Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
„Във Възраждането има будители,
Симеон Радев
има и водители. И едните и другите
бяха личности изключителни. Защо такива хора
понякога се раждат, но някога не?
Това остава у всички народи една загадка.
Може да се каже само, че големи
водители се явяват само при силен национален подем.“
Наскоро имах възможността да посетя град Истанбул и българската желязна църква „Свети Стефан“ в квартала Фенер. Разположена на самия бряг на Златния рог, огряван от пролетното слънце реновираният храм изглеждаше някак бляскаво великолепен. Прекрачвайки прага й, веднага се заговорих с Хари, служителят на Българската екзархия, който посрещаше любезно туристите и им разказваше интересни факти и подробности. Той тогава ми каза: „Знаеш ли, че тук все още витае духът на Иларион…“. Не знам дали това наистина е така, но със сигурност дори след 182 години ние българите можем да усетим значението, с което делото на Иларион се е отразило на нас като народ. Защото през 1860 г., на светлия християнски празник Великден, се е случило събитие, което е изглеждало немислимо само няколко години преди това. Изглеждало като истинско чудо за българите. Духовникът Иларион Макариополски не споменал името на вселенския патриарх Кирил VII Константинополски. Но това не станало случайно, не било по нечия прищявка или знак от съдбата. Това бил един закономерен етап от развитието на българската духовна еманципация. Това бил ключов момент, ознаменувал българския национален възход, започнат още от Паисий, преминал през българските възрожденци и революционери, за да достигне през 1878 г. до политическото възкресение на българската държава.
Каква обаче е целта на този текст? Като част от поредицата „Македония и страстите български“ той е определящ за цялостната ориентация на читателите за историческите процеси, случили се на Балканите и в частност в Македония в средата и втората половина на 19 век. И това е така, защото тук ще разгледаме процеса на разчупването на оковите на духовното и до голяма степен политическото потисничество, в което живеят българите в своето етническо пространство след османското завоевание. Църковно-националните борби ще бъдат обект на една малко по-различна оптика. Това е примерът как се създава нацията в българския случай, а именно чрез процеса „отдолу-нагоре“. Защото една от тезите на съвременната македонска историография е, че наличието на български и съответно неналичието на македонски институции в рамките на историко-географската област Македония са дали предимство на българския и са потиснали македонския елемент в областта през 19 век. Че македонският народ, който всъщност населявал тези земи, е бил подложен на денационализиране от българите, посредством Българската екзархия. С други думи, че институциите или държавите създават и моделират нациите, каквото е и разбирането на учени, следващи определени течения в социалните науки, привърженици на модернистката концепция за създаването на нациите. В случая обаче става дума за точно обратното. В настоящия текст ще покажем, че процесът на създаване на първата модерна българска институция в лицето на Екзархията е иницииран от вече осъзнати национални дейци, т.е. българите създават институциите си, организацията си и в крайна сметка държавата си, а не обратното. Тяхното силно желание за получаване на църковна, а оттам и на политическа независимост е особено силно в Македония, където, както ще видим, поникват и първите кълнове на Българското възраждане и как после в Цариград се берат плодовете на дългогодишните и целенасочени усилия на българите.
***
В края на 14 век Османската империя завладяла всички земи, населени с българи. Това били древните римски провинции Мизия, Тракия и Македония. Още през Средновековието там се е формирала единна общност с общ език, вяра и съзнание за етническа принадлежност. Хората, които принадлежали към тази общност, са известни в историческите извори като българи. Различни обстоятелства през Средните векове (множество войни, нашествия, близо 200 години византийска власт, феодален сепаратизъм и др.) накърнявали чувството за тази племенна принадлежност, но все пак то в общи линии се е запазило до идването на османците.
Османското завоевание обаче обединило в едно цяло българските земи, които по-късно ще послужат като естествена териториална основа, върху която ще се формира модерната българска нация. Така тази общност успяла да се съхрани в условията на османската държава благодарение най-вече на консерватизма на селската провинция, запазила бита и традициите, езика и вярата си. След първоначалния шок от чуждото нашествие, характерно с кланета, изселвания и грабежи, българите постепенно започнали да се съвземат и ускорено започнали да нарастват в демографско отношение. Така в началото на 18 век те наброявали около 1,5 милиона души и представлявали най-голямата етническа група в европейските части на Османската империя. Българите доминирали в териториите между Дунав и Балкана, от Черно море до гр. Ниш, в Тракия (Източна и Западна), както и в Македония.
