На днешния ден през 1845 г. в гр. Свищов (тогава в пределите на Османската империя) в семейството на заможен търговец е роден Григор Начович – крупен български консервативен политик, дипломат, финансист и строител на съвременна България. Богатият произход му позволява да учи в гръцкото училище в Свищов, френския католически колеж в Константинопол (кв. Бебек), Търговското училище в Виена и Висшата финансова школа в Париж, където завършва висши политически и икономически науки.
Полученото образование представлява отлична основа за блестяща по-нататъшна реализация като търговец, което не пречи на Григор Начович, воден от силните се националистически чувства, да се превърне в един от основателите на Свищовския революционен комитет и негов председател. Тези две отличителни черти – консерватизмът и национализмът, остават запазена марка за цялата по-нататъшна обществена и политическа деятелност на Начович.
След преминаването на четата на Филип Тотю в България през 1867 година Начович е принуден да замине за Букурещ, опасявайки се от преследване от турските власти. Там работи заедно с Българската добродетелна дружина и подпомага заминаването на доброволци за Втората българска легия в Белград. През 1868 година заминава за Виена, където работи в местния клон на търговската компания на баща си и основава търговско дружество, с доходите от което съдейства на цяла плеяда българчета да учат в Европа. Основава книжовното дружество „Напредък“.
По време на Априлското въстание публикува дописки във водещи европейски издания, запознавайки общественото мнение със страданията на българския народ, а по-късно набира доброволци за Сръбско-турската война от 1876. През Освободителната война пък е в разузнаването на руския генерален щаб, като за образцовата си дейност е награден с орден. Всичките тези години активно се занимава с публицистика – предимно в сп. „Летоструй” и виенския „Политише кореспонденц”. С последния вестник е свързан и първият голям скандал, в който Начович се оказва забъркан, когато на своя глава към “Възванието към българския народ”, издадено от Българското Централно Благотворително Общество (БЦБО) в деня на обявяването на войната срещу Турция, добавя призив за подчинение на „временното революционно правителство, избрано от патриотите”, Последното кара княз Черкаски моментално да разформирова БЦБО.
Григор Начович е депутат в Учредителното събрание в Търново (10 февруари -16 април 1879 г.) – първото Народно събрание на България след Освобождението на страната от османско владичество през 1878 година. В условията на остро политическо противоборство при оформянето на двете водещи направления в политическия живот на младото княжество – консервативното и либералното, Начович безусловно се нарежда сред водачите на първото. Или, по собствените му думи:
В Стоилова, Грекова, Вълковича и всичките нови младежи, търговци и други в Събранието, съгледах повече идеал и патриотизъм и се прилепих към тях… Останах в тоя лагер, но без да се идентифицирам с него, защото се състоеше от добри хора и честни патриоти, докато в другия кипеше само чапкънлакът, вдъхващ ми най-силно погнусяване
сб. „Спомени за Учредителното събрание”
Бидейки един от най-образованите хора в Учредителното събрание, Начович бива избран в 15-членната Комисия, имаща за задача да изготви Рапорт върху основните начала на Конституцията, която трябва да изработи и приеме Учрдителното събрание (останалите ѝ членове включват Константин Стоилов, Марко Балабанов, Негово Преосвещенство Митрополит Климент Браницки със светско име Васил Друмев, Илия Цанов, Димитър Греков, Негово Преосвещенство Митрополит Симеон Преславски, Драган Цанков, Христо Стоянов, Андрей Стоянов, Петко Горбанов, Никола Даскалов, д-р Георги Вълкович и Константин Помянов, много от които се превръщат във водещи български консервативни политици). Рапортът на Комисията предлага препоръчва проектът на основен закон да бъде преработен в „дух на разумен консерватизъм“, включващ засилване на правомощията на правителството и на княза, въвеждането на двукамарен парламент и умерен имотен и образователен ценз за упражняването на избирателното право и като цяло възприемането на постепенен преход към самоуправлението с оглед на политическата незрялост на българския народ след петвековното деморализиращо чуждо робство. Въпреки високите научни и политически достойнства на Рапорта обаче, либералното мнозинство в Учредителното събрание надделява и приетата от него Търновска конституция има изключително либерален за времето си вид, което Начович приема като свое лично поражение.
После Начович участва и в работата на първото Велико народно събрание, което заседава във Търново от 17 април до 26 юни 1879 г. с председател екзарх Антим I. То избира немския принц Александър Батенберг от Хесе-Дармщатската династия за пръв български княз.
През 1882 година Григор Начович е сред подписалите Програмата на Консервативната партия, в която наред с традиционните за тогавашната ни консервативна десница принципи, се съдържат и цели, които спокойно можем да определим като общонационални – назначаване на държавна служба на най-достойните българи, без оглед на партийната им принадлежност, протекционистка политика към родния производител и стремеж за гарантиране пълната независимост на страната. Безспорните му професионални, политически и нравствени качества го утвърждават като част от „консервативния триумвират“ (Гр. Начович, Д. Греков и К. Стоилов), задаващ идейната и практическа линия на Консервативната партия.
