Коприщица, 20 априлий 1876 г.
„Братя!
Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от екът на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…”
Т. Каблешков
#НаДнешнияДен отбелязваме поредната годишнина от Априлското въстание – апогей на Българския народностен дух и на революционните борби за свободна и независима българска държава.
За да разберем колко голям е подвигът на дедите ни, трябва да погледнем както десетилетията, предшестващи Освобождението на България от Османска власт, така и десетилетията, които ще последват до Ньойския диктат и рухването на националния ни идеал.
19 век е времето на национално пробуждане на по-малките европейски народи в Централна и Източна Европа, както и на Балканския полуостров.
С помощ от Великите сили на континента и най-вече Русия, сърби, гърци и румънци успяват да постигнат първо автономия, а по-късно и независимост за ограничени откъм територия и население национални държави. Най-многобройният народ на Балканите – българският, няма техния късмет, тъй като шансовете за успех на въстанията из Шумадийските полета, по Егейските острови и в Отвъддунавските земи, са далеч по-благоприятни отколкото в сърцето на Европейска Турция, каквото се падат земите, преобладаващо обитавани от българи. Българските области са от изключително икономическо и стратегическо значение за всеки османски султан, което предопределя изграждането на силни крепости и насищането на българските земи със силни турски гарнизони. В навечерието на Априлското въстание числеността на османската армия на Балканите е около 168 хиляди души. Срещу тях българите ще изправят впоследствие само около 10 хиляди.
Геополитическата ситуация също е повече от сложна. През целия 19 век Русия ще преследва целта да превземе Цариград и да сложи ръка върху Проливите (Босфора и Дарданелите), а Британската империя ще прави всичко възможно да я възпрепятства и да опази териториалната цялост на Османската империя. Последната Руско-турска война, останала в историята като “Кримска” и проведена в периода 1853 г. – 1856 г., е предшествана от недостатъчна дипломатическа подготовка от руска страна и недалновидна преценка за баланса на силите на континента от страна на “Жандарма на Европа” император Николай I. Впоследствие неговият наследник Александър II ще бъде принуден да подпише унизителен за Руската империя мирен договор, който ще я лиши от Черноморски флот, ще я вкара в международна изолация и ще притъпи амбициите ѝ за овладяване на Константинопол за следващите две десетилетия. Важен за българите момент е, че към 1876 г. Русия не е готова да води нова война и руската дипломация поне декларативно прави всичко възможно, за да я избегне. От съседните държави също не можем да се надяваме на братска помощ – Сърбия упорито пропагандира, че всички на запад от река Искър са “прави сърби” и не крие апетитите си към изконни български земи като Ниш, Пирот, Видин, София, Кюстендил и Дупница, а Гърция застъпва тезата, че всички земи на юг от Стара планина (цяла Тракия) ѝ принадлежат по право и са населени с гърци.
Затова българското общество води национално-освободителната си борба главно със собствени сили.
Първият голям пробив на Възрожденците е през февруари 1870 г., когато със султански ферман е учредена Българската екзархия, която е официален представител на българската нация в рамките на Османската империя и може да се интерпретира като българска прото-държава. Границите на независимата българска църковна институция начертават етническите граници на българския етнос и обхващат Добруджа, Мизия, Нишко и Моравско, както и по-голямата част от Тракия и Македония. Специално за нашите братя в Повардарието е редно да се напомни, че Скопската, Охридската и Битолската епархия се присъединяват към Българската екзархия след плебисцит, тоест с доброволната подкрепа на славянското население в днешна Република Северна Македония. Също заради тях трябва да споменем и Разложското въстание, което се провежда паралелно с Априлското. Макар да няма ясни документални доказателства, че организаторите му се координират с Гюргевския революционен комитет, няма съмнение, че то е организирано от солунската група Българска зора.
Основаването на Вътрешната революционна организация (ВРО) от Васил Левски и дейността на Апостола на свободата са другият важен момент, предшестващ Априлското въстание.
Само за 4 години Апостола на свободата успява да изгради гъста мрежа от десетки комитети. Макар обесването му през 1873 г. да нанася тежък удар върху българското революционно движение, комитетските структури остават и ще играят роля не само през 1876 г., но и след Освобождението, когато значителен брой комитетски дейци ще заемат ръководни позиции при градежа на Третото българско царство.
