Да не започнем с българското участие в това издание на наградите съпътствано с проява на смелост от страна на Христо Грозев, журналистът с основно участие в спечелилия наградата за документален филм „Навални“. Докато му беше забранено да ходи на наградите в Обединеното Кралство БАФТА/BAFTA, от организаторите на Оскарите нямаше нищо подобно и самият той беше там да получи наградата заедно с режисьорът и съпругата на Навални. Името на България също се чу в социалните мрежи, а Грозев може да бъде окачествен като първоначалният инициатор на проектът за документалния филм1. Това, за съжаление, беше и един от малкото светли лъчи на тазгодишната церемония.
Ако някой погледне номинираните за най-добър филм на филмовата академия за тази година вероятно ще се учуди, че или е гледал доста от филмите или, че е смятал да гледа някой от тях. След години на абсолютно политически мотивирани номинации от всякакъв тип, къде за да вкарат ЛГБТ тематика нарочно, къде за да ни покажат расовият невротицизъм на либералните щати в САЩ. То тази година жанрово филмите са доста разнородни и са абсолютно поносими представители на жанровете си, като в повечето случаи и са най-добрият представител от популярното кино за изминалата година.
Има два блокбъстъра(„Аватар 2“ и „Топ Гън : Маверик“), като и двата не са от жанрът със супергерой. Спилбърг преди месеци благодари на Круз, че е спасил киносалонът. Има и два филма от любимите на журито жанр на биографията(„Тар“ и “Семейство Фейбълман”), като от ревюта за „Тар“* не съм чел да има крещяща ЛГБТ пропаганда, въпреки наличието на лесбийка главен персонаж. Номиниран е и филмът завърнал Брендън Фрейзър към „голямото“ кино, който дълго време беше онлайн меме за пример за човек загубил външността си, парите си и семейството си. „Китът“ е даже леко гнусен за гледане, но Фрейзър си заслужава наградата за главна мъжка роля. вероятно ако той си беше останал екшън-актьорът красавец познат ни от Мумията, нямаше да и помирише наградата на академията, тъй като нямаше да играе в сериозни драми без да преживее личната си драма.
Немският филм по романът на Ремарк „На Западния фронт нищо ново“ направи такъв гастрол на награди, който по принцип се дава само на военни филми гледащи от гледната точка на американската или британската армия или от фронтовете, където те участват. Филмът много изменя или пропуска от книгата, но така е и при предишните адаптации. Критиките, за изменяне на дадени сцени при нещо толкова познато, не са оправдани. Всяка една от наградите за филмът са заслужени(най-добър чуждоезичен филм, най-добра музика, най-добра кинематография и най-добър дизайн на продукцията), но трябва и леко да се позамислим дали пък най-накрая има отново любов към добре направените военни филми или на либерално-мислещите в Холивуд им е казано, че точно този могат да го харесват?
Съществува често повтаряната фраза „няма анти-военен“ филм, която аз споделям и мисля, че е вярна. Но ако примерно беше направена същата по визуално и аудио качество адаптация на контра романът на Ернст Юнгер „Буря от Стомана“(преведен скоро на български за първи път), то дали щеше да бъде оценен по достойнство първо, а не по презумпцията дали е правен по адаптация на автор познат масово като пацифист либерал(какъвто е Ремарк, но Юнгер не е)? Войниците на Украйна, които повечето от световните либерали подкрепят, са много повече „Буря от Стомана“ отколкото насилствено намекващия ни за пацифизмът си Ремарк. Ще се окаже, че след време като има културен продукт около войната в Украйна, ще има въпроси защо се дава толкова позитивна гледна точка около проявената войнственост.
Да не забравим и българското участие в това издание на наградите съпътствано с проява на смелост от страна на Христо Грозев, журналистът с основно участие в спечелилия наградата за документален филм „Навални“. Докато му беше забранено да ходи на наградите в Обединеното Кралство БАФТА/BAFTA, от организаторите на оскарите нямаше такава забрана и самият той беше там да получи наградата заедно с режисьорът и съпругата на Навални. Името на България също се чу в социалните мрежи, а Грозев може да бъде окачествен като първоначалният инициатор на проектът за документалния филм1.
Филмите от номинираните, за които ще отделя повече думи са „Баншите от Инишерин“ получил нула награди и абсолютният победител „Всичко, навсякъде, наведнъж“(който бе излъчен тази седмица и по bTV). Субективното ми лично мнение, е че „Всичко, навсякъде, наведнъж“ не заслужаваше поне 3 от наградите си, като със сигурност не заслужаваше за най-добър филм и за най-добър режисьор (в случая двама режисьори), докато със сигурност заслужаваше наградата за най-добър монтаж. Най-малкото поради огромното предизвикателство да правиш монтаж на филм имащ сюжет с постоянно сменящи се множество измерения или „мултивселена“. Актьорската игра за поддържаща роля е вече мястото, където „Баншите от Инишерин“ беше ощетен най-много. И то ощетен заради политиката на идентичността. След години на опити да награждават филми свързани с расова тематика или ЛГБТ такава, все пак отново по-често отиват при бели хора и то все още твърде много при бели мъже. Някой помни ли победителя от 2016-та година Moonlight за черен гей персонаж? Или филмът “Формата на водата”, запомнящ се единствено с това, че група от расови и сексуални малцинства спасяват от лош патриархален мъж една мутирала риба, която прави секс с главният персонаж (няма бяла жена). Това са филми имащи списък от прогресивни точки като колкото повече сложат, толкова по-добре. Малко хора биха казали, че през 2020г. корейският филм „Паразит“ е спечелил главната награда заради някаква квота или, че не може да се мери с другите номинирани, то това си е чисто азиатски филм.
