Има едно правило по отношение на политиката на руския президент Владимир Путин. То гласи следното: дори и той да говори за външна политика, знайте, че в крайна сметка става дума за вътрешна. Оттук могат да произтичат всякакви последствия.
Например, външната политика често се аргументира с потребности и причини от вътрешната. Да речем: ако не изтребим ислямистите в Сирия, то те ще дойдат при нас в Кавказ, а оттук – към Москва. Или пък: ако не пресечем американско-европейския заговор в Киев, той ще се осъществи в Москва. По този начин военно и икономически скъпите кампании на Владимир Путин получават оправдание пред руско общество, което не е особено ентусиазирано спрямо тях.
Така също външната политика може да се използва и като средство, за да се утвърждават позиции във вътрешната. Например: самочувствието на руския народ и елит бе реабилитирано след като на терена в Сирия Русия показа, че не може да бъде заобикаляна в международната политика.
Имайки предвид това правило, този път ежегодното обръщение на президента Путин към Федералното събрание на Русия бе по-различно. Не че то не бе адресирано към руските граждани: все пак на 18-ти този месец в страната има президентски избори, а такъв форум е удобен повод за предизборни послания. Затова държавният глава на Руската федерация не изпусна да се рекламира, макар и в добре познатите и изтъркани форми.
А именно: има една фигура, която прави разликата между независимия и нахранен руснак спрямо руснака, който е подчинен и гладен, и тази фигура съм аз, Владимир Владимирович Путин.
Но руският президент нямаше нужда от подобно усилие. С или без PR, с или без конкуренцията на Алексей Навални, той ще спечели идващия вот (бел. ред. Владимир Путин спечели вота). При това, убедително. Откакто започна неговата ера през 2000 г, основният конкурент на Путин е апатията и нихилизма на руския народ. Затова там изборите не са въпрос на това кой ще финишира на първо място, а каква ще е избирателната активност.
Това е една от причините, заради които обръщението на руския президент този път бе насочено, на първо място, към външната аудитория. Адресатът му бяха САЩ, Европа и НАТО въобще. Оттук и диспропорционално многото време, в което той говори за новите военни възможности на Руската федерация, за сметка на това, което в действителност ги интересува гражданите на страната – икономиката и доходите.
Речта на държавния глава се превърна в презентация на новите разработки на руския военен арсенал – интерконтинентални балистични ракети „Сармат“, нови ядрени крилати ракети, ядрен подводен „дрон“, противокорабни хиперзвуковите ракети „Книжал“, свръхзвуковата ракета „Авангард“. Повечето от изброените, по думите му, са неуловими за съществуващите ПРО и могат да ударят всяка точка на земята.
Нека подходим уважително към руския президент и не поставяме под съмнение думите и желанието му, както той сам пожела. Така също нека оставим настрана, че наличието на тези оръжия по никакъв начин не променят живота на руснака, който, като всеки нормален човек, не може да се храни дълго време само със самочувствие.
Тази „витрина“ от нови оръжия, която представи Владимир Путин в своята реч, всъщност трябваше да отговори на заключенията, които направи Пентагона по-рано миналия месец в свой доклад (Nuclear Posture Review), касаещ ядрената доктрина на САЩ. В този документ, най-общо, се поставя по-голямо значение на ядрените оръжия на страната в нейната обща военна концепция, предвижда се модернизирането на съществуващия ядрен арсенал и се акцентира върху развиването на ниско-калибрени ядрени ракети, които евентуално да могат да се монтират на подводници.
Необходимостта от подобна промяна, казва американската страна, се аргументира от новите възможности, които китайската и руската държава добиват в тази сфера.
На практика всичко това означава ново превъоръжаване от всички заподозрени страни – САЩ и Русия (и Китай). А това е сюжет, който познаваме от Студената война. И Русия рискува да попадне в същия капан, в който се озова в края на последното глобално съперничество. Как и защо?
Големият проблем на Русия днес е същият като на Съветския съюз преди това – икономиката. Макар и да не е планова, тя остава централизирана. Наред с това, приходите й продължават да зависят в по-голямата си част от продажбата и експорта на природните ресурси – нефт и природен газ.