Два месеца след неуспешния опит на Българския революционен централен комитет (БРЦК) да организира въстание с център Стара Загора през ранната есен на 1875 г., в румънския град Гюргево се провежда Апостолско събрание на видни представители на българските хъшове, председателствано от едва 21-годишния тогава Стефан Стамболов. Сред тях се открояват Никола и Георги Обретенови, Панайот Волов, Георги Бенковски, Георги Измирлиев – Македончето, Георги Икономов, Иларион Драгостинов и Стоян Заимов. Всички те усещат, че международната обстановка предполага ново въстание – в Босна са избухнали размирици, а Османската империя е на ръба на война със Сърбия и Черна гора. Ако моментът при това изостряне на “Източния въпрос” бъде изпуснат, българите рискуват още дълги години да останат под ярема на турския султан, затова т. нар. Гюргевски революционен комитет взема решение за организиране на въстание в българските земи през пролетта на следващата 1876 г. За периметъра на въстанието се определят пет революционни окръга:
- Търновски с център Горна Оряховица, под ръководството на Стефан Стамболов, Христо Караминков, Иван Семерджиев и Георги Измирлиев.
- Сливенски, ръководен от Иларион Драгостинов, Георги Обретенов и Стоил войвода.
- Врачански, начело със Стоян Заимов, Никола Обретенов, Георги Апостолов и Никола Славков.
- Пловдивски (останал известен и като Панагюрски) с апостоли Панайот Волов и Георги Бенковски, по-късно подкрепени от Георги Икономов и Захари Стоянов.
- Софийски, обхващащ и земите на Северна Македония (чак до Скопие или докъдето успеят да стигнат апостолите), организиран от Никола Обретенов и Никола Славков.
Само за броени месеци апостолите успяват да възродят мрежата от тайни комитети, останали от времето на Левски. За съжаление, още през януари Никола Славков е заловен в Орхание (днес Ботевград) и не успява да достигне до София. Османските власти не спят и съсредоточават огромни войски в днешна Северна България и Софийска област. Заради сериозните турски сили, разположени в днешната ни столица, Никола Обретенов се пренасочва към Врачанския окръг и така Софийско и Македония остават извън обсега на революционната агитация. Впоследствие настаняването на турска армия във Враца ще осуети избухване на въстание и в този окръг, за разочарование на пристигащия от Румъния с четата си поет-революционер Христо Ботев. В Търновския окръг Стамболов и съратниците му срещат трудности да доставят модерно оръжие заради недостига на пари и бдителността на властите. В Сливенския окръг подготовката е дори по-изостанала, а заради огромния брой турско население в областта българите там са по-склонни да прибегнат към четническа тактика. Най-трескава е подготовката в Пловдивския окръг, където се намират и някои от най-проспериращите населени места в Предосвобожденска България – Панагюрище, Копривщица, Брацигово и Перущица.
Между 14 и 16 април 1876 г. в местността Оборище се провежда събрание на комитетските дейци от Пловдивския окръг, на което се взима решение център на въстанието да бъде Панагюрище.
Самата дата, на която ще започнат бунтовните действия не е съобщена от Бенковски, но повечето делегати интерпретират мъглявите му думи, че “не е твърде далеч” като “1 май”. На събранието е взето решение при нужда въстанието да избухне преждевременно, защото турската полиция е нащрек и ако конспирацията бъде разкрита, може да отнеме години, докато се организира нов бунт срещу властта на султана.
Опасенията на революционерите се оправдават – властите отдавна знаят, че се готви нещо и имат представител дори на събранието в Оборище, който скоропостижно им донася информацията, от която се нуждаят. На 19 април полицейският началник Неджиб ага пристига в Копривщица заедно със сериозен брой заптиета. Главният апостол на града Тодор Каблешков успява на 2 пъти да избегне ареста, но други двама комитетски дейци са задържани в конака на 20 април сутринта. Каблешков събира в дома си около 20 съратници, снабдени с пушки и въстанически униформи, и решава да обяви Въстанието. По пътя към конака е повалено и първото турско заптие, с чиято кръв Каблешков подписва прочутото “Кърваво писмо”, с което призовава дейците в Панагюрище, а и цяла България, да последват примера му и да се присъединят към избухналата революция. Самият Неджеб ага успява да си пробие път с няколко заптиета и да избяга. Някои български историци изказват хипотезата, че турското правителство нарочно е провокирало с тази си акция избухването на въстанието, за да изпревари войната със Сърбия и да може да се разправи с българите без да воюва на два фронта.
В Панагюрище Павел Бобеков формира “привременно правителство”, а Бенковски обикаля околните села с Хвърковатата си чета и вдига българите на оръжие.
На 22 април е осветено знамето на въстаниците, извезано от Райна Попгеоргиева, и е обявена Свободата на България. Срещу въстаническите сили Османската империя мобилизира редовна армия и башибозук, с обща численост към 90 хиляди души. По този начин силите на въстаналите българи са превъзхождани в отношение почти 10:1, което предопределя трагичния и кървав край на въстаническите действия. На 26 април 2-хилядната част на Тосун бей превзема Клисура, а на 30 април Хафъз паша превзема и опожарява Панагюрище. Копривщица се спасява с цената на голям откуп и затова днес туристите могат да се наслаждават на Възрожденската архитектура в града.