Османската империя, гръцката патриаршия и положението на българите
Както анонсирахме още в началото на историческата ни поредица, за да разберем в по-голяма степен спецификите на въпросите, които ще разглеждаме, е необходимо да погледнем голямата картина. В края на 17 век Османската империя, макар и с известни условности, все още е била империя, близка до смисъла на съществуването си в своя класически период (от ок. 1300 г. до към 1600 г.). Все още никой не си позволявал да постави ролята на имперския универсум и абсолютната власт на султана под въпрос. В османското общество все по-често започнало да се говори за реформи, които засягали само някои елементи от имперската административна машина, а не самата машина.
От западна гледна точка Османската империя продължавала да се възприема като държава със значителна мощ, която криела все още много тайни в редица отношения и особено в областта на религията. Западът все още бил респектиран и от османската военна мощ, пазейки все още спомена от страшната обсада на Виена през 1683 г.
Следващият 18 век оставил дълбоки следи в империята по две главни направления. От една страна, това били нейните външни проблеми, основно конфликтите с Русия и Австрия. Именно тези конфликти довели до загуби на територии за османците и до значителен упадък, подсилен от катастрофалния за тях договор при Кючюк Кайнарджа от 1774 г. От друга страна, някои проницателни личности осъзнавали необходимостта от реформи във функционирането на главните механизми на османската държава. В същото време започнали да се забелязват промени и в балканските провинции на империята. И докато някои от тези провинции били многократно превръщани в бойни полета (например румънските държави на север от Дунава, Пелопонес, Сърбия, Босна и Херцеговина), то областите Мизия, Тракия и Македония не били сцена на значителни военни конфликти до края на 18 век и Кърджалийските размирици.
През 18 век българите били мнозинството от населението в Македония, което е регистрирано от всички пътешественици и изследователи. Османският пътешественик Евлия Челеби, който за разлика от официалните османски документи използва етнонимите в своите описания, ни съобщава за българи в селата около Драма и Орфанския залив, при устието на река Струма, в околностите на Солун, южното и северното подножие на Пинд, както и във Вардарската долина. Началото на 18 век заварило българите сякаш оковани в османското безвремие, обработвайки земите си и плащайки данъците си в своето географско пространство. През този век българите ще започнат разчупването на оковите и еманципацията си като отделна национална общност. Първата искра била запалена от родения в македонските земи монах Паисий с написването на неговата „История славянобългарская“. Малко по-късно, през 1767 г., била ликвидирана последната институция, съхраняваща българската народностна идентичност в Македония, а именно Охридската архиепископия.
Охридската архиепископия била създадена през 1018 г. от император Василий II като автокефална църква, подчинена на Вселенската гръцка патриаршия. В исторически извори тази институция се наричала „Българска архиепископия“, а официалните титли на охридските архиепископи са първоначално „Архиепископ на цяла България“, а от средата на 12 век се употребява и названието „Архиепископ на Първа Юстиниана и цяла България или на всички българи“. Архиепископията била закрита неканонично със султанско ирадие през 1767 г. по настояване на Цариградския патриарх Самуил Ханджери, като нейният диоцез е присъединен към този на Цариградската патриаршия.
С този акт оковите на българите в Македония са стиснати вече от две посоки – от една страна, политически и от друга, религиозно. През 18 век се случват предпоставки, които обаче ще разчупят тези окови. Във втората половина на века това били кърджалийските размирици, началото на Източния въпрос и реформите в империята (част от т.нар. вестернизация). В края на този век животът на българите в империята започнал видимо да се променя. Побългарили се градовете, появила се нова градска търговска прослойка, както и новите едри земевладелци, навлезли нови земеделски култури като царевица, тютюн, афион, памук, картофи и др. Животновъдството също станало много по-интензивно, което на свой ред допринесло за много нови производства, произхождащи от него, като кожарство, гайтанджийство, текстил и др. Някъде по това време българската копринена буба започнала да захранва манифактурите на Италия и Франция. Също през този период българите излезли начело в икономиката и търговията на Османската империя, за да подготвят почвата за своята културно-просветна и политическа борба през следващото столетие.
Началото на борбата за българска църковна независимост
Както казва Вера Мутафчиева: Българското възраждане е едно изключително бурно развитие за много кратко време. Развитие на мисленето, на говоренето, на писането. А Българското възраждане се родило в Македония. За точна негова рождена негова дата се сочи 1762 г., а именно публикуваната от Отец Паисий „История славянобългарская“. Истинското българско национално пробуждане обаче настъпило през 19 век. И това пробуждане било обусловено от вече по-решителните опити за реформи в Османската империя. Това са двата официални държавни акта – Гюлханският Хатишериф от 1839 г. и Хатихомаюна от 1856 г. В тях се регламентирали правата на милетите (отделните народи) в империята. В османската политическа система статут на „миллет“ можел получи само тази общност, която имала своя самостоятелна, независима религиозна институция. Тази система била изключително изгодна за Вселенската гръцка патриаршия, която при тези условия придобила политическа роля и значение, каквито нямала дори по времето на Византия.
