Тройните коалиции в ляво
В 25-годишната история на пост-комунистическа (понякога оптимистично наричана и демократична) България страната ни познава две управления на коалиции от по три парламентарно представени субекта, и двете включващи формации от ляво-центристката част на политическия спектър.
Първата тройна коалиция бе формирана след парламентарните избори от 2005 г., когато предварително заявитилите, че ще управляват заедно БСП и ДПС не успяха да съберат стабилно мнозинство и след едно унизително за тях среднощно гласуване, когато лидерът на социалистите Сергей Станишев бе утвърден за министър-председател, но предложеният от него министерски съвет бе отхвърлен, си осигуриха комфортно мнозинство, привличайки в управлението заиграващата се преди това с десните партии (по онова време в НС имаше цели три такива: СДС, ДСБ и ССД) НДСВ на бившия цар Симеон Сакскобурготски. Покрай членството на БСП в ПЕС, а на НДСВ и ДПС в АЛДЕ, архитектите на тази коалиция ѝ дадоха името „социално-либерална“, но българският народ я прекръсти доста по-точно на „триглавата ламя“. Създадена уж в името на това страната безаварийно да влезе в ЕС на първи януари 2007 г., коалицията се запази и след тази дата, но остана в спомените на българите главно с разпределянето на всички властови, икономически, финансови и пр. публични ресурси по формулата три-пет-осем между съставящите я партии, с тесните си връзки с организираната престъпност (вътрешният министър Румен Петков дори се принуди да подаде оставка след среща на четири очи с „оперативно интересно“ лице), с повсеместната корупция, със спрените еврофондове и с хвалбата на етно-либерала Ахмед Доган (с агентурно име „Сава“), че именно той и никой друг разпределя порциите в държавата.
Закономерно избирателят наказа тежко всички участници в коалицията, давайки почти пълно мнозинство на новосъздадената ПП ГЕРБ на парламентарните избори през 2009 г. БСП и ДПС изпаднаха в тежка изолация (все още се държаха един за друг обаче, така че не бяха съвсем сами), а най-тежката цена плати НДСВ. Новата звезда в либералния център, която за период от няколко години изглеждаше сякаш ще разруши властвувалия преди това в страната двуполюсен политически модел, създадена до голяма степен около всенародната носталгия по изгонения от комунистите след деветосептемврийския преврат малолетен монарх, падна жертва на същия този (бивш) монарх, който излъга в очите избирателите си (предимно с десни нагласи), че никога няма да се коалира с БСП. Излъганите гласоподаватели не му простиха това предателство и пратиха партията му в политическото небитие, откъдето се измъкнаха единствено Меглена Кунева и Даниел Вълчев (последният най-известен в това, че в комбина с едно от главните действуващи лица от втората тройна коалиция – Пламен Орешарски – организираше „седенки“ на протестиращите срещу невъзможно ниските си по онова време възнаграждения бълтгарски учители), за да влеят съзидателната си енергия в заявилия се като десен Реформаторски блок.
Втората тройна коалиция се състави след предсрочните парламентари избори през 2013 г. Обстоятелствата по много неща напомняха тези от времето на първата тройна коалици, но и по много неща се различаваха от тях. БСП и ДПС отново бяха заявили отнапред, че ще управляват заедно, но отново един депутатски мандат ги раздели от заветните 121 (а нещата щяха да стоят и по-зле за тях, ако печално известната кюстендилска фурия от БСП Мая Манолова в съучастие със самообявилия се Цар на Дудука телевизионен журналист Николай Бареков не бяха спретнали т.нар. „констинбордска афера“ в деня за размисъл преди изборите). Разликите бяха, че този път нито един от мераклиите да съставят кабинет не беше спечелил изборите – победител отново беше дясно-центристката формация ГЕРБ (прецедент в най-новата ни парламентарна история – управлявала партия да спечели следващите избори), но всички останали участници в 42-то НС се обединиха около каузата да не допускат победителя във властта. И още една съществена партия – четвъртата парламентарно представена партия и съответно трети субект в коалицията вече беше не либералната НДСВ, която беше приемлива за международните партньори на БСП и ДПС, а изповядващата откровено национал-социалистическа идеология Атака, която в хода на управлението засили още повече реториката си срещу НАТО и „еврогейския съюз“ и за интегрирането на България с Евразийския съюз на Путин. Поради това Атака не можеше да бъде официално включена в коалицията, а за пред публиката „само“ подкрепяше правителството на Орешарски по всички ключови въпроси и му осигуряваше кворум, най-често посредством „златния пръст“ на фюрера си Сидеров.
Тази тройна коалиция се представи дори по-катастрофално от първата, като само в рамките на една година съумя да отвори дупка от един милиард лева в наследения от ГЕРБ балансиран бюджет, да фалира четвъртата по големина българска банка и така да разклати стабилността на банковата система и на цялата ни икономика, да предизвика шоково поскъпване на електроенергията след първоначалните популистки намаления на цените, да подпише договор за строеж на антибългарския проект „Южен поток“ при непрозрачни за обществеността клаузи и най-вероятно заробващи ни цени и да засили търканията ни с партньорите ни от ЕС почти до точката на скъсване (тук дори не споменаваме традиционното при управление на БСП спиране на еврофондовете).