Но падналата на 2 май Перущица и превзетият от Ахмед ага Барунталията на 4 май Батак будят съвсем други чувства – в Батак башибозуците безмилостно изколват между 1400 и 5000 души, след като те предават сами оръжието си заради неговото обещание, че ще си отиде веднага щом получи боеприпасите им. Кметът на града Трендафил Керелов умира в ужасни мъки след като е набит на кол и опечен жив. Едно от бебетата в неговия род – Владимир Керелов, е набодено на меч пред очите на майка си. В училището са накълцани с ятаган и изгорени живи около 200 души. Най-страшното се случва в църквата “Света Неделя” и двора ѝ в нощта на 2 срещу 3 май – башибозукът щурмува сградата с пълни с пчели кошери и запалена слама с газ. Мнозина се задушават, а други утоляват жаждата си със зехтина от кандилата и кръвта на вече загиналите. Майките копаят с голи ръце пода на църквата, в отчаяние да намерят подпочвена вода за децата си. Когато накрая се предали и отворили вратите на църквата, били безмилостно изклани. Впоследствие Барунталията издава заповед да се съберат всички останали жители на града и след като отделя жените от мъжете, нарежда екзекуция по най-садистичен начин на 300 мъже. През лятото на 1876 г. Англичанинът Уолтър Бенинг ще посети Батак и ще напише:
“…Посетих тази долина на мрака и смъртта на 31 юли, повече от два месеца и половина след клането, но смрадта беше все така непреодолима, че човек трудно можеше да си проправи път в двора на църквата. На всяка стъпка по улиците лежаха човешки останки, гниещи и разпадащи се на лятното слънце, тук череп на стара жена, сивите коси – все още на него, там изкуствената плитка на някое нещастно момиче, разсечено на две от ятаган. Главата, която може би е била украсявана от нея, вероятно е била отнесена от някое от кучетата, които сега тук са единствените чистачи, за да бъде лакомо изядена.
Вън до самото село преброих повече от 60 черепа в малка долчинка и от вида им беше очевидно, че почти всички са били отделени от тялото с брадва и ятаган. От остатъците женско облекло, разхвърляно наоколо, е ясно, че тук закланите хора са били жени.
Има причина да се опасяваме, че някои от по-богатите селяни са били подложени на жестоки мъчения, преди да бъдат убити, с надеждата да предадат укрити ценности. Така Петрос Трендафилосa и дядо Нешо били печени на огън, а на Стоян Стойчов отрязали ушите, носа, ръцете и ходилата.
Смятам, че се каза достатъчно, за да стане ясно, че на Ахмед ага и хората му се пада славата за извършване на може би най-гнусното престъпление, опетнило историята на нашия век…”
1876 г, Уолтър Бенинг
В Перущица картината е сходна – около 600 души, главно жени, деца и старци са обкръжени в църквата „Св. Архангели Гавраил и Михаил“ от два табора войска с артилерия. 32 от обсадените решават доброволно да отнемат живота си. Спас Гинов, Иван Тилев, Гочо Мишев и Кочо Честименски отнемат животите не само на собственото си семейство, но и на част от сродниците си, отправили молба към тях. Имали са отрова на разположение, но всички са имали желание да загинат от куршум, било то на свой или на чужд. В църквата загиват общо 347 души. Местните хора са запазили паметта за следното чудо – поради липсата на стенопис или икона, които да проплачат или прокървят за мъченическата съдба, от едно от дърветата изниква дървесна гъба, която кърви и сигнализира, че дори и Небето плаче за загиналите перущенци.
Във военно отношение най-ефективно се сражават въстаниците в Брацигово, които разполагат с цели 18 черешови топчета.
Те са толкова добре подготвени, че са способни да водят не само защитни, но и офанзивни действия. В крайна сметка селището е превзето на 7 май от редовната армия под командването на Хасан паша. Водачът на революцията в Брацигово Васил Петлешков е заловен и измъчван до смърт между 3 огъня. До последния си миг той отказва да издаде други комитетски дейци и крещи към турците: “Сам съм – други няма”.
Не по-малко трагичен е краят и на други водачи на Априлското въстание – след потушаването на революцията и предателство в Тетевенския балкан пада пронизан от куршум Георги Бенковски, а главата му е набита на кол и разходена из българските земи за назидание. Същата съдба има и главата на Стоил войвода, който води отчаяни боеве с малобройната си чета в Сливенския окръг и е убит на 13 май. 3 дни по-рано в същия окръг загиват Иларион Драгостинов и Георги Обретенов. След разгрома на въстанието Баба Тонка Обретенова гордо и несломимо ще каже: “Четирима сина загубих! Двамата са в гроба, а другите полуживи. Но още четирима да имах, пак ще ги накарам да носят българското знаме със златния лъв!”
