На 15 януари 2020 г. руският президент Путин в своето послание до Федералното събрание предложи серия от конституционния изменения в основния закон на страната, които трайно променят съществуващата властова структура и дават идеологическа санкция на провеждащата се държавна политика. В общественото пространство основният въпрос, който направи впечатление, се концентрира около „зануляването“ на президентските мандати на Владимир Путин, мярка, която би му дала възможност да управлява до 2036 г. Всъщност проектът на конституционни промени има много по-широк обхват и дългосрочен хоризонт, по-голяма институционална насоченост и вградена в него философия.
За да бъде разбрана тази реформа в основния закон на Руската федерация, трябва да се направи един много по-широк преглед на руската история, вяра и традиции, както в един по-широк план, така и спрямо тенденциите от последните 20 години. За отправна точка би могъл да се използва чл. 67, ал. 2 от проекта за изменения, който гласи:
„Руската федерация, обединена по силата на хилядолетна история, пази паметта на предците, дали ни идеалите и вярата в Бога, а също приемствеността в развитието на руската държава, признава исторически определеното държавно единство.“
В историята на Русия, по думите на Николай Бердяев, има етапи на развитие, завършващи с катастрофи, чрез прекъсване и промяна на типа на цивилизация. В своята статия от 1955 г. „Руската религиозна идея и руската държава“ той отличава пет такива: Киевска Русия, Русия от татарския период, Московска Русия, Русия на Петър, императорска и най-сетне – новата съветска Русия. Към настоящия момент би могла да се добави новата Русия след разпада на Съветския съюз. След политическата, социална и икономическа буря на 90-те години и събития като опита за преврат на ГКЧП, стрелящите по сградата на парламента танкове, дефолта и вътрешните кризи, новото столетие промени посоката на развитие на страната и тази посока на развитие вече получава официална идеологическа и държавна санкция, скрепена на конституционно ниво. „Паметта на предците“ е посочена като обща, без значение дали става въпрос за времето на Леонид Брежнев като генерален секретар на КПСС, или за това на Иван Калита. Тази органичност включва Великата отечествена война, Кримската война, татарското нашествие. Тя се посочва като непрекъсната от възцаряването на Рюрик до настоящия момент, основаваща се на приемственост. „Шестата“ Русия, след петте, които са посочени от Бердяев, е приемник на останалите пет. Държавното единствено в Русия е исторически определено, съгласно предложения текст на конституцията.
Историческата определеност в сърцевината на руското държавно устройство пряко кореспондира с ролята на религията в обществото, отново залегнала в конституционните промени чрез думите „вярата в Бога“. След падането на Византийската империя през 1453 г. в Русия се оформя идеята за руската държава като най-голямото православно царство, което придобива месиански характер. Още по времето на цар Иван III църковни дейци развиват идеята за Москва като Трети Рим, което би могло да бъде проследено в писмото на монах Филотей до царя:
„В Третия нов Рим – твоето държавно царствуване – светата съборна апостолска църква свети паче слънцето под небесата. И нека знае твоята държава, благочестиви царю, че всичките царства на православната християнска вяра са се сбрали в твоето единно, че двата Рима паднаха, а третият крепне, а четвърти не ще има; твоето християнско царство не ще иде в чужди ръце.“
Принадлежността не само на руския народ, но и на самото руско царство към православната вяра, срастването на религиозното и националното създава до една степен нещо, което традиционно руските философи възприемат като универсализъм. Универсалисти са Константин Леонтиев и Владимир Соловьов. За Леонтиев в основата на всичко лежат универсални начала, идеи, които владеят национална стихия и водят към национален разцвет. Необходимо е наличието на „велика идея“, която да служи за сцепление на отделните „атоми“ в едно цяло. Самият Леонтиев не вижда как би могъл да обича една „либерално-демократична и атеистична Русия“(Николай Бердяев – бел. авт.) като в този смисъл голямата идея за Русия стои в йерархичната структура доста над едно текущо състояние на самата Русия. Православието е неразривна част от тази идея. Наличието на „вярата в Бог“ в определяща конституционна разпоредба свидетелства за това, както и за даването на най-висша законова санкция на тази доктрина.