Още в първото българско правителство (1879 г.) заема най-важното министерство – на финансите, какъвто е бил и втори път в кариерата си. Съвместява поста с ресора на външните работи. През 1880-81 г. е помощник-кмет на София. Член е на създадения по време на Режима на пълномощията на княз Александър I Български Държавен съвет (1881–1883 г.), замислен като консервативна институция с право да обсъжда предварително законопроектите; да даде мнение по всички въпроси от държавноправно значение; да разрешава спорове, възникнали между административните учреждения, между тях и съдилищата; да разглежда жалбите на частните лица против неправомерните действия на административните органи; да проверява отчетите на Върховната сметна палата; да представя на княза случаите, в които се нарушават основните закони на княжеството, въвеждайки по този начин контрола за конституционосъобразност за пръв път в българския конституционен модел. Разривът между руските генерали, които първоначално подкрепят Режима на пълномощията, но постепенно търсят сближаване с крайните либерали и дестабилизиране на положението на княза, от една страна, и „консервативния триумвират“, от друга, водят до оттеглянето на последния от управлението и ускоряват края на Режима на пълномощията. В края на Режима Начович е финансов министър в коалиционното правителство на Драган Цанков (1883–1884).
Успоредно с политическата, се развива и научната кариера на Григор Начович. През 1882 година става дописен, а през 1884 година – редовен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките, ставайки академик на едва 39-годишна възраст.
Същата 1884 година е изпратен като дипломатически представител в Букурещ, където остава цели 5 години. След детронирането на княз Александър I Български се връща в България и е външен и финансов министър в няколко правителства в периода между 1886 и 1888 година. От 1889 до 1891 г. е представител на България във Виена, след което отново става финансов и външен министър (1891-1892 и 1894-1896 г.), кмет на София (1896-1897 г.) и министър на търговията и земеделието (1899-1900 г.). Няма друг български политик, който да е участвал в толкова много Министерски съвети, колкото него. От 1903 до 1906 г Начович е посланик в Цариград. Причината да бъде търсен от министър-председатели с различна политическа ориентация като Тодор Бурмов, Драган Цанков, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, Васил Радославов, Димитър Греков и Тодор Иванчов се крие в несъмнените му качества на експерт, финансист и дипломат и в огромното му родолюбие.
Именно съзнанието за собствените качества и достойнство помагат на Григор Начович да не участва в дворцовите интриги и умилкването около силните на деня. Начович остава един от малкото представители на българския политически елит, ненаградени с орден и от княз Александър I, и от цар Фердинанд I, които са били предварително предупредени, че Начович ще отсаже всяка предложена му награда. Сложно и противоречиво е отношението на големия консервативен политик към цар Фердинанд I. От една страна, той признава, че без смелостта на Кобургския принц да приеме българския престол след абдикацията на княз Александър, България би престанала да съществува като независима държава. От друга страна критикува суетата, разточителността, необмислената му външна политика и личния му режим. Запазвайки трезвата си преценка обаче, изтъква, че вината за всичко това е колкото на монарха, колкото и на българската политическа класа, която не е на висотата на положението си и чиито представители често не се държат като български политици.
Друг интересен щрих в политическия портрет на Начович представлява неговата крайна русофобия. В разговор с цар Фердинанд той заявява: “J’ai une aversion indomptable antre les russes, que c’est plus fort que moi. [Изпитвам неукротима омраза срещу русите и това е по-силно от мен.]. По-късно в дневника си обяснява силата на тези чувства по следния начин:
Защо аз съм русофоб? Дали защото ще се изгуби българската народност ако русифилите надделеят?
Ако всичките българи бяха русофили, нямаше да съществува у нас русофилска партия; сегашните такива добиват правото на съществуване от русофобските партии. Ако тия последните да не бяха съществували, тогава целия народ щеше да е русофобски, защото русофилите въобще щяха да се боят от руските стремежи над България и от егоизъм щяха да им противодействуват.
Аз съм русофоб не защото има русофили в България, които я събличат, но само защото се боя от нашествието на русите в България, от обръщането на последнята в руска област.
Къде е злото от едно подобно събитие?
Ако русите бяха били един цивилизован народ, ако в тях и особено в тяхното чиновничество корупцията да не беше била крайна, злочестината от поробването на България не щеше да е много голяма. Русите обаче ще внесат в отечеството ни не само чиновническия произвол и тирания, но и рушветчилъка, кастофорството, развалата, пиянството и българския народ, вместо да напредне и се цивилизува, както ще стане ако запази независимостта си, ще стане посмешището на света, както са повечето евреи, ерменци и прочие
Ето защо аз съм русофоб.
Готов да служи на Отечеството си винаги, когато последното има нужда от него, Григор Начович участва и в преговорите по сключването на Лондонския мирен договор, подписан на 17 май през 1913 година. Документът урежда отношенията между държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя, а с него се слага край на Балканската война (1912-1913 г.). Претърпяла поражение във войната, Османската империя е принудена да отстъпи на съюзниците почти всичките си балкански владения (в т. ч. Македония, Албания, Епир, Косово, Санджак, Беломорска и Одринска Тракия). Договорът урежда създаването на албанска държава. Споровете между България, Сърбия и Гърция за подялбата на Македония остават нерешени и това води до избухването на Междусъюзническата война през юни 1913 година.
Преживял крушението на националния идеал в Междусъюзническата и Първата световна война, Григор Начович завършва кариерата си като журналист. Умира на преклонната за онази епоха възраст от близо 75 години на 4 януари 1920 г., отивайки си заедно с онази България за чието величие е работил през целия си съзнателен живот. Но остава в паметта на признателните поколения като голям български държавник и патриот.
