Скоро ще се навърши година, откакто броим трупове – първо по света, а после и у нас. Не че преди не е имало, но просто сега ги броим по-настървено. Ето, очакваме до Нова година да достигнем рекордните 1,8% годишна смъртност (при Черната чума през 14 век тя е била средно 7,14%, ако приемем, че за 7 години е измряло приблизително половината население на Европа), а в абсолютна стойност починалите са два пъти повече в сравнение с миналата година по това време, независимо от какво са починали. Броим трупове, но не ги броим с хладна научна безпристрастност, а яростно, с възмущение и обвинение. Водим виртуални граждански войни за това дали да се носят маски или не, гориха ги, после заклеймиха всеки, който не носи; вместо своите лица, в социалните мрежи си сложиха снимки на Милен Цветков (Бог да го прости!) с маска; водят се цели публични дебати затова дали носът на министър-председателя бил под или извън маската. Водим виртуални граждански войни за това кой ще се ваксинира и кой няма да се ваксинира. Пропагандата се изпедепца – от известно време да носиш маска и да се ваксинираш не е отговорност към себе си, а към другите, към колектива, към гражданското общество, най-сетне към човечеството! Защото да не пазиш себе си е небрежност, но да не пазиш човечеството е престъпление! Всички дебнат, всички преследват враговете на човечеството и вече никой не гледа в собствената си паничка, а наднича в чуждата и когато видяното там не му хареса (а то никога не му харесва), надига вой до небесата. Междувременно статистиките за смъртните случаи се обновяват не с дни, а с часове. Паниката стиска в юмрук сърцата ни и те пърхат като уловени птички.
Проблемът не е (и никога не е бил) толкова какво се случва, а как го изживяваме – и колективно, и индивидуално. Как изживяваме смъртта, как се изменяме, докато я чакаме? Зависи от гледната точка. Сещам се за три.
Първата се гради на убеждението, че сме продукт на еволюцията.
В момента това е официалното виждане, подобно на онова, според което материята е безкрайна както в пространството, така и във времето, и всеки, който споделя някакво различно мнение, се възприема като чудак, блуждаещ между безобидната странност и клиничната девиация (мога ли да употребя този псевдотермин като синоним на „луд за връзване“?). Вярваме, че сме продукт на еволюцията. Възникнали сме случайно, когато материята е проявила порив да се усложни от елементарна частица до дете-индиго. Защо материята е проявила такъв порив, е въпрос, на който Науката предстои да открие отговор. По пътя на това усложняване у материята са се появили първо сетива, после чувства и най-сетне и разум. Причината е закономерната (макар и случайно възникнала след трилиони проби и грешки и милиарди мутации) борба за оцеляване, в чийто процес усложнилият се вече до живи организми звезден прах развива различни приспособления като нокти, зъби, рога, бодли, отрова и дори отвратителна миризма, за да продължи необезпокояван по пътя на своето усложняване. Разумът от гледна точка на диалектическия материализъм не е нищо повече от подобно, макар и качествено ново, приспособление – рога, нокти или отвратителна миризма; средство за надделяване в междувидовата борба и за оцеляване.
Разумът дава на човека неоценимо еволюционно предимство, но развива и някои необясними патологии като вяра, любов, морал и пр., които не само не улесняват еволюционната борба за оцеляване, но даже u пречат. Като цяло те са източник единствено на неудобства и страдания. От еволюционна гледна точка съвършеният човек е социопатът, защото у него тези вредни израстъци не са се развили.
Какво общо има всичко това със смъртта и страха от нея? Ето какво. Според материалистическата гледна точка разумът е продукт на мозъка, така че с биологичната смърт, която е преди всичко мозъчна, изчезва и личността. Какво ни пука тогава за смъртта? Та ние даже няма да разберем, че се е случила! Няма да я преживеем, най-много да я доживеем. Мотото на романа „Янаки Богомил“ е: „През целия си живот един човек се чудил има ли нещо след смъртта или след смъртта няма нищо. Накрая умрял, видял, че няма нищо, и се успокоил“. Ето това спокойствие трябва да води всички материалисти, пък били те диалектически или някакви други.
