякакви концепции, които целят да направят хората по-щастливи и света – по-справедлив.
Най-големият проблем на тези идеи е, че те въвеждат нови критерии, които да определят израстването в социалните йерархии. Забравяйки, че социалните йерархии не съществуват, за да правят хората по-щастливи (това е задача на самия индивид), а да изпълняват задачи. Болниците – да лекуват хора, футболните отбори – да вкарват голове, строителните фирми – да строят, армиите – да побеждават в битки.
“Ех, един честен човек да дойде на власт!”
Дълбокото неразбиране как се структурират успешните групи хора проличава най-добре от вкоренения в хората стремеж към “просветеният лидер, който да управлява с твърда ръка”.
Когато Исус Христос идва, евреите очакват Месията да бъде един харизматичен генерал, който да поведе борбата за освобождение от Рим [4]. Това е и причината той да бъде посрещнат на Цветница като Цар на Израил. Можем само да гадаем колко голямо е било разочарованието, когато очакванията на хората не се оправдават. Успехът на Исус Христос обаче е феноменален – той създава първата корпорация – Църквата (събранието на вярващите, представляващо Тялото Христово – Corpus Christi), която съществува вече хилядолетия. Успехът Му се дължи на това, че селекцията на хората в ранната Църква е в основата на Неговото учение.
Илюзията, че успехът е само на една ръка разстояние ако просто се намери този честен някой, облечен във власт – действа дълбоко демотивиращо на хората, защото всеки привиден месия води след себе си нов и нов провал.
Тъкмо това подтиква всеки български управник от последните десетилетия да се опитва да наложи правилните според него решения (ще приватизираме …, лустрираме …, построим …, ще реформираме …). За постигане на конкретните цели той има нужда от власт, за да преодолее съпротивата в обществото. А за да запази тази власт, той жертва селекцията на управленските кадри (започва да подбира по вярност), вместо да изгражда структурите в държавата и спокойно да изчака резултата [5].
Защо се провалят Наполеон и Ханибал?
И в двата случая те се провалят поради липса на стратегическа дълбочина – не могат да си позволят да загубят дори една по-сериозна битка. Те не управляват corpus, а пирамидално организирани пешки. Едно погрешно решение не може да бъде поето от компенсаторен механизъм.
Типичен пример за липсата на гъвкавост и автономност на организацията на Наполеон са провалите в битките при Grossbeeren, Katzbach и най-вече – при Dennewitz. Всички те се случват основно поради неспособността на средния ръководен състав на армията да действа самостоятелно при екстремни условия без присъствието на Наполеон [6].
Една гъвкава и автономна йерархична система, която да действа като организъм, който може да се възпроизвежда, да се регенерира, би дала на Наполеон тази стратегическа дълбочина, но във времената, когато той е силен, не е бил в състояние да изгради такава система.
Какво значение има това за нас днес
И днес светът е едно доста динамично място. Предизвикателствата са всякакви. Ние не може да продължаваме да разчитаме на доброжелателни съюзници, които да ни спускат правилните формули за решаване на нашите проблеми.
Затова, колкото е възможно по-бързо трябва да започнем да изграждаме нашите собствени йерархични структури – министерства, агенции, общини, институти, клубове и фирми. Изграждането им е сравнително просто и се свежда до две неща:
– Какво дадена организация трябва да прави;
– Как се определя израстването и понижението на хората в системата.
В момента много основни институции са разградени дворове. Критерии за израстване там са роднински връзки, политически пристрастия, корупционни омерти и сексуални взаимоотношения. Тови вид селекция безпощадно ерозира нашите институции и премахва професионализма от тях. Липсата на професионализъм, обаче, рефлектира върху политиците, които са избрани от народа и застават с лицето и името си пред избирателите. Затова рано или късно политиците, които искат да се задържат на власт, ще трябва да започнат да изграждат структурите, които да им помагат да останат на власт [7].
Изграждането на структури не е безкрайно сложен процес. Ако се поставят правилните цели и критерии в рамките на няколко години ще започнем да виждаме професионализация на всичко, което правим. От футбола до медицината.
С други думи, ако днес искаме да направим нещо, което трайно да подобри нашето общество, трябва да започнем да обновяваме нашите институции. А ключът към обновяването е правилната селекция и организация на хора. Този процес е далеч по-важен от строителството на инфраструктура, подобряване на здравеопазването, усвояването на европейски фондове, съдебната реформа или дори исторически спорове с нашите съседи, защото предхожда всяко устойчиво положително развитие.
