Търновският общински съвет най-после реши, сградата на средновековната патриаршеска катедрала на хълма Царевец да се върне Българската православна църква за да стане отново действащ храм. По този повод припомняне една статия на отец Владимир Дойчев от 2007 г.
“Великата лавра” – църквата “Св. 40 мъченици”
Едва ли има храм, който така силно да е свързан с всички мечти и въжделения на българите, както “Св. 40 мъченици”. С цялата българска история и духовност. Той е построен и изографисан през 1230 г. по волята на цар Иван Асен ІІ в чест на една от най-ярките победи на българското оръжие – тази над войските на епирския деспот Теодор Комнин при Клокотница. Денят, в който се състои тази битка е 9 март (1230 г.), когато се празнува паметта на светите 40 мъченици от Севастия. България неочаквано е нападната от многократно превъзхождащ я противник. Цар Иван Асен ІІ забива на едно копие мирния договор с епирското деспотство, като знак за това, че правдата е на негова страна и възлага упованието си на честваните светци. И право казва Свещеното Писанието, че е блажен оня, който се уповава на Бога (Пс. 33:9) Войските на кир Теодор Комнин са напълно разбити, а самият той е пленен.
Това е победа на българското благочестие. Самият Иван Асен ІІ я посвещава на Светите четиридесет мъченици и за благодарност въздига и украсява велика лавра в тяхна памет. Тук царят донася две колони – едната от времето на хан Крум, другата от времето на хан Омуртаг. Поставя и своя колона, като по този начин показва приемството между Първата и Втората българска държава.
През 1235 г. предстоятелят на Българската Църква е възведен в патриаршеско достойнство. Дивният монах св. Йоаким става един от петте патриарси в цялата вселена. Той също служи в този храм. В България по това време цари т.нар. симфония – пълен синхрон между светската и духовната власт, а Търново справедливо е наричан “Трети Рим и Втори Цариград.” Малко по-късно Св. патриарх Евтимийще определи това време с думите, че да си “българин е богословска харизма”.
В този храм преминават и последните дни на едно друго велико светило на Православието – сръбският архиепископ Св. Сава. По-късно той е погребан с особено благоговение тъкмо тук.
През ХІІІ-ХІV век храмът е главен за манастира “Св. 40 мъченици”, именуван и “Великата лавра”.
В годините на османското владичество, вероятно до първата половина на XVIII в., църквата се запазила като християнска. После е превърната в джамия и стенописите, иконите и иконостасът са били унищожени.
Почти първата работа на новоосвободените търновци е да превърнат “Св. 40 мъченици” отново в православна църква. Тук е и молебенът за Учредителното събрание през 1879 г. Храмът е свързан и със Съединението от 1885 г. В него е обявена и Независимостта през 1908 година.
През 60-те години на XX век държавата взема “Св. 40 мъченици”, за да извърши ремонтни и изследователски дейности. Повече от 30 години църквата е недостъпна. И ето, наскоро най-после, тя бе открита за посетители… като музей. С екскурзовод. С цени. N-брой лева за посетители, намаление за студенти и ученици…
Иначе казано, държавата взема от вярващите Великата лавра и почти четири десетилетия им пречи да влизат в нея. И накрая дори и не помисля да върне взетото, а тържествено, с високопарни и безсмислени речи го умъртвява, превръщайки го в музей, в хербарий на духовността. Вярващите вече са добре дошли в храма си – цена от N-брой лева. Те ще могат да наричат храма “храм”, но той няма да е такъв, защото ще е лишен от предназначението си, от това, заради което е строен и което в продължение на векове се е случвало в него.
Във Великата лавра няма да се служи св. Литургия, няма да се изповядват вярващи, няма да се кръщават в Христа… само гид ще къса билетчета и после ще декламира нещо, което е прочел някъде си и т.н. И от време на време ще нарича архиереите на Светата Българска Православна Църква “попове” и ще обяснява, че те не биха могли да стопанисват “обектите”. “Обектите”, които същата тази Църква е построила, украсявала с шедьоври и поддържала от незапомнени времена.
А държавата ще се гордее, защото е дала много пари за културата и ще се хвали пред западните ни партньори, колко много е дала и ще продължава да дава България на света и Европейския съюз в частност.
Но състоянието на нещата показва друго. Какво ще дадем? Само в диаметър от 200 метра си проличава, че българската духовност не е нищо друго освен музеен експонат. Тя е мумифицирана, за да може успешно да бъде показвана на чужденците с големи фотоапарати и любопитни лица.
Църквата “Св. апостоли Петър и Павел”
В съседство до Великата лавра се намира църквата “Св. апостоли Петър и Павел””, строена по поръка на жената на цар Иван Асен ІІ – Ана. И тя е музей. И също не функционира като храм. Няма св. Литургия.
Върху светата Трапеза може да видите само тетрадката за похвали и оплаквания (многобройните ми посещения през изминалата година показваха именно това).
Храмовете “Св. Димитър”, “Св. Георги”
Възстановеният храм “Св. Димитър”, в който е обявено въстанието на братята Асен и Петър, също е музей, макар и в него да има само бели стени.
Църквата “Св. Георги”, в която се пазят стенописите на най-великия български иконописец – Св. Пимен Зографски (началото на XVII век) също е обърната на музей.
Патриаршеската катедрала “Св. Възнесение Господне”
Възстановената патриаршеска катедрала “Св. Възнесение Господне” също е музей. В него обаче няма стенописи, а стилизиран модернизъм от “апогея на българското изкуство” от 80-те години на XX век.
Държавата взема българските светини, възстановява ги (с доста пари) и после ги лишава същността им. От духовни пристанища те стават място за интелектуално убиване на скуката, от “домове Господни” стават “домове човешки”, от “домове за молитва” стават “домове за празни приказки и суетни мъдрувания”. Домове, в които се говорят много и красиви неща. Но само в минало време. Миналото време на упованието в Бога, на победа чрез Него, на прослава на Името Му и величие на българската държава. Всичко в минало време. Заповядайте, само срещу N-брой лева. Ще ви разкажем…
Какво можем да дадем на Европа ли? Можем да дадем толкова много и то в настояще време. И това може да се случи толкова лесно – когато музеите станат пак храмове. Когато в тях всеки ден започне да се превръща в Петдесетница, чрез светата Литургия. Когато Сам Бог започне да слиза, за да претвори предложените дарове в истинско Тяло и истинска Кръв Христови.
Ето какво можем да дадем на потъналата в неоезичество и еретически догадки Европа – Всемогъщия Бог и вярата в Него. Можем да им предложим спасение чрез Христа Иисуса и Църквата, Която Той основа. И това е доста! Доста повече от това, което Европа може да ни даде. Всъщност ние можем да дадем всичко, от което човек се нуждае – вечен и блажен живот в Небесното Царство. Но доброволно се отричаме от това. Инвестираме в абдикация от собствената си духовност, от Пътя, Истината и Живота. Заради N-брой лева вход (за ученици и студенти с намаление).
