Събуждам се към 7 сутринта от викове в парка. Не обръщам особено внимание, а просто ставам и довършвам последните приготовления на багажа. Малко по-късно слизам надолу за обичайната обиколка с чаша кафе и установявам, че всъщност на поляната пред нас група англичани играят на фризби, опитвайки се да съборят по две бутилки вода, самоотвержено защитавани от противниковия отбор. Прекарвам известно време наблюдавайки ги, след което започвам да товаря колата. Освен всичко останало в нея има и два кашона с книги – единият е с детски книги, които ще даря на сдружение, в което членувам, а вторият ще пътува до Украйна, където ще бъде предаден в полза на българската общност в Киев. Опитвам се да си намеря занимания, с които да запълня времето до уречения за тръгване час. Успявам и да направя видео клип на две катерици, които се гонят пред мен. Едната е по-голяма от другата и с това ми напомнят двете ми дъщери, които са не по-малко палави, пъргави и с известен успех също се катерят по дърветата в парка.
В крайна сметка към 12 часа се отправям към Националния студентски дом, откъдето трябва да взема Християн – директорът, с когото се познаваме още от студентските си години в НБУ. Двамата обменяме малко румънски леи, след което се отправяме към офиса на „Левски на Левскарите“ на стадион „Георги Аспарухов“, за да запишем Християн за член и да изчакаме Георги да докара колата, която трябва да превозим до Украйна, за да бъде предадена на ВСУ. Това е вторият автомобил, закупен с дарения от „Българската задруга“, който се отправя към фронта. Целта ни е да го придвижим до град Лвов в западната част на Украйна. Пътуването отнема около два дни, като планираме да преспим в Бакъу, на около три часа северно от Букурещ. Не успяваме да тръгнем навреме, тъй като по необясним начин малко коте успява да попадне при двигателя на колата. Когато Георги след близо час опити да го извади в крайна сметка решава да дойде при нас, от паркираното возило се чува мяукане. Следват още 15-тина минути суетня, която приключва с успешното изваждане на малкия черен натрапник и пускането му на свобода в парк „Герена“.
В крайна сметка успяваме да потеглим. Георги и Християн са в едната кола, а аз оставам сам, защото искам до границата с Румъния да дослушам аудио биографията на Маргарет Тачър, която пророчески още преди десетилетия предрича вероятността Русия някой ден да тръгне по експанзионните стъпки на СССР. Пътуването през България минава гладко и към 20 часа успяваме успешно да преминем Дунав мост. Следват още над 4 часа път до квартирата, която сме наели за нощувка. За пореден път се чудя как е възможно между двете столици да няма нормален път. Първото ми пътуване до Русе беше през далечната 2012-та година. Тогава се говореше, че ще бъде построена магистрала до Търново, а и „Хемус“ ще бъде довършена. Днес също се говори, като първата така и не е започната, а напредъкът по втората е от скромните 10-тина километра, които всъщност започват след отбивката за Русе. Живеем в едно безкрайно безподобно безвремие…
Малко след полунощ вече съм полузаспал зад волана, говоря с баща ми във Флорида, с когото споделям последните километри от пътя. За пореден път ми правят впечатление, както румънските села, в които няма празна къща, така и добре санираните и устроени панелни комплекси в градовете. Ще нощуваме в един такъв. Строполяваме се всеки в стаята си, а към 10 на следващия ден продължаваме все така на север. При Сирет се натъкваме на огромна километрична колона от камиони, но се оказва, че сме от малкото автомобили, които преминават границата. След нея спираме на бензиностанция за бърз обяд и закупуване на украински тениски и шапки. Патриотичните сувенири са буквално навсякъде. Както и билбордовете, на които са изобразени загиналите местни войници. Прави впечатление ниската натовареност на трафика, която позволява бързото ни придвижване по маршрута. Към 19 стигаме Лвов, но се налага да чакаме нашия посрещач Калин, който ще успее да се прибере едва късно през нощта. Решаваме да уплътним времето като се разходим из близкия търговски център.