Една от ключовите особености на Вселенската византийска патриаршия била, че тя попадала под върховната власт на византийския император като божи наместник на земята. След османското завоевание султанът започнал да се титулува като продължител на римското наследство и като нов император на мястото на василевса. Той запазил институцията на патриаршията, която на свой ред с течение на времето придобила огромно влияние, поемайки политически и социални функции. Тя започнала да представлява изцяло „християнския народ“ (рум миллет) пред официалните власти, да се занимава с неговите искания и тежнения, които далеч надхвърляли религиозните потребности.
Позовавайки се на споменатите държавни актове, българите започнали да отстояват своите права по различни начини, но всичките лeгитимни, масови и мирни, като целта им била да получат своя отделна и независима църква. Тези действия обаче срещнали голям отпор от патриаршията, която междувременно се превърнала в едно от главните оръдия на гръцкия национализъм, посредством „мегали идеята“ („голямата идея“) на гърците. Именно гръцкият национализъм обаче става една от причините закостенялата Вселенската патриаршия да се пропука отвътре.
Българската църковна борба срещу патриаршията била всъщност национална борба. Защото на този етап това била и единствената възможност за българската национална еманципация. Причините за това били две. Първата е, че в условията на Османската империя основният критерий за народност е общността да има своя църква и свои църковни институции. Втората е, че самостоятелността на българската църква трябвало да се отвоюва не от политическите, а от религиозните господари.
Македония първа въстанала да иска своята религиозна свобода от Цариградската патриаршия. През 1829 г. Скопие пожелава българин за владика на Скопската епархия. Такива искания се появяват и в други български градове, но патриаршията сякаш остава няма и глуха за тях.
Големият тласък на ескалацията на напрежението между патриаршията и българите всъщност дошъл от държавния натиск и по-точно от постановленията на Хатихумаюна от 1856 г., който султанът държал да се изпълни вече на практика. Първата стъпка в тази посока била искането всяка религиозна общност да представи на Високата порта проект за преобразуванията си в духа на Новото време. Въз основа на това разпореждане османското правителство разпратило в края на 1857 г. инструкция до всички немюсюлмански общини да изработят проекти за съответните преобразувания и указания за тяхното практическо изпълнение. Именно тук се предвиждало свикването на велик народен събор от патриаршията. От нея се искало да бъде създаден нов устав, който след потвърждаването му от султана да придобие силата на закон.
Съборът се открива на 03.10.1858 г., а последното му заседание е на 16.02.1860 г. Едно от най-важните решения, които се взели на него, е ликвидирането на архаичната бюрократична институция на геронтите (петимата старци). „Геронт“ буквално означава старец, но в църковната история геронтите били цяла институция. Тя била съставена от първоначално петима, а после от осем постоянни членове на синода, на които били подчинени най-близките епархии до Цариград. Тяхното постоянно седалище било в имперската столица. Останалите членове на синода играели второстепенна роля, защото важните въпроси се решавали тъкмо от геронтите. Самите патриарси често ставали играчка в ръцете им. Тъй като османците разбрали, че „петимата старци“ са узурпирали патриаршията и си правят каквото искат, решили те да отидат в епархиите си, т.е. да бъдат отстранени от Константинопол. По този начин трябвало да бъде ликвидирана тази могъща институция. Но само няколко месеца след закриването им като институция съборът на новоизбрания патриарх Йоаким, бивш геронт, възстановил и отново утвърдил правата им. Това показало на българите, че патриаршията била същата архаична институция и че на вътрешни реформи не можело да се разчита.
На същия този събор били избрани само трима български представители: Петко Р. Славейков от Видинска епархия, Георгаки Чаоглу от Пловдивска и Хаджи Николи Минчоглу от Търновска. Още в началните заседания в края на 1858 г. тримата представители предявили своите български искания, които са показателни за неотстъпчивостта на патриаршията в този момент. В меморандума, представен от Хаджи Николи, са посочени три искания:
1) Владиците да се назначават така, че да могат да поучават паството си на понятен за него език;
2) За да не се злоупотребява с това правило, те да бъдат избирани по стария обичай от духовенството и първенците на съответната епархия, като се ръкополагат от митрополията, а митрополитите – съответно от патриарха;
3) За да се избегнат злоупотребите, да се определи заплатата на духовенството или точния размер на бериите (държавните такси), които събират. Всъщност тези искания на практика представлявали и сърцевината на основното искане на първия етап от българо-гръцката разпра – богослужението да се извършва на църковнославянски език, а не на гръцки. Това минимално искане поставяло под въпрос цялата кадрова линия на патриаршията и заплашвало да остави без работа хилядите „готованковци, настанени из българските области, съставили главните владения на патриаршията“, както ги нарича Тончо Жечев.
