Отново изказвам съболезнования към семействата и близките на загиналите във Варна и Добрич български граждани.
Отново пожелавам кураж и успех на пострадалите – в борбата им да построят наново домовете си, да не банкрутират след съсипването на реколтата им, да не рухнат пред разходите и пред предизвикателствата в живота им.
Виновни за случилото се са всички.
И тези които са там горе в сухите кабинети, и тези които са ги изпратили там.
И тези които дължат обяснение, и тези които не им търсят настойчиво сметка.
Виновен съм и Аз.
Аз бях част от Министерство, и от търговско дружество с държавно участие в капитала /МЗХ – принципал на ДФЗ, Напоителни системи/, които носят цялата конкретна вина за нестартирането и провалът на Мярка 125 от Програмата за Развитие на Селските Райони – мярка, предназначена за изграждането на нови напоителни и отводнителни съоражения. Мярката предвиждаше между 90 и 120 милиона евро да бъдат инвестирани в изграждането на нови съоражения, които да са в помощ на земеделските стопани, и да донесат освен увеличаване на селскостопанските добиви от новоизградените поливни площи, и по-голяма сигурност по време на периоди на интензивни валежи от дъжд и сняг.
Аз станах част от Съвета на Директорите на „Напоителни системи“ през Ноември 2011 година. За моя неприятна изненада, след разговор с най-компетентния от управителите на дружеството по въпросите на европейското финансиране – Михаил Милчев от Русе, стана ясно, че времевата рамка за стартиране е безвъзвратно пропусната, и в настоящия програмен период мярката е вече неосъществима. Няма достатъчно време за писане и пускане на мярката, за изработване на технически проекти и на финансови обосновки към тях, за кандидатстване, за осъществяване на проектите, и за тяхното разплащане от ДФЗ. От програмния период оставаха две години – крайно недостатъчен прозорец от време. Какво се случи със средствата, предвидени в Мярка 125, и къде бяха преразпределени, за съжаление не знам. Работих в „Напоителни системи“ само 3 месеца. Не успях да направя нищо в полза на Мярка 125.
Пречка за стартирането на Мярка 125 се оказа и сега действащият Закон за водните сдружения, или сдруженията за напояване. Абсолютно неработещ и вреден Закон, мнение мое и на Асен Личев – Директор на Дирекция управление на водите в МОСВ.
Аз участвах и в заседание на кризисния щаб в Хасково, на което изведнъж, чак след наводнението в село Бисер, се оказа, че пари за ремонт и изграждане на диги и отводнителни съоражения можело да се осигурят и от Мярка 126 от ПРСР – имало останали средства. Срокът за кандидатстване обаче изтичал след един месец… Нищо от изговореното на тази среща, и от изнесените от кметовете в област Хасково проблеми и проекти, не се случи.
Ако за тази Мярка126 се знаеше преди това, и по нея беше кандидатствала община Харманли /единствения кмет от областта, който не присъстваще на тази кризисна среща, беше кметът на Харманли – Лисков/, може би нямаше да намерим последната издирвана жертва, възрастна жена, вкочанена в храстите и изхвърлена от водата на 50 метра от къщата си. В снега се виждаше само лицето й. Борела се е за въздух. Виждам го и до днес.
По-нагоре, по улицата в Бисер, малко по-късно от изтощение припадна пожарникар. Получи пристъп. Бореше се за въздух, опитвайки се да изплюе пяната от устата си, за да може да диша. Виждам го и до днес – огромен здрав мъж, докаран до ръба на силите си, и напрягащ цялото си тяло, само за да си поеме глътка въздух.
Не знаех за тази Мярка 126, и на знаех, че е възможно с пари от нея да се ремонтират диги. За което сам съм си виновен. Знаели са тези, на които това им влиза в преките задължения.