[/et_pb_text][et_pb_text _builder_version=”4.7.7″ _module_preset=”default” hover_enabled=”0″ sticky_enabled=”0″]
[1] La démocratie en Amérique, 1848, Chapitre VI, p. 102-127 (Лесно можем да видим, че американската демокрация често греши в избора на личностите, на които поверява властта, но не е толкова лесно да кажем защо държавата процъфтява в ръцете им)
[2] Ward, C. (2008) Anarchy in action. London: Freedom Press.
[3] Michael Avan der Kooij and Carmen Sandi The genetics of social hierarchies Current Opinion in Behavioral Sciences April 2015, Pages 52-57
[4] Mowinckel, He That Cometh, 7, 155
[5] Единствено изключение е Царя. Той не се поддаде на желанието да бъде харизматичен лидер. Той е и единственият човек, от който цялата модерна политическа класа в България се е учила. Неговата личност ще бъде пример за поколения напред.
[6] Failure In Independent Tactical Command: Napoleon‘s Marshals In 1813 by Major John M. Keefe, USA,
[7] Изненадващите победи в Българската история се дължат основно на събития, които провокират правилна селекция. „Войната на капитаните” е великолепен пример за това как издигайки способни младши офицери (висшият състав напуска) армията ни не само не губи боеспособност, а я увеличава.
Тази статия е част от Годишникъ2020, който може да закупите тук
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section][et_pb_section fb_built=”1″ _builder_version=”4.7.7″ _module_preset=”default”][et_pb_row column_structure=”1_2,1_2″ _builder_version=”4.7.7″ _module_preset=”default”][et_pb_column type=”1_2″ _builder_version=”4.7.7″ _module_preset=”default”][et_pb_team_member name=”Христо Генчев” position=”гост-автор” image_url=”https://conservative.bg/wp-content/uploads/2016/03/hristo-gentchev.png” admin_label=”Христо Генчев” _builder_version=”3.23.3″ header_level=”h2″ body_text_align=”center” text_orientation=”center” custom_css_member_image=”margin: 0 auto;||width: 70%;” custom_css_member_description=”padding-top:15px;” custom_css_member_position=”padding-bottom: 20px;||letter-spacing: 2px;||text-transform: uppercase;||font-size: 14px;” border_radii_image=”on|180px|180px|180px|180px” border_width_all_image=”6px” border_color_all_image=”#303c66″ border_style_all_image=”double” border_style=”solid” saved_tabs=”all”]Архитект Христо Генчев е основател и съсобственик на най-голямото проектантско бюро в Европа за фасади и външни конструкции. Завършил е Техническия университет във Виена. Възпитаник е на Класическата гимназия за антични езици и култура. Син е на известния урбанист и публицист арх. Христо Генчев.
[/et_pb_team_member][/et_pb_column][et_pb_column type=”1_2″ _builder_version=”4.7.7″ _module_preset=”default”][et_pb_team_member name=”доц. д-р Марин Генчев” position=”гост-автор” image_url=”https://conservative.bg/wp-content/uploads/2016/03/marin-gentchev.png” admin_label=”marin-genchev” _builder_version=”3.23.3″ header_level=”h2″ body_text_align=”center” text_orientation=”center” custom_css_member_image=”margin: 0 auto;||width: 70%;” custom_css_member_description=”padding-top:15px;” custom_css_member_position=”padding-bottom: 20px;||letter-spacing: 2px;||text-transform: uppercase;||font-size: 14px;” border_radii_image=”on|180px|180px|180px|180px” border_width_all_image=”6px” border_color_all_image=”#303c66″ border_style_all_image=”double” border_style=”solid” saved_tabs=”all”]Завършва медицина 1997 година във Виенския Университет, Австрия където в последствие получава специалност по неврохирургия. Работил е в университетската болница на Виенския Университет, Националните Институти по Здравеопазване на САЩ, УМБАЛ “Александровска”, УМБАЛ “Иван Рилски” и УМБАЛ “Пирогов”. От 2011 година е началник отделение към Клиниката по неврохирургия, Клиникум Идар-Оберщайн, многопрофилна болница към Университета Йоханес Гутенберг Майнц, Германия.
[/et_pb_team_member][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]