Така или иначе, съборът не отразил българските искания. Те даже не присъствали в протоколите от заседанията. Това отрезвило българите, за които станало ясно, че по този начин няма да могат да постигнат нищо. И сред тях започнали да нарастват антигръцки чувства. В Пловдив по време на богослужение се стигнало до физически сблъсъци. Но патриаршията, зле осведомена, презрителна или неразбираща новите реалности, предписала позволение да се чете на български само в две пловдивски черкви, като от другата страна на олтара да се чете на гръцки. Или единият път да се чете само на гръцки, а другият – само на български в двете черкви. Това решение не довело до нищо, напротив – сблъсъците в Пловдив продължили още по-ожесточено.
Случаят „Кукуш“
По време на събора, все още в мирния етап на разпрата в сърцето на Македония, в българския град Кукуш се състояло едно локално сражение, което ще провери силите и възможностите на всички страни, участници в бъдещите събития – българите, патриаршията, западните сили, руската дипломация и Високата порта. Трудно е да се каже защо точно Кукуш станал арена на тази битка. Очевидно почвата е била доста добре подготвена. В 1825 г. гражданите на Кукуш откриват първото модерно, издържано от общината училище първоначално с доведен отвън гръцки учител. През 1940 г. построяват нова училищна сграда и канят за учител българина Димитър Миладинов. Кукуш е родно място на много видни български родове, като Бегинини, Междуречки и Станишеви, както и на видни българи, като Христо Смирненски, Петър Дървингов, Тома Измирлиев и самият Гоце Делчев. И именно на този град, на който е писано да бъде опожарен през 1913 г. се пада възможността да изпъкне, като основен български център в българската национална и църковна борба.
Същевременно Кукуш, влизащ в Полянинската епархия (т.е. Дойранската), се е намирал доста далеч от политическия център на империята и се е смятал за по-лесен за откъсване. По това време в града учителствал Димитър Миладинов, който полага основите на националното пробуждане на кукушани. Още в началото на 1858 г. в местната църква било въведено богослужение на църковнославянски, но вече 11 години епископ на епархията продължавал да бъде фанариотът Милетий, известен със своите злоупотреби, подкупничество и своеволия. Неслучайно в края на 1858 г. и началото на 1859 г. градът е посетен от двама пратеници на Московския благотворителен комитет – Рачински и Южаков. Рачински пише в своите спомени за Димитър Миладинов следното:
Споменът за този човек е за мен неизгладим. Аз виждах у него за пръв път един народен деец не такъв, за каквито ни разказва историята и които ние не можем да си въобразим иначе освен на пиедестал или сцена, или гледащ от високо. Не, в една от най-старо време славянска страна, завоювана в течение на вековете от промишления дух на гърците, там, гдето гърцизмът значи аристокрация, видът на Д. Миладинов, който владееше гръцкото образование до съвършенство и не се ползваше от него за свои изгоди, трябваше да буди удивление. Как! Човек, който беше способен да бъде първоучител в която ще елинска школа, за да заслужи за това почит и изгоди от елинизираните граждани, остава скромен учител по гръцки език в българско село, което враждува против гръцкия владика и всичко, що напомня за него!
В безизходната ситуация, в която се намирали кукушани, водени от своя градски първенец Нако Станишев и съветвани от небезкористни доброжелатели, те решили да употребят изпитаното в българската религиозна и политическа история средство, за да получат това, което искат – изгонването на Милетий. На 12.07.1859 г., от името на Полянинската епархия, те написали прошение до папа Пий IX, който да приеме град Кукуш под свое покровителство. В уводната част на прошението кукушани пишат за злоупотребите на гръцкото духовенство и Цариградския синод, за безуспешната им борба срещу вълка в овча кожа Милетий и за безизходицата, в която се намирали българите в този изцяло български град. Техните условия за уния с Католическата църква били сведени до едно формално признаване на върховенството на папата със запазване на обредите и тайнствата на източното православие, епархията да може да си избира епископ, който папата само одобрява, българският език да е главния език в училищата и църквата. Изисквало се папата да помоли френското правителство да вземе под покровителството си българите пред султана срещу гонения и притеснения от страна на гръцкото духовенство.
