Нищо вече няма да е както преди. Едно от най-изтъркалите се в последните 12 месеца клишета достигна до всеки от нас. Използвахме го от Токио и Пекин на изток през Берлин и Париж в Европа до Вашингтон на запад. От предприемачи през политици до работници.
Навсякъде по света всеки гледа по различен начин на „новото нормално“, но не оспорва неговата доминация. Привидно от нищото, пандемията oт коронавирус дойде, за да остане като неясно с каква продължителност усещане на несигурност. В такъв момент освен бързите и качествени решенията важни са и пресетите след премисляне изводи. Много от тях винаги са били пред очите ни, но други се оказаха изненада. За мнозина тя беше неприятна.
През XXI век всеки зависи все повече от другите – малките от големите и големите от малките. Независимо дали става въпрос за производство на стоки или предоставяне на услуги, глобалното търсене е от ключово значение за успеха.
По болезнен начин разбрахме колко дълги, но и крехки са веригите на доставки.
Последицата беше огромно забавяне, тъй като търговците на едро и дребно не успяваха да доставят стоките, които по принцип никога преди това не държаха на склад.
От критична важност е как всяка държава и бизнес реагират оттук насетне, за да не се стига до повтаряне на грешките. Вече се появяват лека светлина в икономическия тунел, но предизвикателството сега ще бъде да се възползваме от нея.
За добро или лошо основната роля ще играят правителствата, но успехът предварително е обречен на провал, ако не се чува гласът на бизнеса.
За предприемачите това време на преход представлява възможност да преосмислят своята насока. Цялата ситуация отключи на редица места национални дискусии около необходимостта от стимулиране на местните производства.
Как и по какъв начин може това да се случи е тема, която тепърва ще набира обществена сила.
Локалните пазари засилват своята важност, но най-ярките хоризонти все така са отворени за тези, които продължават да се ангажират на местно ниво, но достигат и до световната сцена.
При криза всеки първосигнално се спасява поединично.
Не звучи приятно, но е логично. Видяхме го най-ясно, когато Италия беше жестоко пламнала от коронавируса, а останалите държави от Европейския съюз гледаха отстрани в тих ужас дали ще се случи същото и при тях.
В рамките на няколко седмици Евросъюзът на практика не съществуваше.
Първоначалният шок премина, за да се настани потвърждението. Радващо е, че това ни донесе положителен извод – доказателството, че нациите все така имат значение и предварително обявената им смърт е силно преувеличена.
Националните държави продължават да са основната предпоставка, върху която модерната демокрация здраво е стъпила и без която не може.
Дори и прогресивистите нямат намерение да водят този спор точно сега.
При криза хората все така се паникьосват и купуват, дори когато няма недостиг.
Видяхме го навсякъде по света.
Първо беше тоалетната хартия, после дезинфектантите за ръце, течните сапуни, след това дойдоха консервите и тестените изделия.
По нашите географски ширини да кажем, че социализмът доведе до това да имаме опит с недостига на стоки.
Паническото потребление обаче обхвана целия развит свят, стигайки дори до Австралия.
Със сигурност трупането на запази няма смисъл, но при несигурност винаги преобладава ирационалното поведение.
В демократичните общества повечето хора се доверяват на правителствата си във време на криза.
Противно на някои очаквания, в световен мащаб спазването на правителствените разпоредби за ограничаване на заразата е на високо ниво.
Това даде възможност за по-леки мерки в някои държави, като България.
Въпреки политическите и социални трусове придържането към социалното дистанциране, ограниченията за пътуване и карантините доведоха до това, че до есента страната ни остана на практика почти без Covid-19.
Toва даде възможност на бизнеса да се нагласи спрямо ситуацията и да посрещне втората вълна на вируса със значително по-голяма доза подготвеност.
Колко ще останат в играта, никой не може да каже.
Тоталитарните режими са все така безчовечни.
Дали вирусът е изкуствен и е пуснат умишлено, е конспиративен прочит, който няма чак такова значение след всичко станало.
Важният акцент тук е към първоначалните китайски действия, които силно напомниха на тези при аварията в Чернобил.
И докато през 1986 година Желязната завеса разделяше света, днес отворените до безкрайност търговски граници не предполагаха такава реакция.
Всичко можеше да бъде избегнато при хуманен, а не безчувствен поглед над ситуацията от Пекин.
От друга страна проблемът си е изцяло наш – изводите от миналото за тоталитаризма явно и този път не бяха взети предвид.
Поредна черна точка за изпадналия в летаргия самонадеян запад.
Финансовите пазари тотално са скъсали връзката с реалната икономика.
Докато компании фалираха, а правителства теглеха безпрецедентни заеми, финансовият сектор постигна най-добрата година в историята си. Акциите стават все по-скъпи и причината за това няма нищо общо с иновациите и качественото правене на бизнес. Спорен е въпросът дали притежаваните милиарди имат значение, когато един туит може да ги стопи. Глобалното печатане на пари и рекордните публични и частни задължения продължават да са големият слон в стаята, който всички виждат, но се правят, че го няма. Повече от едно десетилетие си говорим, че това в крайна сметка ще свърши зле за всички ни. Не свърши така през 2020, няма да свърши и през 2021 година. Но все някога краят на икономиката на стероиди ще дойде и най-лошото е, че цената няма да платят тези, които я създадоха.
Информационните технологии са наистина толкова значими, колкото си мислехме.
И влияят на всички сектори. Почти без забавяне бизнесът по целия свят се прехвърли изцяло в онлайн. Онлайн комуникацията и търговията взеха превес. И въпреки че бизнесът вече обмисля как да се върне към нормалност, много от новите ни навици ще останат. След като откриха, че могат да работят дистанционното, фирмите отвориха голям ребус за разгадаване пред редица сектори, като например имотния. Строителството определено ще се нуждае от премисляне на дългосрочните си стратегии за развитие.
Eвропа избърза със „зеления“ преход.
В желанието за опазване на околната среда няма нищо лошо, стига сметката да излиза. Европейският съюз тръгна с голяма кошница, за да бъде приземен бързо от пандемията. Сега първоначалните планове търпят промяна, като сред „зелените“ енергийни източници вероятно ще попаднат и природния газ и ядрената енергия. Всичко това обаче няма да промени факта, че Стария континент не е готов за такава кардинална промяна. Още повече, че тя ще засили и без това солидната икономическа и технологична дистанция със САЩ и Китай.
Ако Евросъюзът изпадне зад борда в развитието си, неминуемо ще изгуби и политическа си тежест на международната сцена.
Думата на 2020 година не е „коронавирус“, нито „локдаун“, а „не знам“.
Макар една от първите две да попадаше в почти всяко изречение, в крайна сметка никой не знае какво става и никой не знае какво ще става. Дори работещите с точни категории и данни признават за условността на техните изследвания и изводи.
Неизвестността е бичът на нашето времето и отражението й върху човешката психика е предизвикателство, с което тепърва ще се сблъскваме.
Битката за физическото рано или късно ще бъде спечелена, след нея ще следва битката за духовното.
Думата на 2021 година ще е „асиметрично възстановяване“.
Защото едни не просто ще се възстановят, а ще навлязат в пикът на своето развитие.
Други ще останат на опашката и това ще е добра новина, защото така е устроен животът откакто свят светува. Оцеляват по-силните и по-адаптивните и това не е нито цинично, нито плашещо.
Без съмнение мнозина ще използват пандемията като ракета носител, за да върнат на дневен ред дебата за плюсовете и минусите на капитализма.
На всички тях трябва да се напомня, че той никога не е имал претенцията да е съвършен, а е най-доброто, с което разполагаме.
