Помните ли коя дума беше избрана за най-значима през 2016 г.? А тази през 2017 г? Ако сте забравили, то ще си позволява да ви припомня – „постистина“ и „фалшиви новини“. С оглед на това, не мисля, че би било нексромно да заявя, че журналистическата професия, както и медийните услуги, които достигат до крайните потребители, се оказват в центъра на обществения и политически дискурс, не само в България, но и по целия свят.
Нещо повече – Четвъртата власт, както, кога с право, кога не, често е наричана журналистическата гилдия, е под обсада. Обсада от останалите три власти, чиито коректив следва да бъде самата журналистика. Защото, „постистина“ и „фалшиви новини“ не носят този така желан положителен оттенък, това потупване по рамото за добре свършената работа от страна на журналистите. Точно обратното – в тези думи се чете неизбежен укор, насажда се вина. А единственият съюзник на медиите и журналистите в тази обсада, е суверенът, този, който е овластил традиционните три, но и без чийто интерес не би могла да съществува четвъртата.
Нека не бъда разбиран погрешно – борбата между журналистиката, като четвърта власт, и останалите три е не просто желана, тя е необходима. Отсъствието ѝ сигнализира за проблем, толкова сериозен и всеобхващащ, че би поставил на кантар самото съществуване на свободно общество. И именно тук можем да открием тази любов, тази почти наркотична зависимост между десните ценности и журналистиката. Защото какво друго е дясното, ако не свобода на словото, на икономическата инициатива, на личността. Живеем ли в заблудата, че представители на левия политически спектър биха търпели някое от изброените по-горе?
И за да не бъда обвинен в постистинност на разсъжденията, ще си позволя да се облегна на събията от изтичащата 2018 г., на тези важни медийни феномени, които наблюдавахме през годината, както в далеч по-скромния български медиен сектор, така и по света.
Безспорно едно от най-значимите медийни събития през 2018 г. е загубата на доверие в социалните медии. Нарушена бе тенденцията на изравняване, а дори надмощие на социалните медии като основен информационен канал, за сметка на традиционните медии като телевизия, радио и печат. Причините за това са разностранни, но скромното ми мнение е, че най-значимата сред тях е излизането на преден план на ляволибералната доктрина в управлението на най-значимите информационни гиганти, активно подкрепена от най-влиятелните леви политици на Запад. Свободата на словото не търпи компромиси, а точно това поискаха от потребителите си социалните мрежи, блокирайки и изтривайки неудобни гласове. Зад чучелата на модерния либерализъм, известни като „реч на омразата“ и „политическа коректност“, се упражни цензура. Разбира се, като частни компании, въпросните социални мрежи и технически гиганти, имат право да налагат рестрикции в собственото си информационно пространство, но това ги отдалечи от определението за медии.
В името на мимолетната възможност за осигуряване на политически комфорт, визираните компании нарушиха основен принцип на капитализма – допускане на диверсифицирани източници на информация. Защото, с всичките си негативи и нелицеприатни проявления, постистината (а именно емоционално натоварената информационна единица) на дясното политическо пространство винаги е за предпочитане пред неистината или единствената истина на левите.
Именно затова всички свободолюбиви читатели трябва да прегърнат и термина „фалшиви новини“. Новините биха могли да бъдат фалшиви, единствено ако друга информация ги опровергае. В противен случай, в една изолирана от критични мнения и различни информационни източници медийна среда, те биха били просто новини – необорими, ненакърними и честно казано, ненужни. За доказателство можем да направим сравнение между политиката на Републиканската партия в САЩ и в частност президента Доналд Тръмп по отношение на „фалшивите новини“ и тази на Демократите и техните симпатизанти в социалните мрежи. Автоматичната реакция на първите е свързана с оборване на невярната информация, а на вторите с нейната забрана.
И тъй като сме подхванали темата с фалшивите новини, следва да отбележим и другия рухнал медиен мит на 2018 г., а именно за опасността, която представлява този феномен. Наред с обявените разработки на алгоритми за премахване на фалшивите информации от онлайн пространството, както и регулаторните и нормативни усилия, хвърлени в борбата с неверните новини, дълго време бе пропускан проблемът с легитимацията. Не е достатъчно една лъжа да бъде казана или публикувана, за да се превърне тя във фалшива новина. Необходимо е тя да бъде легитимирана – дали от обществено значима персона или от медия, успяла да завоюва правото към нея да се отнасят с презумпция за достоверност.
Така например – когато появил се преди ден „новинарски сайт“, регистриран на анонимен домейн и без никакви претенции за информативна тежест, публикува новина, че в подножието на Витоша има разположена база на извънземни, чумата в Странджа е мащабен план за заселване на бежанци от Близкия изток или две трети от българското правителство е съставено от расата на рептилите, това не представлява особен проблем. Ако действително има хора, които биха повярвали на подобна информация, то по-скоро трябва да се работи с тях на ниво образование и конгитивни способности.
Когато обаче депутатът в 42-ро, 43-то и 44-то Народно събрание Таско Ерменков твърди, че разполага с информация, според която язовир Искър е отровен и питейната вода на софиянци е опасна за здравето – това вече е фалшива новина, при това проблемна. Когато кандидатът на левицата за президент на Бразилия Фернандо Адад обяви официално, че опонентът му отдясно Жаир Болсонаро е гласувал против закон за интеграцията на хора с увреждания и това бива светкавично оборено – това е фалшива новина и тя е проблем. Когато председателят на либералния алианс в Европейския парламент Ги Верхофстат и лидерът на Европейската народна партия Манфред Вебер, наред с наглед престижна международна организация като „Репортери без граници“ окачествят един криминален случай в България като покушение срещу разследващ журналист, при коренно противоположна информация от страна на разследващите органи, това е фалшива новина и да, тя също носи последствия.
Развръзката и от трите изброени примера обаче недвусмислено доказва тезата, че най-ефективното оръжие срещу фалшивите новини е именно наличието на свобода на словото и диверсифицирани източници на информация. И в трите случая на разпространение на фалшивите новини те бяха оборени в рамките на часове или дни от други информационни канали – нещо невъзможно в една стерилна и безкритична медийна среда, за която мечтаят представители на ляволибералните партии у нас, в Европа, а и в САЩ.
И докато в Западна Европа и САЩ проблемът с постистината и фалшивите новини се намира в центъра на обществения дебат, и през 2018 г. в България тази дискусия бе насочена предимно към вечния въпрос със свободата на медиите у нас. Дебат, който без никакви скрупули бих нарекъл фалшив. Защото ако трябва да дебатираме за българските медии, следва да поставим истинските проблеми на масата, а именно – липсата на пазарно финансиране и липсата на подготвени кадри. Колкото повече медиите разчитат на пазарно финансиране, толкова по-свободни ще бъдат те. Затова и представените през 2018 г. предложения за забрана на рекламата на хазартни игри, дошли без ясни мотиви и концепция, следваше да положат началото на този дебат. Уви, това не се случи. Не се поставя въпросът и с качеството на журналистиката у нас, както и самочувствието, което би трябвало да притежават самите журналисти, за да могат да бъдат определени като четвърта власт. Може би това ще се случи през 2019 г., но само ако десните икономически и социални ценности вземат връх в България.
Тази статия е част от нашия “Годишникъ” за 2018 година. Ако не сте получили печатно издание, можете да свалите напълно безплатно пълната дигиталната версия тук.