В същия ден, когато цариградските вестници публикували искането на кукушани за уния, от Цариград за Кукуш тръгнал Иларион Макариополски, изпратен от патриаршията, за да вразуми българите и да ги върне в лоното на православието. По същото време към Кукуш се отправил и католическият мисионер Йожен Боре. Така двамата представители на вековно враждуващите църкви влезли едновременно в Кукуш за това решително своеобразно сражение.
Иларион изпреварил с малко мисионерите, минал през училището, което обаче било пригодено за католиците, и в крайна сметка се установил в епископския дом. Апостолическият перфект Боре, заедно с малката си свита, се установили в училището. Те били тържествено посрещнати в почетната стая, по стените на която висели литографии на султан Абдул Меджид и на папа Пий IX, а отстрани като по-второстепенни изображения стояли портретите на Николай I, солунските братя Кирил и Методий и на цар Калоян (като намек за повтарящата се игра на българите с римските папи). Там висял и портрет на черногорския княз Данило, който тъкмо тогава водил непримирима война със стоящия редом до него султан. Всичко това било подготвено с ясната идея на мисионерите да им стане ясно, че си имат работа с хора, които могат да „пият вода от много кладенци“ и които не са изпаднали само до Пий IX. Малко след установяването на католиците, „невидима ръка“ коригирала изображенията по стените на училището, като изчезнали портретите на цар Николай I и на княз Данило, а портретът на папа Пий IX бил повдигнат малко над този на Абдул Меджид.
Какво всъщност се случило през триседмичното пребиваване на мисионерите в Кукуш? В духа на вековната католическа пропаганда те се стремели да покажат на местните предимствата на Западната църква пред Източната. Освен реформирането на богослужението, те търсели и други начини да повлияят на кукушани. Организирали малка аптека, а Йожен Боре си спечелил името на лечител. В мисията присъствали също музикант и актьори, които забавлявали град Кукуш в топлите летни вечери. Въпреки всичките им старания до отричане от православието обаче не се стигнало, а църквата не се устроила според католическите разпоредби. Защото всичко това било добре режисирана политическа игра от страна на кукушани, които с прошението до папата смятали въпроса за изчерпан. С него те отхвърляли властта на патриарха, привидно приемали върховенството на папата, но всичко трябвало да остане постарому.
В същото време Иларион, явно уведомен за политическия театър на кукушани от Нако Станишев, решил да действа по тези правила. Той се съгласил кукушани да използват мисионерите като плашило, за да получат по-големи отстъпки от патриаршията. Всъщност в Кукуш нямало никакви „заблудени овци“, които трябвало да се завръщат в лоното на „истинската вяра“. А католическата мисия на Йожен Боре щяла да се окаже неплодородна за каменистата македонска земя. Самият той разказва за „триумфалното влизане“ и „смиреното излизане“ от Кукуш.
Така мисионерското плашило в Македония се оказало необходимо, за да бъдат удовлетворени българските искания. На мястото на омразния гръцки владика в Полянинската епархия бил изпратен влиятелният по тези земи българин (руски възпитаник) Партений Зографски, който се поставил доброволно под ръководството на Иларион в общобългарската кауза.
Случаят в Кукуш е изключително важен и поучителен за следването на линията, по която да продължи българската борба при очертаващата се неотстъпчивост на патриаршията. И когато българските дейци Иларион, Христо Тъпчилеща и Тодор Бурмов се събрали след събора, за да начертаят следващите планове на борбата, Иларион им казал следното:
Аз ходих в Кукуш и научих един нов урок. Не щеш ли един владика, изхвърли името му из черквата си; не щеш ли патрика, същото направи.
Именно тези думи прадставляват същността на Великденската акция, довела до необратимите последици за българската църква и нация.
Цариград и Българският Великден
Иларион Макариополски се завърнал от Кукуш в Цариград на 30.11.1859 г. По това време цариградските българи вече били узрели за ролята, която историята искала от тях. От Кукуш Иларион придобил увереност, че народът ще застане зад решителните действия, които той вече бил планирал. В края на 1859 и началото на 1860 г. Иларион все по-често чувал за борбата в Македония, където свещениците, под натиска на населението, нарушавали канона и не споменавали в богослужението името на омразните за богомолците гръцки владици. Оставало само да бъде изолирана патриаршията пред османските власти. Защото големите права, които тя притежавала, й позволявали само с едно писмено искане до султана, конспираторите да бъдат арестувани и репресирани. Христо Тъпчилеща и хаджи Николи се заели с трудната задача да обяснят на османското правителство българските мотиви, да неутрализират реакцията му, ако не могат да спечелят благоразположението му. Решило се вместо името на патриарха да бъде споменато името на султана, т.е. конспираторите се възползвали от старата традиция на българската църква отпреди османското завоевание в богослужението да се пее молебствие на властващия цар, както било прието изобщо във Византия.
