#НаДнешнияДен 1940 г. умира Пенчо Георгиев – български художник – живописец, илюстратор, график и сценограф.
„Един от малко познатите…“ е една любима фраза, когато се пише за българските творци. Фразата може да срещнем за такива, с действително скромна известност – живели предимно на село, като да речем художникът Кирил Петров; или такива, като Иван Милев, който всеки е виждал на банкнотата от пет лева, но не си е направил труда да го потърси в Интернет. Авторите на тези фрази успяват да накарат читателите да се замислят – може би трябва да прочета повече за този малко познат човек? Може би историята така се е развила, че за един достоен български творец е останал встрани от картинките по учебниците, наименованията на улици и галерии, споделянията във фейсбук?
„Трагично загиналият…“ е също любима фраза за друга група български творци – такива, тръгнали си твърде рано от този свят по една или друга причина. Подчертавайки смъртта им, авторът на текста успява да вдигне емоционалния заряд, сякаш ранната кончина трябва да ни направи по-чувствителни към даденото творчество. Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Гео Милев и ред други си тръгват рано от този свят, вероятно недовършили своя творчески път докрай, и напомняйки ни днес, във време на удобство, мир и антибиотици, че преди 100 години смъртта е била много по-близък спътник на ежедневието. И нерядко най-талантливите българи са напускали земния свят рано и трагично.
Пенчо Георгиев е един от тези творци.
Много често на творците, особено на художниците, се гледа като на някакви неразбрани чудаци, чиято гениалност става разбираема чак години след тяхната смърт. Те са изпреварили времето си и трагедията им е не само в житейската бедност, задължително подчертавана във всеки един по-емоционален разказ за някой художник, но и в това, че те са били неразбрани, неподкрепени, без идеите им да достигнат общата публика.
Не е такъв случаят с Пенчо Георгиев.
Трагичната смърт на един от малко познатите български творци настъпва на 2 април 1940 година. Трагична, безспорно, защото умира 40-годишен, падайки в асансьорна шахта по време на работа като сценограф. София е потресена и погребението му е тъжно и запомнящо се събитие. Инцидент, при това работен, погубва любим творец на върха на силите му. В следващата година ще излязат множество статии и две цели книжки издания, днес антикварна рядкост, за него от негови приятели и колеги.
Когато става дума за събития от този период обичам да припомням очевидния иначе факт, че 1940-а година е мирна за България. Свикнали сме някак да приемаме Втората световна война като събитие, което едва ли не спира обществения живот в света от 1939 до 1945 година, но това изобщо не е така – световните трусове се усещат, но театърът съществува, изложбите продължават, художниците рисуват и т.н. Това продължава дори и след 1941-а година, по по-друг начин, но това е встрани от идеята на настоящия текст.
И кой всъщност е той? Той е един от най-големите български сценографи. Заедно с още 5-6 души (Иван Милев, Иван Пенков и др.) той е от влиятелните личности в това как ще изглежда (в буквалния смисъл на „изглежда“ – визуално) българският театър в междувоенния период. Най-съществената му работа е предимно през 30-те, но творческият път започва десетилетие по-рано.
Пенчо Георгиев е роден през 1900-ата година във Враца. Баща му умира през Балканската война и малкият Пенчо бива отгледан от майка си. След последвалите войни, той се мести в София и се записва в Художествената академия. Завършва я през 1925 година.
Съвсем скоро той вече твори сценография за Народната опера. Привлечен е от Стефан Киров в софийския „Български художествен театър“, където прави сценографиите за две постановки. През следващата 1926 година Стефан Киров става директор на Русенския театър и взема със себе си младия Пенчо Георгиев, с когото работят две години в известното русенско Доходно здание. Спецификата на провинциалните театри по онова време изисква много по-богат репертоар, по-честа смяна на представленията, и Георгиев създава над 10 театрални декора само за първия си сезон там.
20-те години са времето на осъзнаване, на „еманципация“ на българското изкуство – отхвърляне на академичното наподобителство и търсене на вдъхновение от българската традиция: икони, везби, носии, килими. Пенчо Георгиев попива от тези идеи и попада, заедно със споменатите по-рано сценографи, в това „Родно изкуство“, което в различни сфери на творчеството заменя фотографско точната живопис с такава, търсеща собствен български стил. Това се случва и в сценографията, като той е един от първите и активни творци, внасящи декоративни или символистични (с цялата несигурност на тези термини по онова време, понякога наричани генерално „експресионизъм“) елементи.
През 1928 година Пенчо Георгиев печели конкурс, който му дава възможност да замине за Париж. От 1929 до 1932 година той е там със съпругата си, където учи, работи, излага творби с известен успех на тази голяма сцена. Дори е признат от местната критика:
„Трябва да благодарим на този млад чужденец, че ни показа един нов Париж, жив и дълбоко осмислен. Париж – неоткрит досега за нас…“
Завръща се в България и скоро отново започва работа за Народния театър и Народната опера, като е изключително продуктивен. Много влиятелен сред своите колеги, те признават след смъртта му, че той винаги е бил вдъхновение за тях. „Всеки крадеше от него“, признава например Илия Бешков. За годините след 1934 година той прави над 20 декора за опери и театри. Поставят се легендарни или исторически български пиеси – „Янините девет братя“ на Любомир Пипков, с когото са приятели още от Париж, или „Иванко“, както и класики – „Любовен еликсир“ или други.
Освен със сценография, Пенчо Георгиев се занимава и с книжна илюстрация. Той е разнообразен творец, като можем да видим неща от изключително изчистената му корица за „Мирни размирни години“ на Ламар от 1928 година – работа на най-високо европейско ниво в два цвяла и ясни, прости форми; до по-късните му илюстрации за детски истории, като „Сватбата на мишока Мики“ (днешният Мики Маус) и други. Освен кориците, той прави и илюстрации за самите книги. Сам споменава в своя автобиографична бележка, че работи също и за Пловдивския и Варненския мострени панаири (с Варна е свързан и с постановки на местния народен театър). Има реализирани и архитектурни интериори.
Пенчо Георгиев се занимава и с живопис – именно негови картини впечатляват парижката критика. Социално настроен и макар по-скоро в левите кръгове, той няма крайни политически възгледи и с творчеството си по-скоро изразява мъката на тези в затруднено положение, на забравените, бедните, гладните. Наследството от войните, където губи баща си, също оставя отпечатък – „във всяка жена той виждаше вдовица“, пише Сирак Скитник с известно живописно преувеличение. Но е факт, че майките със забрадки, тъгуващите около гробища жени – тема, действително, не рядка за междувоенното ни творчество – са нещо често срещано в картините му. Излага често и в Общите художествени изложби.
