На днешния ден през 1974 г. умира един от най-талантливите композитори на България – Любомир Пипков.
През 1904 г. се ражда синът на ненадминатия композитор и капелмайстор Панайот Пипков. Съдбата на малкия Любомир е сякаш предначертана и от дете той отделя значително внимание на уроците си по пиано. По-късно той ще бъде наречен от Дмитрий Шостакович „композитор, който поражда влияния“.
Преди да отдадем заслуженото на неговото разнолико творчество, нека проследим живота на твореца.
Роден в Ловеч, първите 14 години от живота му минават в този град-стълб на българската музикална култура, но през 1918 г. заедно със семейството си се премества в столицата, където без да губи време се захваща със занимания при известен пианист и клавирен педагог. Малко по-късно се записва в Музикалното училище в София в класа на Хенрих Визнер.
Едва след 8 години Пипков заминава за Париж, където записва композиция при Пол Дюка r Н. Буланже, както и пиано при Ивон Лефебюр в „Ecole Normale de Musique“. Този период се оказва плодотворен не само в академично отношение, но и за творчеството на композитора, защото тук той създава едни от най-значимите си произведения като Струнен квартет №1 и Соната за цигулка и пиано.
След завършването си окончателно се завръща в България през 1932 г.
В родината работи като корепетитор и хормайстор в Софийската опера. Но дейността му не приключва с това. Пипков се занимава още с дейността на новооснованото дружество “Съвременна музика”. След обществените и политически промени от 1944 г. заема отговорни обществени постове, което е една от причините личността му да е обект на противоречиви коментари. Така или иначе обаче трябва да признаем завидния талант на Пипков, който проявява в най-различни сфери на културния живот. Той е Директор на Софийската опера. Професор е по вокални ансамбли в дн. НМА “проф. П. Владигеров”. Той е създател и първи главен редактор на списание “Музика”, което в последствие е преименувано “Българска музика”. Близо десет години председателства Съюза на българските композитори.
В критиката е разглеждан като представител на онова „второ поколение български композитори“.
Осмелява се да твори във всички жанрове, познати на време, в което живее, но претворявайки ги по свой собствен начин, оставяйки ярка следа в българския културен живот. Той отделя значително внимание на българския фолклор, отразявайки го през призмата на силно подчертания си почерк в изкуството.
Творческата му битийност на композитор, поет, публицист и общественик, педагог и художник, заедно със социална позиция, която не бива никога притъпена, му определят мястото на значима личност в интелектуалния елит на България от онова време.
Бива удостоен посмъртно със званието член-кореспондент на изкуствата на ГДР.
