fbpx

Завръщат ли се историческите филми с правилен етнически кастинг?

В последните години феновете на исторически драми и екшъни разиграващи се в средновековието, античността или ранната модерност трябваше да развият допълнителна толерантност към любимия си жанр. Феновете свикналите да прощават сгрешени костюми, неавтентични битови порядки и честият при американските режисьори(Ридли Скот) синьо-сивкав филтър, трябва вече също да излъжат основните си познания по история относно наличието на изключително разнообразни етноси във времена на ако не етническа, то поне расова хегемония. Даже един от произвеждащите такива исторически телевизионни драми BBC „пита“ дали въобще да правим сериали на европейска историческа тематика ако ще са с изцяло исторически автентичен етнически кастинг1.

Не става въпрос за това, че не трябва въобще във филми и сериали на европейска история да няма актьори от неевропейски произход.Ако обаче не става въпрос за силно стилизирани сериали или филми, то нарочното представяне на общестата от тази епоха като мултикултурни изглежда пресилено и с политическа насока – политически кастинг. Има достатъчно известни случаи на наличието на такива странни явления, но това са само уникални анекдотични изключения. Имало е арабски мисионери в Скандинавия(филма „13-тият войн“ е по автентичен анекдот), имало е и черен самурай(спорадично появяващ се в съвременни книги/игри/аниме в Япония), както и е имало някаква видима черна популация в римската империя. Но тази популация не е била на важни постове при инвазията на Британия(сезон 3 на сериала Британия на телевиция Sky).

Доколкото се отнася до адаптации на фентъзи книги, то автентичната адаптация ще бъде такава ако спазва визията и контекста на автора. Ако беше така, нямаше да има нужда да се измисля причина защо в бъдещия сериал по „Властелина на пръстените“ има дебели неевропеидни елфи докато във филмите от началото на века същите не съществуват и то при положение че сериала и филмите споделят една кинематографична вселена.

При адаптацията на “Колелото на времето” не може човек да бъде въвлечен във важният аспект, че главния герой е уникален по външен вид в иначе хомогенното си село. В сериала за разлика от книгата началното село изключително мултикултурно по подобие на модерен Лондон. Само за научната фантастика можем да кажем, че този въпрос не ни касае.

Проблема е структурен. Културно левите консултанти в телевизионата и кино индустрия обичат да използват теорията и метода „смъртта на автора“(всъщност тяхна грешна интерпретация на Барт) за да обосноват своето моралното право да правят каквото си искат с европейската история и как е представена тя. Същевременно същият релативизъм не се толерира ако се прави от другата страна. Станало е клише в ляво-либералните подкасти да има епизод обясняващ как „десните“ трябва да спрат да харесват филми като „Боен Клуб“, „Звездни Рейнджъри“, „Гладиатор“2, защото не ги разбират и не виждат, че те са критика към статуквото, консервативното и токсичната мъжественост. Водещите на тези подкасти лековато са прочели малко Маркс и са убедени, че всичко в историята (реалната в миналото и представената в научната фантастика и фантастиката) е свързано с борбата на имащите срещу нямащите и така явно трябва да бъде представено и в изкуството. После обаче се чудят, защо всеки стойностен антивоенен филм всъщност има обратния ефект.           

Кино зрителят, на фона на изписаното дотук, ще бъде много учуден, че последните два високобюджетни филма с действие развиващо се в европейска предмодерна обстановка са с изцяло автентичен, етническо европейски кастинг. Става дума за филма „Последния дуел“ на Ридли Скот, излязъл в края на миналата година по кината и филма от април тази година „Викингът“ на Робърт Егърс – изгряваща звезда на инди киното (снимал „Witch” и “The Lighthouse”) правещ първия си мейнстрийм филмов дебют. Няма да правя детайлни ревюта на филмите, а по-скоро ще разгледам културната среда около тях, но ще вмъкна и че и двата стават за гледане от естетична гледна точка и са интересни истории. Фенове на жанра след много поредни разочорования ще бъдат удовлетворени, особено от „Викингът“.