В САЩ обаче има едно етническо малцинство, което много иска да има привилегиите на общопризната жертва както чернокожите и латиноамериканците, но просто това няма как да се случи и именно репрезентацията на това малцинство беше прекалено наградена на това издание на филмовите награди. Става дума за американците с източно-азиатски произход и корени или по-точно 2-рото и 3-тото поколение такива, които не обичат думата „малцинство за пример“. Те искат да са „непослушни“ и „готини“, да имат културната аура като младежите от „малцинствата не за пример“. Всички гледащи прогресивните ексцесии в САЩ са чували за BLМ/“Животът на черните има значение“, което е едно движение довело до масови протести с кражби, но не всички са чували за #StopAsianHate(Спрете омразата срещу азиатци), което си остана маргинално движение и азиатците в САЩ повечето не са го чували. Една от причините този опит за либерална креатура да не потръгне е, защото насилие върху азиатци от страна на „белият хетеро мъж“ не съществува много в САЩ, докато има силна проява статистически откъм другите расови малцинства. Американците с източно-азиатски произход реално по множество икономически и обществени фактори изместват белите и евреите по заплати и само квотите по малцинства не им дават хегемония по бройка студенти в университетите. Реално „травмата“ на младите американци от източно-азиатски произход е, че нямат проблеми, т.е. че не могат легитимно да се правят на жертва, защото техните баби, дядовци и родители са осъществили американската мечта по-успешно дори и от белите американци, което обаче им дава образът на скучновати в поп-културата.
Проблем за тях също е, че държавите им на произход не са културни джуджета, както тези на някои от другите емигрантски общности, особено в модерната дигитална и поп-култура. Но именно като американски азиатци, те не част от създаващите тази частична културна хегемония в основните им държави. Южна Корея от началото на векът, след успехът на филмът Oldboy от 2003 г, е центърът на арт киното в Азия, като Япония отдавна е сдала титлата си на най-тиражираното азиатско „престижно“ кино. Южна Корея също в последните години изрови заровените в края на 90-те музикални поп жанрове на момчешките и момичешките поп банди, като техните нови версии на този жанр са слушани от милиарди млади хора по света, като дори в центърът на големите български градове може да видиш момичета да имитират KPOP танци или да пият bubble tea(вид студен чай с тапиока плодове, добил популярност от корейските сериали). Япония може отдавна да не е икономическия Голиат, но в някои много-милиардни индустрии като комикси/манга, анимация и видео игри имат все-още превес дори и пред марките на Дисни. Китай пък е все пак втората държава на света по множество цивилизационни и силови фактори. С какво ще бъдеш специален като имигрант в САЩ, като държавата, от която си, не е приемана като историческа жертва на „белият колонизатор“(при Китай може да се поспори, но колония от класическия тип не е имало, а периодът на зависимост е доста кратък). Естествено ти остава да изпъкнеш с „травмата“ на това, че имаш взискателни роднини и че си репресиран от консервативните „азиатски ценности“. Това е и човешката драма в филмът „Всичко, навсякъде, наведнъж“.
Казвам човешката драма, защото тази история на война между поколенията е разказана на фона съвсем друг на фантастичен сюжет тип „мултивселената“ на филмите за супергерой на Марвел. Чух добри определения за филмът като „Марвел филм за жени“ и „Матрицата, който най-накрая може майка ти да разбере“. Аз лично бих добавил определението като дълъг епизод на анимационният сериал „Рик и Морти“, но с азиатки фон. „Рик и Морти“ е ужасно атеистичен сериал използващ повърхностно всякакви научно-фантастични теории любими на хората обичащи поп-наука без да разбират самите те от наука и физика. Става дума за всякакви сюжетни линии имащи общо с множество измерения, времеви линии, „живеем в симулация“ и други неща. „Фюжън“ от будизъм смесен с идеологията на силициевата долина. Хуморът във филмът е абсолютно стерилен онлайн хумор, които младите работещи в ИТ сферата може и да си мислят, че е оригинален и пост-ироничен(защото разбирате ли всичко е нихилистично, че дори „Бог“ е под формата на закуската бейгъл), но просто не става за взимащ се насериозно кино печелещо наградата за най-добър филм, където поне някаква многопластовост се очаква.