Песента във възхвала на султана била съчинена, а изборът на деня бил възможно най-подходящият – най-големият православен празник Великден, който през тази година се падал в началото на април. В този ден се очаквало да се съберат голям брой български богомолци от всички краища на Цариград.
На 03.04.1860 г. в дървения храм „Свети Стефан“, изграден върху земята, дарена на българите от висшия османски държавник и българин от Котел Стефан Богориди, вървяла тържествената великденска служба. Когато тя отивала към своя край, свещенодяконът подел да пее традиционното молебствие за патриарха „Святей-шаму Кирилу…“. Тогава от черквата се чули гласове „Стой, стой, спри…“. С престорено учудване дяконът спрял молитвата. „Не щем гръцкия патриарх! Не щем го…“. Големият хор имал своите подготвени корифеи:
„Съгласни ли сме синца?“ – попитали корифеите.
„Съгласни сми! Съгласни сми!“ – започнал отново продължително да скандира хорът.
„Кого тогава да поменем?“ – стриктно следвали предначертанията корифеите.
„Султана! Султана!“ – отговорила тълпата.
…Да сътворит господ бог държавнейшаго, тишайшаго и благодетелнейшего нашего царя султан Абдул Меджид ефенди, господи сохрани его на многоя лета.
После дошъл редът на Иларион да спомене патриарх Кирил като глава на църквата, в чиято епархия служил самият епископ Макариополски. Огромен, „свръхчовешки“ по ръст, според един негов съвременик, с мощен и внушителен глас, с вродено достойнство и вътрешна сила, Иларион застанал на отреденото му от историята място и казал: „И всякое епископтство православних.“ Така той изрекъл сакралната формула, определена само за свещенослужител, който няма друга власт над себе си. Свещениците подели молитвата и на обичайното място за патриарха споменали Иларион Макариополски. Скоро в цялата страна примерът им ще бъде последван, в българските черкви радостно ще пеят за „Всесветейшему нашему отцу и свещеноначалнику Илариону, многая лета!“
Събитието отекнало като гръм от ясно небе в патриаршията. Фанариотите били поразени от българската дързост. Вътрешните им боричкания в патриаршията не им позволили да реагират повече от това да организират едно формално изслушване на Иларион, който обяснил, че не могъл да се противопостави на силния натиск на българския народ.
От цяла България започнали да пристигат съобщения, че българите следват примера на цариградските си сънародници – изхвърлят името на патриарха от богослужението, споменават Иларион като свой свещеноначалник, изграждат своя йерархия и гонят гръцките владици. На празника на светите братя Кирил и Методий на 11.05.1860 г. почти всички черкви в страната извършват бунтовния ритуал на цариградските българи.
Не след много време обаче станало ясно, че с акта на Великден не завършва, а едва започва нов етап в българското национално-църковно движение и че най-трудното тепърва предстои.
Учредяването на Българската екзархия и разчупването на оковите
Фанариотите се събудили и донякъде отрезвили от Българския Великден. След него те увеличили драстично своите ненавистни чувства и прояви към българите. Пред османското правителство те не пропускали момент, в който да представят българите като оръдие на руската политика на Балканите. Края на 60-те години на 19 век е времето, в което различни влияния, политически течения и четнически акции довели Портата до извода, че трябва по някакъв начин да разрешат българския въпрос в своя полза. Така османското правителство сметнало, че е по-разумно да се удовлетворят желанията на българите за църковна независимост, отколкото да продължат да се тикат в обятията на Русия.
През есента на 1868 г. Високата порта изпратила на гръцката патриаршия два проекта за разрешаването на българския въпрос. И двата предвиждали отделна българска църква със свой синод, зависима от гръцкия патриарх само по въпросите на вярата и длъжна да споменава името му. Най-важният за българите, а именно териториалният въпрос, присъствал и в двата проекта. В първия пишело, че:
В епархиите митрополии, в които по-голяма част от жителите са българи, митрополиите ще се заемат от българите, а в митрополиите, в които болшинството съставляват гърци, те ще бъдат заемани от гърци.
Във втория проект се казвало:
Православните българи ще имат, ако искат, във всеки вилает митрополит, и във всеки санджак епископ.
И макар в проектите да не била спомената определена територия, то принципът на мнозинството означавал пълно приложение на българските искания. С рязка нота до Портата патриарх Григорий VII отхвърлил и двата проекта, като написал, че те били против неговите права, както и против неговите длъжности и правомощия.