Съществен въпрос, който трябва да се разгледа в контекста на конституционните изменения, е този за линията език – култура – народност. В предложенията за промените на чл. 68 от руската конституция се казва:
„1. Държавен език на Руската федерация и на всички нейни територии е руският език като е език на държавообразуващия народ, влизащ в многонационален съюз на равноправните народи на Руската федерация.
4. Културата на Руската федерация се явява уникално наследство на нейния многонационален народ.“
Традиционно нещото, което е отличавало Руската империя, от обичайните колониални империи, основаващи своите отношения по модела център – периферия и метрополия – колонии, е нейното териториално единство. Като изключим кратки исторически периоди, в които Русия е имала колонии в Аляска, Калифорния и в Тихия океан, то постепенният тласък на московските царе и руските императори на изток формира едно неразделно пространство. Това пространство включва в себе си безброй народности и култури, държави, племенни съюзи, родови общества. Ако погледнем книгата на Льороа-Болийо „Империята на царте и русите“, то в нея той отбелязва, че „руската земя, отличаваща се с единство, представляваща цялостно географско понятие, и многообразието на хората, обитаващи тази земя“.
Още през 1833 г. министърът на просвещението граф Уваров определя основополагащите принципи на Руската империя: православие, самодържавие, национален дух. Тази формула по-късно е доразвита от обер-прокурора на Светия синод Константин Победоносцев, който казва, че Русия е руска и православна. Изграждането на подобна официална доктрина не променя стремежа да се съхранява баланс между териториите и центъра, между отделните имперски народи и руския такъв. Така например след присъединяването на Крим към Русия през 1783 г. руските чиновници и приобщените към дворянското съсловие татарски благородници работят съвместно в административната система. Народите в Кавказ и Централна Азия приемат руската власт, доколкото тя не ги откъсва от техните традиции. Генерал-губернаторите на прибалтийските Ливония и Естония произхождат предимно от местната балтийска аристокрация. Финландия дори разполага с митническа граница с Русия, а руският император носи титлата „Велик княз на Финландия“ и избягва да се меси във финландските дела. По отношение на източните народи руският център не провежда политика на християнизация и русификация. В руско-татарските училища има задължително преподаване на татарски език, а чрез основата през 1863 г. Духовна академия в Казан от професор Илмински се цели подготовката на мюсюлмански местен елит, възпитан в европейски дух.
Така нареченият „руски модел“ по отношение на връзките между отделните народи в рамките на многонационалната държава има своите исторически корени в историята на монархическото минало. Търсенето и постигането на равноправност на отделните народи е съчетано с признаването на единен, държавообразуващ елемент. Тази формула, изпитана във времето, доказва една добра ефективност на фона на липсата на значимо етническо напрежение в границите на старата Руска империя, където възникващите конфликти като Андиджанското въстание от 1898 г. имат религиозен характер. Измеменията на основния закон на Руската федерация в чл. 68 следват имперския опит в изграждането на една многонационална държава. Липсата на единна доктрина за развитие на многообразната федерация, настъпила след разпадането на Съветския съюз, представлява непреодолима пречка пред провеждането на един или друг интеграционен процес на съставните части в едно цяло. Даването на санкции на конституционно ниво на тази материя посочва едновременно целта, която се търси, както и методите, чрез които тя ще бъде постигната. В чл. 69 от проекта за изменение е посочено, че „държавата защитава културната самобитност на всички народи и етнически общности на Руската федерация и гарантира съхраняването на етнокултурното и езиково многообразие“.
Един друг много важен аспект, на който трябва да се обърне внимание е, че измененията в руската конституция създават по-голяма предпоставка за създаване на унитарна държава по смисъла на нейната административна структура.
По начало правният принцип на унитаризма гласи, че всички държавни дейности изхождат от една централа, а цялата държавна власт се упражнява на една плоскост, чрез единна организация и единен правен ред. Конституционните промени въвеждат понятието „единна система на публичната власт“, а именно, че органите на местно самоуправление и органите на държавна власт в Руската федерация влизат в такава единна система и осъществяват своето взаимодействие с цел най-голяма ефективност. Селското стопанство става съотносимо по отношение на своето управление между федералната и местната власт. В рамките на Руската федерация могат да се създават „федерални територии“, чиито статут се определя чрез федерален закон. По този начин може да се посочи, че се създават много по-широки предпоставки за упражняване на единна унитарна власт от страна на централните органи на национално ниво, което би могло да се разгледа по такъв начин, че да гарантира едновременно запазване на местната самобитност и традиции, но в същото време да не създава възможност за дезинтеграция на териториалното единство на държавата чрез отделяне на субекти от състава на федерацията.
