Вчера с моя адвокат апокалиптик, за когото е ставало дума и в други печално-поучителни истории, си говорихме за живота. Според него животът е ужасен и непоправим, изпълнен с тъпи мутри и чудовища. Ако практикуваше през средновековието, сигурно щеше да е богомил. Разговорът тръгна от това, че му се оплаках как според трудовото законодателство, ако искам да изпия едно питие със секретарката си след края на работния ден и междувременно да довършим някое писмо или друг документ, съм длъжен два дни по-рано да уведомя инспекцията по труда, задето ще карам персонала си да полага извънреден труд. Разбира се, никой не се интересува защо не сме си отметнали задачите в работно време – защото тогава сме изпълнявали разпорежданията на трудовата медицина, според които съм длъжен да инструктирам служителите си по безопасност на труда, като им обърна особено внимание върху опасността от контактите в стените и обуча момичетата да работят с кафе машината и хладилника, за което после те са длъжни да ми се разпишат в специална книга, че са минали инструктаж.
Тогава моят адвокат апокалиптик ми разказа историята на свой приятел. Той бил типичен представител на малкия и среден бизнес – обект на специално внимание и топли грижи и главно действащо лице в предизборните крясъци на партиите. По-конкретно човекът имал някаква скромна лафчица за сандвичи. Един ден моят адвокат го попитал защо не вземе да свари десетина яйца, да ги настърже и да поръсва с тях сандвичите – оригинално, атрактивно и вкусно.
– Отдавна съм се сетил – отговорил му човекът. – Обаче ако искам да варя и да беля яйца тук, не мога да го направя просто така. Сега имам една чешма с едно корито. За да беля и стържа яйца, трябва да инсталирам още едно корито и да го напълня с някакъв синкав разтвор.
– Защо?
– Не знам. Вероятно за да може да идва даден инспектор и да ме глобява, когато разтворът не е достатъчно синкав.
– Ами ако намериш да купуваш отнякъде готови настъргани яйца?
– Тогава може…
Така с моя адвокат апокалиптик стигнахме до идеята двамата в съдружие да създадем фирма, която само по документи да доставя на лафките настъргани яйца (иначе лафкаджиите сами ще си ги стържат) и всякакви други опасни продукти, подлежащи на регулация и контрол. И за да не попадне фирмата ни под ударите на разни санитарни инспекции и трудови медицини, ще я регистрираме на Каймановите острови. Така ще си имаме офшорка за стъргани яйца.
Когато човек се престраши да подхване някакъв бизнес, над главата му започват да се вият всякакви инспектори и контрольори като черни лешояди над оглозган гръден кош насред пустинята. Имам друг приятел, който отвори ресторант. Веднъж, докато обядвах при него, в ресторанта влезе някакво криво и чепато създание на около 25 години с вид на скоро напуснал Розово селянин. Пошумоля малко с една от сервитьорките и после си тръгна.
– Кой беше този? – попитах.
– А, нищо особено – отговори приятелят ми. – Носи здравните книжки. Всички, които работят в заведения за хранене, трябва да се подлагат на периодични медицински прегледи, което би отнело поне седмица и би струвало куп пари. Преди имаше кръгли печати, сега освен тях има и квадратни, защото трябва да дадеш проба за микробиология и паразитология, по 20 лева всяка, срещу което ти слагат квадратен печат. Това момче минава, събира всички здравни книжки от заведенията, за които се грижи, и след ден-два ги връща с необходимите кръгли и квадратни печати срещу 10 лева. Къде ги носи – не знам. Сигурно си има някой лекар, който е в схемата.
Понеже съм наивна и поетична душа, повдигнах озадачено вежди с някакъв тъп въпрос от рода на „Как е възможно това? Кой има полза?“. Тогава приятелят ми обясни, че това не е нищо. Откакто се е захванал с този бизнес, като зелени лъскави мухи са го накацали всевъзможни креатури от всевъзможни инстанции.
– Винаги могат да ми затворят заведението – равнодушно, с някаква плашеща претръпналост каза той. – Само агенцията по храните иска от мен да имам отделен хладилник за всеки продукт. В момента аз имам девет хладилника. Всяко парче месо или сирене трябва да има отделен етикет с дата, която отговаря на датата на сертификата, който трябва да изискам в магазина да ми издадат заедно с касовата бележка и който да доказва произхода на месото. Всяка отделна мръвка. За другите агенции да не говорим…
– Но това не е възможно. Какво става като дойде инспектор?