В същото време българските първенци в Цариград уведомили Портата, че приемат и двата проекта. С едно окръжно до всички общини в империята, населени с българи, те известили българския народ, че правата му са признати от османското правителство и че трябва да се устроят молебени за султана. И тъй като цариградските българи били наясно с непостоянния характер на османските политически решения, те набързо съставили синод на българската църква, в който влизали Иларион и владиците от български произход, които се отрекли от Фенер.
Тези събития хвърлили в смут както патриаршията, така и руското посолство в Цариград. Симеон Радев разказва как е реагирал на това руският извънреден посланик в османската столица Николай Игнатиев, който телеграфирал до Петербург следното:
Нашето положение става твърде деликатно, ние не можем да признаем създаването на българския синод, нито пък да влезем в общение с една самостоятелна българска църква, преди тя да бъде призната от патриаршията. Иначе ние ще отчуждим не само Вселенския патриарх от себе си, но всички други източни патриарси и всички гърци. Ако пък ние не приемем никак българската йерархия, славяните ще видят в нас неприятели, действуващи заедно с гърците против тях; още повече, че българите ще бъдат може би съблазнени от внушенията на западните сили и на турците, като приемат унията с Рим.
За Игнатиев имало само едно средство за изход от тази ситуация, което и Портата подкрепила, а именно възобновяване на директните преговори между българи и гърци.
Така през януари 1869 г. Портата назначила гръцко-българска комисия, която да търси решение чрез двустранно споразумение. В комисията представителите и на двете страни били само светски лица. От гръцка страна били Фотияди бей, Александър Каратеодори и Христаки Зографос. От българска – Гаврил Кръстевич, хаджи Иванчо Пенчович и Георги Стоянович Чалъолу. Като изключим банкера Зографос, всички други били висши османски сановници. Заседанията вървели трудно и се проточили, но в крайна сметка се стигнало до общ проект, който съдържал отстъпки и от двете страни. На българската църква в Македония се давали следните епархии: Скопска, Велешка, Мъгленска, Воденска, Струмишка, Полянинска (Кукуш); от Битолската епархия, Прилепската кааза; северната и южна част от Мелнишката епархия без града; Охридската епархия без Преспа; части от Драмската епархия. Част от Македония с Битоля, Дебър, Костур и др. оставала под властта на патриаршията. От българска страна са направени отстъпки за Пловдив и Станимака (дн. Асеновград).
Същевременно в Цариград българските владици продължавали да се отделят от патриаршията. Последните четирима, които направили това, били обявени от патриарха за клетвопрестъпници. Той заявил, че „Отцепването от едно каноническо началство не може да стане по друг начин, освен по начин предвиден в съборите.“
От своя страна, българите оправдали позицията си с историческия пример на унищожаването на Охридската архиепископия от патриарх Самуил Ханджери, който приел под своето ведомство митрополитите и епископите без санкция от Св. Синод и без одобрението на един вселенски събор. Затова те поискали да им се позволи да се отделят от гръцката църква и да се присъединят към българската по същия начин.
Тези действия на българските владици се посрещнали от гърците като голяма дързост. Гръцките вестници пишели:
Чашата се препълни до устата. Злото излезе на върха. Всяка отстъпка и търпение по-нататък са смъртно престъпление и презрение на най-свещените длъжности.
Започнала силна антибългарска пропаганда, която обаче не могла да повлияе кой знае колко на османското правителство, което осъзнавало, че кипежът сред българския народ вече е достигнал връхната си точка.
Игнатиев виждал в българите естествен съюзник. Но този съюзник трябвало да се държи изкъсо, чрез вярата, че само в руския цар е неговото спасение. Руският представител виждал опасността да не би българите да се разочароват от Русия и да обърнат погледите си другаде. Още преди оповестяването на двата проекта Игнатиев бил обезпокоен от писмата на Найден Геров, който пише, че:
При гръцката неотстъпчивост българите имат още надежда в посредничеството на русите, за да склонят патриарха към отстъпки… Ако тази последна надежда трябва да изчезне, не им остава нищо друго освен да търсят защита в турското правителство.
Игнатиев направил всичко по силите си, за да склони българите към умереност, а гърците към отстъпки. Фанариотската непримиримост обаче издигала по пътя му непробиваема преграда. И той все по-ясно виждал, че единственият изход е да се намери едно по-радикално решение на българския въпрос. Така от втората половина на 1869 г. руската политика се променила. В средата на септември, когато Игнатиев се върнал от отпуск, се срещнал с великия везир на империята Мехмед Емин Али паша (по-известен като Аали паша). На въпросната среща Игнатиев казал:
На заминаване от Цариград вие ми заявихте, че българският въпрос е свършен: сега го намирам, че е ударил по-назад.