Във филмът освен темата за „травмата“ причинена от старите азиатски „ценности“ има и ЛГБТ тематика, която поради бързото действие на сюжетът се забравя, което всъщност е плюс на филмът. Но се питам, чисто теоретично, щом във вселената на филмът хората имат една душа живееща в множество измерения, то как дъщерята на главният женски персонаж само в минимална част от измеренията е хомосексуална? Не беше ли, че се раждаш гей, а не ставаш такъв? Дано там ЛГБТ-тата правещи ревюта на филмът за се замислят. ЛГБТ тематиката във филмът се забравя, но страничният персонаж на Джейми Лий Къртис по някаква причина беше номинирана за поддържаща роля, а дори и спечели тази награда за актриса. Единственото нещо запомнящо се за този персонаж беше, че в едно от измеренията беше лесбийка и имаше кренвирши вместо пръсти. Някой трябва да провери колко диалог имаше Къртис във филма(а той е с много диалог), защото не може да е достатъчно за нейната номинация в тази категория. Затова мисля, че тук не става въпрос за обективно оценяване, а „квотен“ принцип.
Наградите за азиатските актьори Мишел Йео (позната от доста по-многопластовите филми като „Тигър и Дракон“ и „Мемоарите на една гейша“) и Ки Ху Куан бяха на нивото да спечелят наградите си. Те единствени участваха в повечето не-фантасмагорични сцени, макар и под формата на персонажите си в други времеви линии. Също за филм фокусиращ се много около „силните жени“ персонажът на Ки Ху Куан доста се изгради като мъжки образ, което е рядкост в новото популярно кино, където често мъжете са спътниците и помагачите, но не и въздигащият се персонаж.
“Всичко, навсякъде, наведнъж” заслужаваше няколко награди(най-сигурната му е тази за монтаж), но филм използващ за сюжет нещо свързано с „мултивселена“ и различни времеви линии, губи от сериозността си, поради същите изкуствени, сюжетни трикове. В по-малко фантастичните времеви линии на главната двойка имаше отделни житейски истории, които можеха да бъдат по-сериозен отделен филм занимаващ се с поколенческия конфликт.
Признавам, че съм пристрастен относно „Баншите от Инишерин“, но филмът беше ощетен. Филмът получи доста повече номинации от очакваното, но за съжаление не спечели и една награда. Сюжетът е много близък до българският житейски бит, защото като изключим крайностите на персонажите, сме преживявали лично кавгата на двамата бивши приятели(персонажите на Фарел и Бари Коган).
Баншите не ни казва в какъв социален контекст се развива филмът. Вероятно за ирландците това се подразбира. Действието се развива по време на гражданската война в Ирландия, но социокултурно паралелно тече движението на галското или келсткото възраждане, което се отнася до оригинално течение в изкуството на ирландската идентичност и национализъм. Историята се развива около разривът между двама дългогодишни приятели, като Колм (Бари Коган) иска да не вижда по-простоватият Падрик (Колин Фаръл), под предлогът, че вторият може да говори 4 часа за екскрементите на магаре, докато първият иска да твори оригинална музика и да не говори повече на тъпи теми в ирландският пъб. Иновативният персонаж знае, че няма да стане ирландския Моцарт, но иска да е един от много музиканти участващи в споменатото културно течение в Ирландия. Падрик не приема това добре и почва да иска обяснение от бившия си приятел. Той от своя страна иска да му покаже, че не ще да го вижда и му го показва по много радикален начин, който може би е твърде далечен дори и за българския нрав от 19-ти век и така нещата излизат извън контрол. Номиниран за награда за женска поддържаща роля е персонажът на интелигентната сестра на Падрик (Кери Кондън), която иска да се махне от провинциалният остров за да работи в библиотека, защото книгите са ѝ страст. Под въпрос е дали Падкрик може въобще да се справи без нея в ежедневието си и това подпалва другият конфликт в бита на Падрик.
Падрик (глуповатият персонаж) е консервативен по природа(но не и по идеология) популист, искащ от време на време държавата да му помогне да си оправи животът, но не би участвал активно във възрожденството. Колм пък е искащ да допринася за културното извисяване на народът консерватор с индивидуалност, интересуващ се от неща извън заобикалящото го изначално битие.
Толкова за тазгодишните награди, дано другата година номинациите също да са толкова адекватно избрани, но дано награждаването да не е толкова очевидно. Всъщност най-очевидна беше Мишел Йео, която преди няколко дни публично намекна и после изтри поста си2, че на Бланшет ще й дойдат много три награди (третата е за филмът Тар) и, че е време отново не-бяла жена да спечели наградата.
*(авторът е гледал всички споменати филми в статията освен „Тар“)
- https://www.ploshtadslaveikov.com/hristo-grozev-filmat-navalni-e-balgarska-ideya/?fbclid=IwAR3jXOWWItQCRvNLZaxfB-SS2BTU384Mrmu7waZrkbm-A-5XQvtnFIipqnk
- https://www.insider.com/michelle-yeoh-deletes-oscars-instagram-post-cate-blanchett-2023-3