Мнозина от привържениците на Владимир Путин посочват като едно от неговите водещи достижения по отношение на политическото строителство в Русия е възстановяването на т.н. „вертикал на властта“. В най-значимия период от своята история Русия винаги се е отличавала с наличието на силна еднолична власт, независимо от това дали нейният носител ще бъде Велик княз, цар, император, генерален секретар или президент. Единствено изключение от правилото може би прави времето на Михаил Горбачов и Борис Елцин, когато се правят отделни опити за „хоризонтализиране“ на управлението, макар че те често пъти завършват с вътрешни конфликти. За примери могат да бъдат дадени опитите за преврат от страна на ГКЧП срещу Горбачов и този на Александър Руцкой и Руслан Хазбулатов срещу Борис Елцин.
Настоящите изменения в руската конституция пряко съответстват на концепцията за „вертикала на властта“. Президентът може да уволни председателят на правителството или да откаже да приеме оставката на министър-председателя. Президентът лично може да назначава или освобождава от длъжност федерални министри. Имунитетът на президента продължава да действа след изтичане на неговия мандат, освен ако не бъде отнет чрез нарочна процедура. Президентът след своя мандат става пожизнен член на Съвета на федерацията, горната камара на руския парламент(тоест сенатор). Президентът след консултация със Съвета на федерацията назначава и освобождава главния прокурор и неговите заместници. Съгласно измененията на чл. 95 в Съвета на федерация президентът може да назначи не повече от 30 представители, не повече от седем, от които, да бъдат назначени пожизнено. Намалява се броят на конституционните съдии от 19 на 11, а самият Конституционен съд не може да избира своя председател и неговите заместници – те се назначават от президента след като бъдат му бъдат предложени. Същият принцип се прилага и по отношение на върховните и федералните съдилища, където се засилват президентските правомощия по повод назначението.
В контекста на промените следва да се отбележат и други неща. Така например в промените се казва, че провежданата от държавата социална политика е ориентирана в посока запазване на традиционните и семейните ценности, а бракът се определя изрично като съюз между мъж и жена. Подчертава се ролята на държавата по отношение на гражданското общество, неправителствените организации и културата. Безспорно е важно да се кажат и няколко думи за културата. Преди няколко години в руското медийно пространство голям дебат провокира един „изтекъл“ документ от страна на Министерство на културата за развитие на руската култура.
Този документ има няколко насоки – изработване на културна политика въз основа принципа на историзма и определяне на културата като главната отличителна черта на един народ от всички останали, създаване на „духовно-културна матрица“ за подпомагане на локални култури, които не противоречат на централната такава; определяне на културната политика въз основа на цивилизационен принцип, основано на тезата „Русия не е Европа“, следвайки общия цивилизационен принцип, обоснован от Данилевски, Тойнби, Гумильов и Хънтингтън; гарантиране на приемственост и органичност между отделните периоди на руската история – московски, романовски, съветски, съвременен; държавата като активен субект в провеждането на културната политика; отказ от прилагане на принципите на мултикултурализъм и толерантност с цел едновременното запазване на самобитността на местните народи и запазването на традиционния културен код (посочва се, че „никакво свободно творчество или национална самобитност не могат да служат за основание на неприемливи от гледна точка традиционното руско възприятие ценности). Сериозен акцент в този документ е поставен върху т.н. „съвременно изкуство“ и неговото отношение към традиционното разбиране за изкуство, запазване на традиционните ценности в рамките на културния код и т.н.
Би могло да се установи една трайна рамка по отношение на това какво представляват текущите изменения в руската конституция. По своя смисъл те не представляват откъслечен или екзотичен експеримент, а би следвало да се разглеждат в цялостен контекст – политически, културен, особено силно исторически, социален и т.н. По своя характер те се явяват нормативни изменения на основния закон, но в същото време те носят в себе си политическа доктрина с цивилизационен елемент. Нормата не цели само да регламентира обществени отношения, тя цели да създаде предпоставки за тяхното бъдещо развитие от текущата отправна точка. Измененията в руската конституция отиват далеч отвъд преуреждането на определени институти на държавата и правото. И имат много по-широко предназначение и цел от това.