– Нищо. Слагам му да хапне и да пийне и си тръгва. Не е така обаче с тротоарното право. Знаеш ли как се взима то? Всяка година отиваш при архитект, задължително член на камарата, и всяка година този архитект ти прави срещу заплащане един и същи план на разположението на външните маси. После чакаш одобрение от „Градска мобилност“, където един човек за цяла София преценява дали масите ти не пречат на уличното движение, включително и на пешеходците. След това отиваш в общината. Плащаш 10 лева в деловодството, за да си заведеш молбата. После отиваш да съгласуваш в архитектурата. Ако оттам те пропуснат, продължаваш към търговския отдел, където ти правят договора. Отиваш на касата и плащаш, като това може да отнеме ден-два. След това се връщаш в търговския отдел, но трябва да уцелиш приемен ден, защото иначе няма да те пуснат в сградата. Търговският отдел се съгласява, че е платено, и пуска документите за издаване на разрешителното. Успяваш да свършиш всичко това на 31 март и на първи април с въздишка на облекчение най-сетне изкарваш масите навън. Тогава идва инспекторът. Пита къде ти е разрешителното. Казваш, че още не са ти го дали на хартия, но всичко останало е готово и дефакто имаш разрешение, защото си си платил. Показваш документите. „Браво! – казва инспекторът. – Всичко е така, както трябва. Обаче няма разрешително черно на бяло. Ще пишем акт“. Ти питаш в какъв срок общината трябва да връчи готовите разрешителни черно на бяло. Той казва – до 15 април. Но днес е едва първи! Е, да – съгласява се инспекторът и си тръгва. Междувременно след няколко дни разрешителното е готово. На 15 април инспекторът отново е на линия. Къде е разрешителното? Ето го. Браво. Хайде сега да ми покажеш, че си платил таксата. Ама как така! Нали миналия път показах! Платежното вече е в счетоводството! А и никой няма да ми даде това разрешително, ако не си платя таксата. Не ме интересува, казва инспекторът и започва да пише акт. Хукваш към счетоводството. Когато се връщаш, инспекторът се е разположил на една от току-що изнесените външни маси и си е поръчал половинка червено вино и тройка кюфтета, които няма да плати. Пролетното слънце и червеното вино са го размекнали и той човечно ти обяснява:
– Виж какво, аз акт винаги мога да ти напиша за каквото си пожелая, така е направена системата. А ти ходи да го обжалваш. Сигурно ще спечелиш и сигурно след 5-6 години ще ти върнат парите. Но на мен какво ми пука от това? Ще те глобя и затова ми се полага премия, процент от стойността на акта като поощрение за добре свършена работа. Тази премия няма да я върна обратно, дори да осъдиш държавата в Страсбург. Ще ти платят обезщетение от данъците на такива будали като теб. Сметката е проста. Ти ми плащаш сега този процент, който аз бих взел като премия, ако ти напиша акт, и аз не ти го пиша. Ако не ми платиш – пиша. И в двата случая моето не се губи, но в първия ти спестяваш големи неприятности.
После моят приятел ресторантьор ми обясни как стои въпросът със забраната за тютюнопушене. Всяко заведение си има персонален инспектор от ХЕИ, който отговаря за района. Когато се посближите с него, инспекторът сам предлага да му плащаш някаква сума като месечен абонамент, срещу което той поема ангажимента един час преди всяка проверка да ти се обажда по телефона и да те предупреждава. А какво става с активистите? Напоследък се навъдиха някакви свръх изнервени доносници, които обикалят заведенията и ковладят къде се пуши. Какво правим с тях? Много просто. Те са длъжни да дойдат на проверка с районния ти инспектор, иначе не важи. Ако го повикат, той ще ти се обади да те предупреди по силата на уговорката между вас и на абонамента, който му заплащаш всеки месец. Ако дойдат без него, можеш да си направиш кефа да ги изхвърлиш с ритници.
Разнообразни са начините, по които пиявиците могат да ти вземат пари затова, че си се осмелил да създаваш нещо на своя отговорност, да разкриваш работни места и да внасяш данъци – обстоятелства, които би следвало да те правят уважаван член на обществото, а не последна отрепка и мошеник, който заслужава тъпкано да си плаща за тарикатлъка. Десетки, а може би и стотици са разпоредбите, според които си длъжен да изпълняваш някакви процедури срещу заплащане. И още щом се появят тези разпоредби, появяват се и онези, които следят за тяхното изпълнение. От една страна те карат насила да плащаш за нещо от твърде съмнителна необходимост, от друга страна всичко е направено така, че винаги можеш да се окажеш в крачка, за което биваш наказван и глобяван. Но ако беше само това – с мед да го мажеш. Дори и най-безумната разпоредба може да намери някакво оправдание, че е направена в името на общественото благо или поне с такова намерение.
По-тревожно е това, че наредбите сякаш се правят, за да си плащаш за тяхното неспазване. Икономическата страна, предмета на дейност на всяка власт е да създава невъзможни за спазване ограничения и да те принуждава да ѝ плащаш за тяхното нарушаване.
– Всъщност на мен ми казаха защо е всичко това – все със същото равнодушие каза моят приятел. – Оказва се, че всяка партия, когато дойде на власт, подменя всички такива дребни инспектори и контрольори със свои хора. И говорим не само за онези, които посещават клети кръчмари като мен. Същото е по министерствата, агенциите и службите. Това е най-ситната номенклатура, това са дори просто лоялни избиратели. Тези хора са толкова дребни и толкова многобройни, че партиите нямат пари за тях, не могат да отделят „сухо“, за да купят тяхната лоялност. Затова им създават капии, от които да могат да се издържат сами. Дай на катаджията кръстовище или поне пътен знак и той, ако е оправен, ще заработи и ще храни семейство.
Ние не сме демокрация. Ние сме военно-ленна система. Всеки чантаджия, всеки послушен функционер и всеки партиен „бизнесмен“, когато партията му дойде на власт, получава спахилък, от който да цица, като не забравя да отчислява и дължимото за падишаха. Такава е била Османската империя и оттогава очевидно нищо не се е променило, освен в главите на някакви глупаци и наивници, които си мислят, че правилата трябва да се спазват и че общественият интерес трябва да се зачита. Такава сигурно е била и системата в Картаген и затова пичовете на античността са вярвали, че независимо от всичко Картаген трябва да бъде разрушен.