Заобиколени сме от много млади хора, по нищо не личи, че се намираме в страна, която воюва, но все пак Лвов е на по-малко от час път от полската граница, далеч от фронтовите действие. В последствие ще научим, че много голяма част от бизнеса се е насочила насам и градът е в силен подем. По време на вечерята в заведение с традиционна украинска храна установяваме, че цените са на около 2/3 от тези в София. Докато се наслаждаваме на т. нар. варенки, всички магазини около нас започват да затварят и разбираме, че в 21 часа трябва да напуснем сградата. Решаваме да си потърсим хотел, но след безуспешни три опита се примиряваме с факта, че явно е невъзможно просто да се сдобиеш със стая без предварителна регистрация. Споделяме с Калин, който макар и още на полската граница, веднага ни предлага да пренощуваме при него. Остава само да го изчакаме още два часа. Прехвърляме всички багажи в моята кола, с която ще тръгнем наобратно към България, след което всеки се вглъбява в мислите си. Малко преди полунощ Калин се появява и ни качва в апартамента си на 12-тия етаж.
Въпреки късния час започваме един разговор, за който дори не подозираме, че ще продължи до изгрев слънце. Калин ни превежда през всякакви теми: от сирените и противовъздушната отбрана, през история, икономика и плановете за бъдещето след края на конфликта. Разбираме, че по време на нападение децата се крият в металните вани в банята, БВП на Украйна е спаднал с 30%, на фронта има воюващи български доброволци и т.н. Калин споделя, че колите, дроновете и цялата останала техника са просто един консуматив с кратък живот, но в същото време са безценни, тъй като наличието им може да спаси човек от ампутация на крайник или да обезвреди без риск за живота на когото и да било вражеско оръжие. Бойният дух на украинците още е висок, притеснението у тях по-скоро е за загубата на животи и доколко изгорената земя, която оставят след себе си руснаците си струва цената. Навлизаме в по-детайлни разговори както за войната, така и по исторически, политически и икономически теми. В крайна сметка обаче трябва да се наместя върху походното легло и да дремна два-три часа.
На следващия ден си организираме разходка до офиса на благотворителния лвовски фонд, който произвежда и предоставя безвъзмездно снаряжение и консумативи на украинските военни. Там Калин ни показва комплект детски бронежилетки и каски, върху които работят. Те са необходими за защита при евакуация. За самите войници до момента фондът е предоставил над 100,000 жилетки, тъй като стандартните се оказват недостатъчно надеждни. По-голяма грижа за фонда е нуждата от над милион евро, които да послужат за рехабилитация и оборудване на детско отделение в Киев. До момент е събрана едва една десета от сумата. Войната, уви, винаги е безобразно скъпа, макар и парите далеч да не са най-високата ѝ цена.
Не ни се тръгва, обещаваме си следващия път да дойдем поне за седмица, за да можем да се включим в хуманитарни дейности на терен в близост до фронта. Пътят на обратно е монотонен, с изключение на една глоба за неправилно изпреварване. Към 2 часа през нощта се озоваваме в същия апартамент в Бакъу, единствено решаваме да сменим стаите си, а на следващата сутрин поемаме към България. Вече сме натрупали доста умора, но не спираме да споделяме впечатленията си и надеждите, че рано или късно ще ходим до Украйна единствено по работа или като туристи. Аз самият съм окуражен от контраста спрямо миналата година, когато границите бяха затрупани с бежанци. Сега навсякъде успяваме да минем за броени минути. Коментираме възможността България да се приобщи към формиращия се неформален 100-милионен блок между Румъния, Полша и Украйна. Трябват ни само добри пътища и премахване на граничните пунктове. Оттам нататък и четирите народа са изключително близки като култура и светоусещане, за съжаление общото впечатлението е, че ние сме най-изостаналите. Добре познатият ми път между Русе и Плевен ме убеждава в това за пореден път.
Стигаме София по светло. От утре всичко продължава по старому. С тържества за първи юни в парка. Между другото, Калин каза, че най-сигурното място за децата при въздушно нападение е в металната вана в банята. Знае го от опит.
