Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
За едно общество паметниците имат няколко основни функции. Те или напомнят за някого, който е оставил белег и си струва да бъде помнен, или почитат значимо събитие, „отпечатило“ се в историята и заслужаващо уважение и възхищение.
С началото на демонтажа на паметника на Съветската армия, по-известен като МОЧА, започнаха и бурните обществени реакции. Дискусията се води навсякъде: по площади, в медии и в социалните мрежи, а в нея се включват всички: граждани, активисти, политици, журналисти. Темата предизвиква изключително разгорещени дебати, каквито рядко наблюдаваме в България. В случая на пръв поглед изглежда, че те са провокирани от въпрос, имащ предимно местно значение. Вниквайки в дълбочина обаче, виждаме нещо съвсем различно.
Казусът е с национално значение, не само защото се отнася до централната част на София – столицата на България. Паметникът повдига въпроси за народната ни памет и нашето възприятие, за историческия прочит на развитието на страната ни. Оттук и за днешната ни позиция, която ще предопредели бъдещето ни. Настоящият обострен геополитически сблъсък сякаш се материализира у нас в този паметник. И на практика в него се пресичат гледните точки на представители и симпатизанти на двете страни.
Защитниците на паметника изтъкват няколко основни аргумента. Първият е, че той е част от нашата история. Вторият е, че паметници на Съветската армия има в цяла Европа. Вторият аргумент обаче е полуистина. Да, такива паметници има, но те почитат паметта на съветски войници, паднали в битки. Отвъд политическите различия и турболенциите в историята, човешкият живот си остава важна ценност. Преклонението пред смъртта е характерно за нашата част от Земята и дори е определящ фактор за цивилизацията ни.
Подобни паметници в България има на различни места. Общата им характеристика е, че те са огромни и се извисяват на централни места или гледат строго от възвишения. Това не са паметници в смисъла на изградените в Европа, защото в България няма битки и сражения, а Съветската армия е пусната като на парад на наша територия. Именно установяването на тоталитарната власт в страната ни се случва благодарение на окупацията на България от Червената армия. Власт, която ликвидира десетки хиляди български политици, генерали, учени, свещеници, писатели и общественици.
Власт, която на практика осакатява нацията ни, „изрязвайки“ българския елит. България е „прегрешила“ с това, че е решила да пристъпи към третата точка от националната ни идея – Освобождение, Съединение, Обединение – влизайки в тактически съюз. Държавата ни категорично не се съгласява да изпраща войски на Източния фронт и отказва да предаде на нацистите българските евреи.
Основната ни цел е била да осъществим националната си идея
С други думи, ние имаме паметник на армията, която не просто окупира родината ни, но и слага край на нашата национална идея.
Колкото и от присъстващите на акциите да се брандират като националисти, те са точно обратното – бранят символа на срама на България и войската, потъпкала всички стремежи на патриотите ни. Войска, осигурила комфорт за преврат и реорганизиране на новата държава по съветски модел. България е превърната в тоталитарна държава в орбитата на интернационален съюз, който освен всичко полага огромни усилия за изкореняване на християнската вяра и за замяната ѝ с култ към личности от БКП.
Подобна фигура е и самият Георги Димитров, който става министър-председател през 1946г. и е радетел на идеята за разпокъсване на родината ни на четири съветски републики – България, Македония, Тракия и Добруджа – които да влязат в Балканска федерация.Тази идея започва да се реализира чрез македонизацията на българите в Македония. Аргументът на защитниците на паметника, че това е история, е маска. Както виждаме, исторически поводи за радост нямаме, нито пък повод да сме благодарни на Съветската армия от гледна точка на нашите национални интереси.
Изразителите на настоящия геополитически сблъсък у нас се характеризират отново като русофили и русофоби. Това разделение е белязало цялата ни нова история, още с възстановяването на държавата ни през 1878г. Генезисът и смисълът на термините „русофили“ и „русофоби“ са изцяло политически. Те нямат нищо общо с владеенето на език или симпатии към култура, а описват изцяло отношението към Русия и нейната външна политика. И няма нищо по-логично в период на сериозна световна поляризация, ескалираща с войната в Украйна, да започне отново мащабно противопоставяне между двете групи у нас.