На фона на тези оглушителни неуспехи може да звучи парадоксално, но най-големият провал на втората тройна коалиция дойде на полето на морала. Скандалното назначение на подозирания във връзки с организираната престъпност „касиер“ на ДПС Делян Пеевски на поста председател на ДАНС (съчетано с назначението на Волен Сидеров за председател на парламентарната комисия по етика, както и с поставянето на редица по-малко известни престъпници от всякакъв калибър по всички нива и етажи на властта) взриви общественото недоволство и направи оцеляването на тази мъртвородена коалиция невъзможно. След цяла година на протести, потушавани от полицията по най-брутален начин и при явно превишаване на правомощията на струпаните в столицата анонимни еничарски корпуси (и то във време, когато пустеещата ни граница с Турция се прекосяваше всеки ден от над сто нелегални имигранта от Мали, Афганистан, Северна Африка и т.н., представящи се за сирийци), българските граждани зашлевиха самозабравилите се управленци както те си умеят най-добре – на изборите за европейски парламент в началото на 2014 г. След това поредно изборно поражение дори за най-закоравелите радетели на дружбата между социалисти, етно-либерали и национал-социалисти стана ясно, че изпадналото в дълбока вътрешна и външна изолация управление е обречено и кукловодите от ДПС оттеглиха подкрепата си за премиера Орешарски, предизвиквайки по този начин предсрочни парламентарни избори. Което ни довежда до настоящето положение.
След изборите от пети октомври – фрагментираност, но и плаха надежда
Резултатът от проведените на пети октомври 2014 г. избори беше до голяма степен сходен на последните парламентарни избори в нашата южна съседка Република Гърция – налице е изявен победител от т.нар. народна десница (в Гърция – Нова демокрация, в България – ГЕРБ), който обаче печели едва 85 депутатски места, а в парламента влизат множество други партии с по-малки проценти, много от които изповядващи леви и национал-социалистически идеи. Дотук обаче приликите свършват, тъй като изборното закондателство в Гърция позволява на победителя в изборите да получи допълнителни депутатски мандати, посредством които да сформира стабилно управление – лукс, който не е достъпен за победителя в българските парламентарни избори. Още повече, че в Гърция Нова демокрация безпроблемно сключи широка коалиция с основния си опонент в ляво ПАСОК – нещо, което е невъзможно тук, с оглед на огромната вина на БСП за бедственото положение на България и силните настроения срещу тази партия както в обществото като цяло, така и след електората на ГЕРБ в частност.
От казаното дотук изглежда, че положението на българския политически небосклон продължава да бъде нелеко. Към днешна дата дори двете политически формации – членки на Европейската народна партия (ГЕРБ и РБ) – по всяка вероятност няма да получат достатъчно депутатски места за съставянето на правителство, което теоретично прави възможно съставянето на левичарски и антизападен кабинет от страна на всички останали партии. И все пак, поводи за оптимизъм има. Първият е свързан с факта на все по-намаляващата тежест на бившата комунистическа партия (преименувана на БСП) в обществения живот – гласовете на столетницата, заедно с тези на създадената и отгледана от тях противоконституционна етническа партия ДПС, са колкото тези на победителите от ГЕРБ (а вероятно и по-малко). Вторият е, че от направилия сериозен пробив Патриотичен фронт – ВМРО и НФСБ вече обявиха, че няма да влязат в преговори с ДПС и че биха подкрепили всяко правителство, работещо за защите на българските национални интереси, което на практика прави схемата „всички срещу ГЕРБ и РБ“ неосъществима чисто математически.
И тук стигаме до необходимостта от създаване на това тройна коалиция, този път в дясно. Щом ГЕРБ и РБ (както изглежда), няма да могат да управляват сами, то ще им се наложи да привлекат трети партньор в евентуалната коалиция между тях. Както вече стана ясно, абсурдно е това да бъде някоя от участничките в досегашната тройна коалиция БСП, ДПС и Атака – народът не би простил такова предателство и подобно управление би се сринало по-бързо и от предишното. Абсурдно е да си помислим и за движението ББЦ, създадено от човека, изиграл толкова голяма роля покрай миналогодишната Костинбродска афера за възцаряването на кабинета Орешарски. Що се отнася до новия играч в ляво – АБВ на агент Гоце, то бе създадено с цел да обере недоволния от коалиционната политика на БСП ляв електорат и след това отново да го прелее на столетницата. Опитът излезе неуспешен на евроизборите с оглед на по-високия праг за вкарване на депутат там, но е на път да се осъществи в НС. Тогава? Остава единственият логичен избор – вече споменатият Патриотичен фронт – ВМРО и НФСБ.