За съжаление високо-бюджетните исторически филми отдавна са отстъпили титлата боксосфис гиганти на филмите по комикси и супергерои. Двата филма не успяха да станат бомбастични хитове, което ще накара шефовете в Холивуд да се замислят преди отново да одобрят филм с изцяло етническо европейски кастинг. „Последния дуел“ се представи доста под очакванията, а Ридли Скот направи твърде повърхностно изказване за причината3. Според него, милениъл поколението и „техните телефони“ са виновни, което е просто измиване на ръцете. За филма – сюжета се върти около правен случай на жена(Маргьорит дьо Каруж изиграна от Джоди Комър) женена за непопулярен благородник(Жан дьо Каруж изигран от Мат Деймън) изнасилена от негов бивш приятел(Жак льо Гри изигран от Адам Драйвър). Случаят следва да бъде решен по божията воля в рамките на дуел между двамата.

Мат Деймън и Адам Драйвър в “Последния дуел”.

Маркетингово филма беше едностранно представен само от феминистката си страна, докато това, което обичаен фен на историческите филми на Скот би харесал остана скрито. В самия филм има какво да им се хареса, особено подсказания от самото заглавие… последен дуел. Казвам феминистка страна, защото и филмът и реалната случка имат такава нотка. Само малкият детайл, че ни е казано изрично, че версията на жената е правилната (наистина така смята дори и адвоката на льо Гри в дневниците си) ни подсказва намеса от студиото, за да удовлетвори вкусовете на модерните прогресивни критици и зрители.

Подобно структурираният филм на Куросава „Рашомон“ показва по-сива нотка на различните версии на персонажите, която тук също би била на място. Може би просто няма пазар вече за такива филми след ковид кино кризата, но и самият филм не е потърсил възможните си зрители по адекватен начин, именно поради страх от критика от новите ляво-либерални вкусове. Историческите филми на Р. Скот са изглючително популярни сред поколения мъжка публика и е странно той да се оплаква точно от милениълите, като не е положено достатъчно усилие да се подтикне масата потенциални фенове да отидат до кино салона. Само жалко, че синьо-сивкавия филтър на Скот присъства и тук, но вече сме му свикнали.

Кадър от “Викингът”.

„Викингът“ вероятно също няма да избие класациите, но се справя по-добре от „Последния дуел“ и може да стане с култов статус в последствие като друг „викингски“ боксофис провал – „13-тият Войн“. Филмът има за източник история писана от историка живял през 12-ти век Саксо Граматик и затова има и героично-фантастични елементи, но по-скоро само в съзнанието на персонажите. Това е и една от силните черти на филма. Препратките към нордическата митология са много добре инкорпорирани – викингите не са виждали реално тяхната митология в реалния свят, но са вярвали в нея все едно е част от битието им. Пред-християнското виждане за живота е много добре представено. Неща като милостиви и woke(прогресивно представени) викинги няма, както е било и в реалността. Има сцена с горене на славянски деца и жени в колиба, която е очевидна препратка към подобната сцена в съветския филм “Иди и смотри”. За викингите това не е било нещо което трябва да се счита като грешно. Така и Егърс насочва зрителя да възприеме бруталността към невинните – такава, каквато е била. Дори е възможно подобните сцени на езическа бруталност да накарат прогресивните и либерални фенове на режисьора да помислят, че християнството е подобрило нещо в морала на викингите в исторически план. Едва ли.