Аз участвах и в спасяването на село Бисер от втора вълна, която щеше да издави и жителите, и спасителите. Язовирът над фаталния Иваново – язовир Елена, беше в силно напреднал стадий на пропадане на сухия откос на язовирната стена, с изпълнен до краен предел обем, с голям ледоход, и с преграден с телени мрежи за риба преливник. Скъсването на стената и повторното помитане на село Бисер беше въпрос на часове. Работихме до 4 часа през нощта, на -20 градуса, във вода до кръста, по отпушването на преливника от коловете и рибните мрежи. От замръзването ни се вкочаниха лицата, накрая не можехме да си говорим без да се стоплим в колите. Работихме, докато нивото на язовира не започна да спада. Аз бях един от авторите на сигнала до Прокуратурата в Хасково за престъпните, според мен, действия на арендатора на язовира, и на кмета на село Елена. Съответно Аз съм виновен, че нищо не последва от този сигнал. Приемам, че заявителският материал не е бил достатъчно издържан, и поемам вината си.
Аз бях този, който каза пред националните медии, че наводняването на град Свиленград е настъпило в резултат на подкопаване на дигата на река Марица. Бях обвинен от младежката организация на БСП в лъжа. Пет дни по-късно, когато водата се оттегли, ясно се видяха изкопите и прекараните през дигата кабели и маркучи. Извинение естествено не последва. Резултат от разследването – също. Приемам, че не сме стигнали до цялата истина, и не сме подали коректните сигнали към ресорните органи.
Веско, собственикът на оранжерията, която попада първа под директния удар на вълната от скъсаната дига, прие мъжки събитията. Не съм застрахован, казва. Ще се оправя сам, казва. Ще си преместя сам обърнатата върху парника кола, казва, вие работете и не спирайте, не занимавайте багерите и камионите с мен, градът е по-важен. Аз ще се оправя сам, казва. Вие работете, не спирайте. По план на инженерите дигата трябваше да е възстановена след 90 дни. При бърза работа – след 45. А синоптиците предвиждаха нови валежи и втора вълна. Дигата стана готова за 9 дни. Аз нося моята вина, че дигата изобщо се е скъсала. Дигите се стопанисват от МЗХ, респективно от „Напоителни системи“.
Очевидно няма отводнителни станции, които да поемат и предотвратят наводненията в ниските части на областен център като Добрич. Има обаче други отводнителни станции, в Свищовско например, които с държавни пари отводняват частни земи. Без арендаторите да плащат и един лев. Сметката за ток и поддръжка на тези отводнителни помпени станции се плаща от данъкоплатците. Субсидиите обаче ги взимат арендаторите. Не успях да направя нищо и за това – там, където държавата отводнява частни земи изцяло поради частен финансов интерес, сметката да се поема от частника, респективно от арендатора.
В дните след наводнението в село Бисер бяха взети редица решения, които да доведат до законодателни промени и промяна във функционирането на ресорните органи.
– Създаване на единен воден регистър – система, която да обваща всички водни съоражения на територията на България. Водоснабдителни, напоителни и отводнителни.
– Преминаване на всички язовири от национално значение към предприятието на НЕК „Язовири и каскади“.
– Преминаването на всички общински микроязовири към „Напоителни системи“ ЕАД.
Това бяха основните решения.
Нищо от това не се случи.
Това е моят прочит на събитията.
Това са моята вина, моите спомени и моите сънища.
Видял съм го с очите си, а не на стената си във Фейсбук, или в сензационни „информационни“ сайтове.
Да се каже „Няма Държава“ е глупост. Има хора – съвестни, отговорни, загрижени, работещи. Те си знаят кои са. За мен е чест да ги познавам.
Може би всеки българин носи част от вината, а може би не. Не знам.
Виновен е този, който строи незаконно. Виновен е този, който сече незаконно. Виновен е този, който прегражда незаконно. Виновен е този, който изхвърля незаконно. Виновен е този, който бездейства незаконно.
От опит мога да споделя само едно:
Днес виновни са всички.
Накрая виновни няма да има.
