Преди няколко дни излезе тазгодишната класация на „Репортери без граници“, която препотвърди 111-о място по медийна свобода на България, което не изненада абсолютно никого. Преките причини за това са изброявани многократно, а напомнянето им няма да бъде пропуснато дори в коронакризисна ситуация. Медийните агитки на Пеевски и Прокопиев ще се обвиняват едни-други, а трети ще се правят, че проблем не съществува. Факторите също са изброявани многократно – усещане за намеса на държавата, самоцензура, разпределение не финансови ресурси към удобни медии по линията на олигархични или фондационни зависимости, уволнение на неудобни журналисти. Не трябва да се пропуска и нападението над Слави Ангелов, извършено, според изнесените факти, заради журналистическата му работа. Нека да добавим и опитът за сваляне на Силвия Великова от ефира на БНР, както и последвалото спиране на националното радио и логичността на оценката, според методологията на „Репортери без граници“ е ясна.
Всичко това е многократно разисквано и ще продължава да бъде – така и трябва. Има и друга тема, която често остава подминавана – дясната тема за личната отговорност и за предлагането, което отговаря на търсенето: Дали всъщност заслужаваме качествена и обективна журналистика?
Липсата на мнение не е журналистика
Както вече съм писал, много често репортажната журналистика се бърка с всички останали жанрове. При нея е важно точното и безпристрастно отразяване на фактите и събитията – така както са се случили. Но това е само началото. Битуващото мнение, че всички журналисти нямат право на мнение и трябва да бъдат само „дръжки на микрофони“ освен невъзможно на практика, е и изцяло прогрешно. Да, това мнение трябва да бъде аргументирано и логически свързано, но не и беззъбо задаване на удобни въпроси, например. Почти всички медии в западните страни имат ясно изразени политически уклони – без претенция за илюзорната пълна безпристрастност. Най-добре това е обяснено от вечната и все-така-вярна класика на британската телевизия „Yes, Prime minister“ (1986 г. BBC2):
The Daily Mirror се чете от хора, които смятат, че управляват страната, The Guardian се чете от хора, които смятат, че те трябва да управляват страната, The Times се чете от хората, които действително управляват страната, The Daily Mail се чете от съпругите на хората, които управляват страната, The Financial Times се чете от хората, които притежават страната, The Morning Star се чете от хора, които смятат, че страната трябва да бъде управлявана от друга държава, The Daily Telegraph се чете от хора, които смятат, че тя вече се управлява от друга държава
За отровената медийна среда в България, журналистите не са невинни – в никакъв случай. Не са невинни, както булевардните жълти издания с кенефен стил, така и тънките, по Гьобелсови пропагандатори на умните и красивите, обединени по фактора истеричност.
Не са невинни и политиците, обявяващи всички, които не са съгласни с тях за „мисирки“ или за зависими от други партии. Не са невинни и джобните генерали и секретарките им със сменени фамилии, водещи „война“ с всяко неудобно за тях издание. Не са невинни и другите политици, които без свян заплашват журналисти със сваляне от ефир в собствените им предавания. Не са невинни и „бизнесмените“ обаждащи се да бъдат прекратявани предавания или неизлъчавани епизоди.
Но не са невинни и всички останали.
Колкото и ужасни, зависими, платени, цензурирани, самоцензурирани, гнусни и пропагандаторски да са изброените горе, те все пак имат ясно заявени юридически или физически лица, които могат да бъдат осъдени по каналния ред (както нерядко се случва) за изнасяне на невярна или клеветническа информация.
Сайтовете с имена на селскостопански и земеделски сечива не могат, защото са скрити зад удобната анонимност на Интернет. Авторите на тези сайтове не са журналисти, между другото, а неуспели политически PR-и. Например.
Пречи ли това да бъдат споделяни? Ни най-малко.
Не, не само от партийните „тролове“ с профили на цветя, очевидно чужди снимки и сменени имена. Те са ясни.
Не само от хора, които напълно съзнателно споделят дезинформация. Те също са ясни.
Не само и от тези, които са „отскоро в Интернет“, технически неграмотните и вярващите, че всичко, което хвърчи се яде. Към тях е необходимо да се отнасяме по-скоро с разбиране, а не с укор.
Но и от почти всички останали. Защото…
Истината няма абсолютно никакво значение
Медиите и журналистите, отговарят на търсенето на дадена информация – без значение дали е вярна. Колкото по-безумна е информацията, толкова по-апокрифен е източникът, който ще я потвърди. Терминът за това е Confirmation bias (Склонност за потвърждаване): Хората да дават предимство на информация, която потвърждава техните предварителни концепции или хипотези, независимо дали информацията е вярна. Просто защото някой го е написал в Интернет. Без значение дали става дума за тотална измислица, бълнувания на някой конспиратор или извадено от контекста изречение от по-голямо изказване. Важното е, че потвърждава моята теория и майната ѝ на истината.
Противодействието на това, обаче, със сигурност не е дежурно претопляната идея за медиен контрол, която от Обединени Патриоти неуморно се опитват да пробутат във всякакъв контекст. Не е в и използването на европейски регламенти за ограничаването свободата на словото. Не само защото, това може да доведе до опасни прецеденти и да бъде използвано за медиен контрол, както и не само защото на практика няма как да бъде реализирано. А защото просто няма да работи.
Никой не желае истината, защото често тя не съвпада с вижданията му. Тези хора, не могат да бъдат оборени с логични или разумни аргументи, защото по същество пропагандата няма за цел да бъде логична или разумна. Няма как нещо да бъде доказано с реални или авторитетни източници, след като от отсрещната страна се затваря кръга на фалшивата информация. По същество, единственото противодействие на пропагандата от едната страна е също толкова силна пропаганда от другата, апелираща не към логика, а към емоции и чувства.
Социалните мрежи са оръжие
„Оръжията не убиват, хората го правят“ – социалните мрежи също. Те са пряко отражение на егалитарната идея, че всички мнения са еднакво важни и ценни. Как е, доволни ли сте?
А журналистиката и журналистите са точно отражение на обществото и неговото състояние. Няма никаква причина да очаквате, че точно те ще са по-добри, по-чести или по-възвишени от всеки друг.
Следващият път, когато споделите “новина”от овцанюз, информиран.нет и т.н., което няма връзка с реалността, но потвърждава крехките ви чувства, следващият път, когато се чувствате длъжни да коментирате само на базата на заглавието на публикация бъдете сигурни в едно – че не заслужавате журналистика, която е по-напред от 111-о място. И нямате никакво право да искате такава.