След друго предателство е ранен и се удавя в р. Янтра Панайот Волов. 25-годишният Каблешков е заловен, мъчен и развеждан по арести в няколко различни града, преди да успее да измъкне револвера на разсеяно заптие и да се самоубие с куршум в главата на 16 юни в Габровския конак. Неговият връстник Георги Измирлиев е осъден на обесване и сам слага въжето върху врата си с думите “Сладко е да се умре за свободата на отечеството”. А сражавалият се с чета от 200 души поп Харитон ще ослепее при нещастен случай и когато положението на обсадените в Дряновския манастир въстаници стане безнадеждно, ще се втурне към турските щикове с надежда, че в мрачната си смърт ще види отново светлината на Свободата да изгрее над родната България.
Макар и военен неуспех, Априлското въстание успява да постигне политическата си цел – целият цивилизован свят разбира за българите, а българската нация се завръща на сцената на голямата политика.
Интелигенцията от Москва, през Берлин, Париж и Лондон, чак до Вашингтон надига гласове в подкрепа на българите. Няма голям английски град, в който да не се проведе митинг в подкрепа на българския народ, а опозиционният лидер Уилям Гладстон не спира да атакува министър-председателя Бенджамин Дизраели за безчувственото му отношение към българската трагедия. Разследванията и съдебните процеси след узнаването на безчинствата над мирното население показват, че много от отговорните за извършването им са приближени до Мидхад паша, които правят всичко възможно да избият цвета на българската нация. В провелата се през декември 1876 г. Цариградска конференция “Източният въпрос” се превръща в “Български въпрос”. На нея границите на българското землище от Тулча до Охридското езеро и от Източна Тракия до Българска Морава са препотвърдени от Великите сили. Под внушението на английското правителство султанът отхвърля проекта за две автономни български области, правейки мирното разрешение на кризата невъзможно. Но общественото мнение в Русия е толкова силно, че въпреки нежеланието на руското правителство и цар Александър II Православната империя е принудена да води война, която ще се окаже Освободителна за българския народ и ще доведе до Възкресението на Българската държава след 5 века на чуждо потисничество, през които българите са в най-добрия случай второ качество поданици.
В историята няма “ако”, но въпреки това трябва да се направят някои уточнения.
Ако въстанието беше избухнало 2 месеца по-късно, щеше да съвпадне с войната между Сърбия и Турция. Може би щеше да има по-голям шанс за успех, но може би щеше да доведе и до още повече жертви. Можеше и да доведе до това днешна (Северо-)Западна България да бъде част от Сърбия. Ако Априлското въстание не бе направено изобщо, най-вероятно българите щяха да посрещнат 20 век без собствена държава. Ако това бе станало и Българският въпрос бе чакал Първата световна война, можеше да ни сполети геноцид, подобен на Арменския, при който загиват над 1,5 млн. души.
Затова 20 април е специален ден – ден, в който съдбата на българите се обръща и те заявяват на света, че ги има и заслужават да бъдат свободни и независими.
Ден, в който трябва да си спомним, че сме българи и да сведем глави пред нашите деди, които са пожертвали всичко, за да може днес България да я има. Може днес тя да е в орязани наполовина граници спрямо тези, които предците ни наричаха “Целокупна България”, може днес да е най-бедната членка на Съюза на богатите европейски държави, но тя е нашата собствена държава и ние имаме възможност до голяма степен сами да определяме съдбата си в политически план. 20 април е и ден, в който не трябва да робуваме на чужди идеологии – за нас като българи няма никакво значение, че на крайно-десните по света и у нас им се празнува рождения ден на немскоговорящ масов убиец от австрийски произход, а на крайно-левите им се консумират наркотици на публични места. И двете групи просто злоупотребяват със свободата, дадена им от Бог и от демократичните евро-атлантически общества.
На 20 април прекланяме глави пред всички, които бяха готови да положат собствените си глави на Олтара на Българската свобода, да жертват и имота си, и живота си в името на националната ни идея. Прекланяме глави пред майките, които бяха готови да раждат синове и да ги жертват в борбата за самостоятелна българска държава. Пред жените, които изтърпяха всички гаври и изнасилвания, характерни за нецивилизованите военни действия. Пред кърмачетата, които бяха заклани с ятаган, преди да успеят да проронят първото си “мамо”. Пред всички 30 хиляди загинали в Априлското въстание, чиито души и днес пазят България от Небето.
И дано осъзнаваме, че от нас зависи да запретнем ръце и да се борим не просто България да продължи да я има, но да бъде една по-добра, по-справедлива и по-благоденстваща страна, която да оставим на бъдещите поколения.