В настоящата ситуация Русия има интересна задача, особено що се отнася до България. Руската федерация желае да бъде правоприемник и на СССР, и на Руската империя, и на Киевска Рус, но извличайки само епизодите, които са в нейна полза, пропускайки факта, че историческите ни отношения са многостранни и имат и немалко негативни моменти. Ако Русия е освободител, тогава е и окупатор. Тя не може да бъде правоприемник на всички тези субекти и да се гордее с това, а в същото време да си избира с кое да се асоциира и с кое не.
Така например по време на“Руско-турската война в България се сражава армията на Царска Русия. След Първата световна война в Русия започват динамични процеси, в резултат на които тя престава да бъде монархия, а членовете на семейство Романови са изпратени в изгнание в Тоболск. След това те са избити от уралските болшевики – цар Николай, съпругата му Александра и петте им деца: Татяна, Мария, Олга, Анастасия и Алексей (който е на 13 години към онзи момент).
Оттам идва и сложната задача на българските русофили – да опитват да работят избирателно с родната ни история. Налага се например да се правят, че не съществуват моментите на храбри подвизи от страна на български генерали, именно срещу руски войски. Налага се да говорят за „освобождаване“ от фашизма, при все че в България не само е нямало фашизъм или националсоциализъм, но и страната ни не изпълнява много от исканията на Германия по време на Втората световна война. Плашилото на фашизма е любим похват на родните комунисти, които установяват тоталитарната власт у нас и я въвеждат под вещото ръководство на Москва.
Не е трудно да открием и пресечна точка със съвременните леви европейски и американски демократи. Те използват същия похват в наши дни, който започва да се копира и от родните либерали, които изпадат в очевидно парадоксална ситуация, защото по отношение на паметника се присъединяват към противниците, но заедно със защитниците наричат всички опоненти „фашисти“. Подобни парадокси идват от грешното самоопределяне на редица политици у нас и налагането на „няма ляво, няма дясно“, което на практика води до „има ляво, няма дясно“.
Разговорът за историческото ни минало е важен не само за настоящето, но и за бъдещето на нацията и на държавата ни. Консервативните хора вярват, че животът е низ от процеси, в които има приемственост, а миналото винаги оставя своята диря и до голяма степен предопределя бъдещето.
В исторически план поради ред обстоятелства сме изградили известна доза комплекси. България е била част от Източната Римска империя (или както я наричаме Византия) и от Османската империя. След това условно е наричана „шестнадесетата република“, макар и формално да не е била никога част от СССР. Днес тя е част на ЕС, който е една прекрасна идея, превръщаша се за огромно съжаление в чудовището на Франкенщайн, и вместо да носи просперитет и благоденствие, води до зависимост, двойни стандарти и регулации.
Тази наша участ ни тласка в крайности и всеки според собствените си разбирания търси опора в силния на деня. Когато говорим за националните ни комплекси. огромна разлика между яростните русофили и западофили няма. Хората от двете групи страдат от много праволинейно мислене. За едните, всичко, което се случва на Запад или е изречено от някой евробюрократ, е добро и хубаво, за другите обратното – всичко руско е прекрасно.
Ние не водим спорове какви паметници да има, а предимно – какви да няма. Ако защитниците на МОЧА се интересуваха от националната ни памет и история, щяха да обърнат внимание на обстоятелството, че много от историческите ни личности, изиграли важна роля за развитието на нашата държава, не са намерили място из градските алеи, площади и паркове. Често дори няма и една-едничка улица из страната, носеща тяхното име. Много генерали, печелили неравни битки с невиждана смелост, описана дори в мемоарите на враговете им, също. Да не забравяме и стотиците хиляди герои, чиито имена ще останат скрити за нас, сражавали се и платили с живота си, за да ни има днес като суверенна нация и държава. Но тези въпроси не са обект на широк обществен дебат, именно защото паметникът е символ на съвременното геополитическо разделение и спорът е между привържениците на двете страни у нас.
Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