Гледна точка №2.
Вярваме, че сме Божии творения, че нашата духовна, нематериална и безтелесна част е образ и подобие Божие. Като Божи образ нашата нематериална част извън всякакво съмнение е безсмъртна. Когато тялото, тези кожени дрехи, които навлякохме от гордост, умре, нематериалната ни част се завръща в блаженство при своя Създател. Разбира се, за да се случи това, нашата нематериална част трябва да е съгласна. Трябва да вярва, че това завръщане е възможно и с цялата си свободна воля да го желае. Целият свят, поставен да се гърчи в потока на времето и неговата променливост, не е нищо друго, освен място, в което волята на творението взаимодейства с благодатта на Твореца. Взаимодейства съзнателно, за да стане бог по подобие на Твореца, а това може да се постигне само доброволно и чрез известно усилие, породено и оправдано от копнеж. Такава е втората гледна точка и тя ни дава коренно различна перспектива към смъртта и отношението към нейното очакване и случване. За човек с такъв мироглед смъртта е трепетно заминаване на вълнуващо пътешествие. Пред смъртта той не потъва в отчаяние и мрачни мисли, не се вайка че всичко свършва, а се чувства като младеж, който за първи път ще пътува без родителите си в чужбина и брои с нетърпение часовете до излитането на самолета. Такъв човек не споделя ужаса на онези, за които земният живот е единственото възможно битие. Той и да забрави да си сложи маската на излизане, ще махне с ръка и няма да се върне. Той не брои фини прахови частици.
Гледна точка №3.
Всъщност тя не е самостоятелна гледна точка, а съчетание от първите две. Тялото със своята логика споделя първата, а душата със своята интуиция споделя втората. Разумът разбира, че смъртта не би трябвало да е страшна, защото в нея няма наблюдател, който да се страхува. Душата обаче знае, че наблюдател ще има и той може да види грозни неща. Адът не е нищо друго освен отсъствието на Бог. Никой не може да си го представи и всеки опит, включително и Дантевият, не е нищо повече от умствено упражнение в свободното време. Затова и Джеймс Джойс се подиграва с опитите да бъде описан адът в „Портрет на художника като млад“, където католически учител плаши децата с ужасяващи до извратеност картини.
Бог не изоставя човека, а човекът Го напуска. Човекът, неспособен да се смири и да пожелае да постави Божията воля на мястото на своята надменна, индивидуална и напълно объркана, неинформирана воля, се отдалечава от Бог, отказвайки да се уподоби на Него. У човека остава само Божият образ, с който се е родил, но не е успял да прибави към него и подобие. Безсмъртният образ без съответното Божие подобие страда и затова казваме, че адът е отсъствие на Бог.
Единствената причина за отсъствието на Бог е Неговото съзнателно и своеволно отхвърляне. Когато умът отхвърли Бог, сърцето се ужасява. Защото човек има не само ум, но и сърце, и сърцето често пъти знае повече, колкото и умът да го презира за това. Ето това е страхът от смъртта. В този страх вече има смисъл. И няма никакво значение какво конкретно събитие го предизвиква – война, робство, катаклизъм или зараза. Левски се е страхувал от смъртта – както от нейното очакване, така и от нейното случване – много по-малко в сравнение с някой съвременник, изгубил временно обонянието и вкуса си. Но Левски е свещеник и при него е обяснимо. Давам го за пример, защото е приет за безспорен национален авторитет, но и много други са като него. Всъщност такива са всички, които гледат на себе си като на нещо повече от мимолетен проблясък в линейния поток на времето, започващ с устни и завършващ с анус.
Накратко. Има два варианта – или човек е смъртен и в такъв случай смъртта няма никакво значение, а само мисълта за нея и очакването, или е безсмъртен и тогава смъртта просто не съществува. Да, знам, страшно е да си представиш, че всичко, което познаваш, ще изчезне и дори на негово място да дойде нещо друго, то ще е напълно неизвестно и не задължително приятно. Знам. Но то е като с Картаген – дори да е единственото, което познаваме, мисля, че трябва да бъде разрушен.