По примера на края на Студената война, за да се срути една система, чиято икономика се характеризира с такъв профил, са необходими две неща. Това са контролираното намаляване на цените на природните ресурси (посредством близките до САЩ арабски държави) и подстрекаване към превъоръжаване. По тази формула тоталитарната икономика преди бе принудена да отделя все по-голямо количество средства за оръжия, въпреки че разполагаше с все по-малко пари.
Икономиката на Русия днес не е в толкова критично положение, колкото е била тази на Съветския съюз, но тя изобщо не е и в цветущо такова. Има предостатъчно анализи защо това е така. Тук само ще бъде споменато, че една руска рубла е равна на 0.018 долара. И че една Италия, въпреки че няма нито ресурсите, нито мащабите на руската държава, има по традиция по-добър номинален БВП.
На този фон, за 2017 г. почти една трета от събраните средства в бюджета на Руската федерация ще отидат в секторите отбрана и сигурност (при 2.3% за здравеопазване и 3.5% за образование). Проблемът дори не се крие в това, че като сума тези пари са обикновено около 1/7 от това, което САЩ влагат в отбраната си, а че това е сума, която затормозява руския бюджет, а оттам – и функционирането на държавата.
И въпреки че дължината на цифрата на външния дълг на САЩ все по-малко прилича на изречение и все повече – на абзац, то Щатите, за разлика от Руската федерация, могат с много по-голяма икономическа лекота да си позволят подобно превъоръжаване. А същият този път за Русия ще се окаже много по-стръмен и опасен, докато държавата има тромава и картелна структура на икономиката си. Последното означава две неща. Едното е, че превъоръжаването на Русия става възможно само чрез заплащането на тежка социална цена от нейните граждани. Другото: дори и това ще е до време, като ще последва ясен резултат, който вече сме виждали в близката история.
Затова тук възниква простичкият въпрос: колко пъти Русия иска да загуби едно и също съперничество?
Това не означава, че Русия не трябва или не може да развива военния си сектор. Напротив, но за да го направи дълготрайно и стратегически, тя трябваше да инвестира усилие спрямо необходимите структурни реформи в икономиката си. Ако бе направила последното, пак щяха да са налице новите оръжия, но те нямаше да са за сметка на социалната среда на гражданите й.
Да не говорим, че за руската държава е унизително да се родее с манталитета и с логиката на северно-корейския режим. По примера на последния, перченето с ядрени оръжия обикновено означава прикриване на собствената ти уязвимост и страх пред лицето на по-силния конкурент. В съвремието, особено предвид приетото разоръжаване на ядрените държави, спекулирането с такива оръжия всъщност е едно голямо SOS.
Още повече, че Русия така или иначе (дори без споменатите по-горе разработки) имаше преимущество спрямо САЩ по отношение на количеството ядрени оръжия, които са в техническа изправност и в готовност за експлоатация. Средно, Москва има три пъти повече такива от Вашингтон. Това при положение, че ПРО-тата на САЩ демонстрират повече от неудовлетворителни възможности (с успеваемост малко по-голяма от 50%). Следователно: кому бе нужно едни колосални финансови средства да се инвестират в нещо, в което така или иначе имаш предимство?
Но това си е руски проблем и не е поантата. А тя се крие във факта, че превъоръжаването се случва по проста схема. Ако руснаците измислят най-добрата ядрена ракета, то американците са длъжни да измислят най-добрата противоракетна отбрана. Когато последното се случи, първите ще измислят още по-добра ракета. Сещате се какво ще направят вторите. И този затворен цикъл продължава, докато една от двете страни не фалира.
Едно време, ако не ме лъже паметта, Тери Пратчет бе написал, че ходенето на война с магьосници е дълбоко безсмислено. Понеже магьосниците от единия лагер са заети с това да неутрализират магьосниците от другия (и обратно). По този начин те вкупом се парират. А войната накрая се решава от обикновените войници.
Магията може и да се е променила, но магьосниците си остават същите.