Във филма има и друг антиезически елемен. Главният герой Амлет накрая на филма проявява частично отричане на важната за езическата религия концепция за съдба, като прави компромис за да следва своя индивидуален път. Това е хамлетов момент за персонажа на Скарсгард и един от малкото по-комплексни моменти във филма. Филмът, по някаква незнайна причина е щял да критикува всичко, което модерното дясно олицетворява4 и после режисьорът се пита „шокиран съм как съм направил такъв мачо филм“ . В крайна сметка тогава такъв е бил животът и няма нужда от увъртане. Изключително дразнещо е, че трябва да се дава речева индулгенция на левите либерали за да не им се наложи да кажат, че харесват нещо, което би се определило в модерния свят като дясна ценност. Те просто не могат да признаят, че харесват нещо в разрез с политиката, която изповядват и затова трябва постоянно да правят мъчителни интертекстуални или постколониални интепретации на… всичко.

Ако и в бъдеще други мейнстрийм филми на европейска историческа тематика са поне с качеството на тези, то жанрът може да стане отново поносим. За край ще спомена за един тренд видим и в двата филма – бягането от големия исторически наратив/грандиозната история. Може би това е последствие от масовия постмодернизъм в изкуствата, но и двата филма се фокусират върху „малки истории“, като е само загатнато за по-големия контекст, историческите личности и битките по времето на събитията от филмите. Ридли Скот обичайно въвежда аисторични случки във филмите си, но се фокусират около „центъра на събитията“ в дадената епоха (Марк Аврелий, Комод Саладин).

В „Последния дуел“ единият от персонажите участва в по-важни битки на епохата си и това е показано, но тези сцени са твърде кратки. Надявам се в култовите удължени режисьорски версии на Скот това да бъде поправено. При „Викингът“ началото на филма е такова, че зрителя си мисли, че семейството на Алмет ще са важни персонажи в инвазията на Англия и на славянските земи, но след това филма изрично ги изхвърля от големия исторически наратив и се фокусира върху личната събда на главния герой и маловажното му от гледната точка на „голямата история на викингите“ семейство. Това е доста по-простимо при Егърс поради инди кино традицията, от която идва. Човек трябва да се зачуди дали няма нарочно стопиране на масови филми за най-известните исторически личности в европейската история.

Знаем, че в академичните кръгове векове доминиращата “теория за великите личности“(Great man theory) e отдавна демоде и е оставена на неакадемични аматьори и биографи, но толкова ли е невъзможно в индустрия за забавление да има нещо възхваляващо важни и известни исторически личности? Сигурен съм, че ако български кинаджии предложат проект за филм, в който някой от българските ханове е изигран от актьор или актриса от неевропейски или немонголски етнос(за по-ранните ханове това би било автентично), то този проект би събрал много повече средства и финансиране от чуждестранни спонсори отколкото един по-автентичен такъв филм.

Малките наративи и историите на личност, които не са централни в историята по принцип са много освежаващи жанра и тези два филма са добър пример за това. Това обаче не задоволява липсата на автентично спазващи епохите, грандиозни, епични исторически филми за централни събития в европейската история. Ю. Корея, Китай, а дори и малките пазари на Украйна и Русия създават гледаеми исторически филми с автентичен етнически кастинг през последното десетилетие. От големите кино индустрии на европа Франция и Италия се справят по-добре, но и там си имат прогресивни цензори и пр.

_

1. https://www.bbc.com/culture/article/20200116-is-it-time-the-all-white-period-drama-was-made-extinct

2. https://soundcloud.com/strugglesesh/episode-103-fight-club-w-aubrey-sitterson e епизод относно Боен Клуб като левичарски филм на подкаста за кино и комикси Struggle Session. Най-известния и печеливш ляв комедиен подкаст Chapo Trap House също имат такъв епизод включително и за „Звездни Рейнджъри“, но е платен епизод

3. https://variety.com/2021/film/news/ridley-scott-blames-millennials-last-duel-flop-1235117654/ 4. https://www.theguardian.com/film/2022/apr/10/the-northman-director-robert-eggers-interview

Споделете:
Default image
Христо Миладинов
Завършил бакалавър „Политология“ и учи магистър „Средновековна История“ в Софийския университет “ Св. Климент Охридски“. Работи в топ международната фирма за статистика на retail продажби. Интересува се от онлайн субкултурите на крайнодесните и крайнолевите идеологии