Коалицията, от която всички могат да спечелят (и най-вече България)
Простите сметки показват, че ако предварителните проучвания се окажат верни и в НС влязат осем партии, една коалиция между ГЕРБ, РБ и ПФ би могла да разчита на около 127 гласа, достатъчни за съставянето на правителство. Смея да твърдя, че при национално отговорно поведение на всеки от участниците в такава коалиция, биха спечелили като съответните участници, така и България. По-долу ще опитам да защитя това си твърдение:
ГЕРБ биха внесли в управлението подкрепата на близо милион български граждани, повечето от които десни по нагласа, завоювания на ниво ЕС (и особено в най-голямата политическа сила в европарламента – ЕНП) престиж и изградените си добри контакти в Съюза. Същевременно, поради необходомостта да се съобразяват с коалиционните си партньори, ГЕРБ ще трябва да обуздаят на моменти авторитарните инстинкти на лидера си , както и да се откажат от характерното за предишното им управление отношение към несвързания с тях бизнес, което беше главна слабост на самостоятелното им правителство. Ако успеят да постигнат това и да запазят само позитивите от предишното си управление (финансовата стабилност, добрата усвояемост на еврофондовете, строежа на ключова инфраструктура, борбата се престъпност, добрия диалог с евро-атлантическите ни партньори), големият печеливш ще бъде България, но и ПП ГЕРБ, която ще си върне още от доверието на българските граждани.
Реформаторският блок би донесъл на такова управление гласовете на няколстотин хиляди десни избиратели, експертния си потенциал, както и национално-отговорната си и про-европейска позиция относно „големия енергиен шлем“ на Путин и руската агресия срещу Украйна. Същевременно, участвувайки в коалиционен форман, на реформаторите ще се наложи да озаптят както усещането си за собственото им величие и претенциите, че са единствените „автентично десни“, а гласуващите за другите десни формации не са дорасли до равнището им, така и либерално-левичарските залитания на говорителя си по въпроси като легализацията на „индивидуалната доза“ леки наркотици, гей парадите и еднополовите бракове, по които въпроси споменатият лидер се различива от огромното мнозинство от българския народ, а това на свой ред уврежда електоралните перспективи пред блока.
Патриотичният фонд би обогатил бъдещото управление с национално-отговорните си позици по теми като македонския въпрос и въобще грижата на държавата за българските малцинства зад граница, относно нелегалната имиграция и битовата престъпност (както срамежливо и политически коректно се нарича сега у нас явлението, известно по време на Третото българско царство като разбойничество). На свой ред нуждата да се съобразяват с коалиционните си партньори ще накара формациите в ПФ да се се откажат от някои свои антипазарни позиции като противопоставянето на приватизацията на БДЖ, както и за подкрепата си за неизгодните за България и застрашаващи националния ни суверенитет руски енергийни проекти. За целта обаче е нужно фронтът да бъде направен официално част от коалицията и обвързан с коалиционни задължение (но и права!), а не да се разчита на заявената от водачите му в изборната нощ готовност за подкрепа на на едно национално отговорно управление. В началото на по-миналия парламент Атака бе декларирала същата готовност спрямо ГЕРБ, за да свърши накрая в лагера на БСП, ДПС и Путин.
Вместо извод
Проведените на пети октомври 2014 г. избори за 43-то Обикновено народно събрание поставят България пред уникалната за най-новата ни политическа история перспектива за коалиционно управление в дясно. С оглед на бедственото положение, оставено ни в наследство от съвместното управление на БСП, ДПС и Атака и на факта, че както на североизток, така и на югоизток от нас се водят войни, един евентуален отказ от участие в такова управление от страна на някоя от парламентарно представените десни формации би нанесъл тежък удар върху националните интереси на България и върху самото ни оцеляване като държава и нация. В такъв критичен момент всякакви лични противоречия и антипатии между десните партии трябва да бъдат загърбени.
От друга страна, ако евентуалното коалиционно споразумение между ГЕРБ, РБ и ПФ бъде заченато при ясно и публично разписани правила (както това се прави в редица европейски страни като Германия, Белгия и пр.), ако целта му е отдръпване на България от бездната, продължаване на реформите, демонтиране на остатъците от тоталитарната комунистическа система в съдебната власт, администрацията, медиите и икономиката и защита на националните интереси, а не просто разпределение на „порциите“ на квотен принцип, какъвто е лайтмотивът на досега познатите ни леви коалиции, ако участниците в него се придържат коректно към поетите ангажименти и отговорности пред Родината и пред българските граждани, то налице е историческият шанс страната ни да продължи развитието си към по-добро. За тази цел обаче се изисква изключителна коалиционна култура и зрялост от страна на парламентарно представените десни партии. Верен на своите цели да популяризира ценностите на дясното управление сред българското общество, Младежкият консервативен клуб ще организира съвместно с Института за свободен капитализъм „Атлас“ и СДС – София на „светлата“ за комунистите (и черна за останалата част от човечеството) дата седми ноември конференция на тема работещите коалиционни модели в Европа. Поканени са всички – и политици, и граждани.
Илюстрация: Росен Рашев – РошпакаГалерия Кавалет