Великият везир му отговорил, че напротив, ферманът за решението на българския въпрос е готов и че след два дни ще извести българите за това. И въпреки че настъпило известно забавяне поради непрекъснатите опити на гърците да повлияят на решението, както и на Франция (която разбира, че това ще е краят на възможностите за уния), въпросът все пак е решен. На 28.02.1870 г. Аали паша извикал членовете на смесената комисия и им връчил по един екземпляр от султанския ферман, който учредявал под името Екзархия новата българска национална църква.
От двайсет и петте епархии, според решението на смесената комисия във фермана останали само петнадесет, а именно: Русчушката (Русенската), Силистренската, Шуменската, Търновската, Софийската, Врачанската, Ловчанската, Видинската, Нишката, Пиротската, Кюстендилската, Самоковската, Велешката, Сливенската и Пловдивската. Важно е да се отбележи, че от Пловдив в Екзархията влизала само махалата „Св. Богородица“. Като нанесем епархиите върху картата можем да направим три основни извода: 1) Екзархията включвала цяла Северна България плюс цяла Добруджа (без Варна и крайморските села от Варна до Кюстенджа/Констанца); 2) Южна България без спецификата на Пловдив, Станимака/Асеновград, Анхиало/Поморие и Месемврия/Несебър; 3) Велешката епархия в Македония.
Така единството на българския народ било разпокъсано за първи път след покоряването му от османците. Ферманът обаче оставял открехната вратата за възстановяването на това единство. Това бил чл. 10, който предвиждал, че към Екзархията могат да се присъединят и останалите епархии, след допитване на населението и в случай, че две трети от него гласува в полза на Екзархията. Тази особеност, разбира се, е заложена умишлено от страна на Аали паша, за да може да държи българските искания не напълно задоволени, за да се нуждаят българите и по-нататък от османското благоволение, за да стои българо-гръцкият спор постоянно тлеещ.
Именно след издаването на фермана за Екзархията символът и стремежът за българското единство става Македония. В Цариград българските национални дейци са в постоянен допир с Македония. Имперската столица била пълна с македонци, които винаги били в първите редове на българските акции. Революционерите знаели за пробуждането на Македония не само от борбите на македонските българи против гърцизма, но и от македонците в техните редове. Като доброволци от легията на Раковски и участници в четите и цялостната дейност на българското национално-освободително движение македонците се открояват като неделима и съставна част от общото българско дело.
И всичко това е предпоставка в спорните македонски епархии да се разгори небивал ентусиазъм сред населението за присъединяването им към Екзархията. Борбите за присъединяването им към нея били по своя характер борби за присъединяване към българската нация. Борбата за Екзархията в Скопие, Охрид, Битоля, Прилеп, Струмица, Воден, Костур, Солун, Сяр и др. е доказателство за силата, организацията и решителността на македонските българи да отстоят принадлежността си към българския народ. Десетилетия наред след Берлинския договор Екзархията продължава да е българската национална институция в Османската империя и да бъде обединителен център и законен духовен представител на българите в Македония. Тя става попечител на българските училища в областта, а в края на 19 век възниква огромна мрежа от екзархийски училища, библиотеки, читалища, книжарници, пансиони и др. Но за ролята на Екзархията по това време е писано много. Фокусът на нашата работа беше именно до настъпването на този момент, в който българският народ от трите исторически дяла на българското пространство – Мизия, Тракия и Македония – успява чрез църковно-националните си борби да се утвърди и да извоюва правото си да се нарече нация, която главно със собствените си усилия успява да изгради първата своя институция в новата си история.
***
Накрая можем да направим една кратка равносметка на написаното дотук. Разчупването на оковите, Българският Великден и Македония са неразривно свързани в един общ исторически процес. Както Македония е свързана с образуването на модерната българска нация и с всички останали земи, населени с българи. Изразител на този общ процес били църковните борби на българите в Цариград – Българският Великден и учредяването на Българската екзархия, което в общи линии съвпадало с издаването на фермана за Екзархията през 1870 г. Съвпадало и с присъединяването към Екзархията на македонските епархии. Официалното международно признаване на българската нация в нейните естествени етнически и географски граници също се случило точно тогава. Именно през този период, основно разгледан в публикацията (50-те, 60-те и началото на 70-те години на 19 век), българските земи започват да живеят в общия ритъм на националното възраждане. Не прави изключение от това и Македония. Напротив, тя през цялото това време стои в центъра на събитията и дава своите достойни представители в това общо българско дело. Без Македония на практика не можело да има Българско възраждане, нито да се формира и българската нация.
Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
