Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
В края на 2022 г. година бяха отбелязани 90 години от началото на Гладомора (на украински: Холодомор) – масовият глад в съветска Украйна през 1932 – 1933г.
Историята на Гладомора е неимоверно трудна за разказване. Не само заради милионите жертви и тлеещата до днес дълбока травма в паметта на украинците. Не дори и заради ужасяващите мъки и смразяващи детайли, за които научихме благодарение на цял корпус от исторически изследвания през последните години. А най-вече защото днес украинският народ отново е изправен пред съвсем действителна заплаха за собственото си съществуване.
Срещу него се води агресивна и престъпна война, в чиято „обосновка“ (кавичките са най-лекото, което би могло да бъде поставено тук) стои една маниакална претенция, съдържаща съвсем неприкрити геноцидни намерения. А именно: Украйна като държава няма историческа легитимност, а украинците… просто не (трябва да) съществуват. Ето защо за събития като Гладомора е важно да се говори все по-настоятелно. Особено в общества като българското, където по отношение на украинската тематика все още съществуват немалко идеологически наслоявания и клишета, старателно поддържани и произвеждани в продължение на десетилетия.
Все пак българският читател има привилегията да разполага с няколко солидни изследвания по темата, преведени на български език. Преди две години се появи превод на впечатляващото проучване на Ан Апълбаум „Червен глад.
Войната на Сталин срещу Украйна“, което е важно да се прочете и осмисли не само от професионалните историци, но и от по-широката публика. Разбира се, тук далеч нямаме намеренията да представяме подробно историята на Гладомора. По-скоро ще предложим накратко някои наши виждания върху този основополагащ епизод от по-новата украинска история и съответно какво е неговото обществено и политическо значение в наши дни.
Гладът в централните и източни украински територии от началото на 30-те години на миналия век е пряк резултат от ускорената колективизация на земята в рамките на първия съветски петгодишен план (1928 – 1932) и от придружаващото я принудително изземване на зърното от селяните. Важно е да се знае, че тогавашна Украйна е най-големият зърнопроизводител в Съветския съюз, като в немалка степен изхранването и нормалното функциониране на съветската държава зависи от украинското земеделие.
Тъкмо поради тази причина натискът към преобладаващо селското в онзи момент украинско население за попълване на поставените от съветското правителство непосилно високи квоти за доставки на зърно е особено интензивен. Въпреки възможността мащабите на глада да бъдат овладени и дори намалени, Политбюро въвежда още по-агресивни мерки – в хода на кампанията се конфискува не само зърно, но всякаква селскостопанска продукция, а укриването на каквито и да е храни предвижда тежки наказателни процедури, включително и разстрел.
Въведена е също паспортна система, с която на практика се забранява на гладуващите селяни да напускат своите райони, а структурите на НКВД охраняват щателно границите на украинската република.
Подобно на всяка друга кампания в Съветския съюз, колективизацията се представя единствено чрез пропагандни лозунги в официозната преса, а действителните събития са обгърнати в тотално информационно затъмнение.
За логичния неуспех в попълването на грандоманските количества зърно са обвинени „кулаците“ (буквално по-заможните селяни), „буржоазните националисти“ и въобще всички „врагове на съветската власт“.
Изцяло в контекста на постановката на Сталин за „ликвидирането на кулаците като класа“ от 27-ми декември 1929г., бележеща най-ожесточената фаза на т.нар. „разкулачване“, следват жестоки преследвания срещу украинското селячество, съпроводени от репресии спрямо всеки, който може да бъде разпознат като изразител на украинската национална идентичност.
Това преди всичко обхваща интелигенцията и политическия елит на съветска Украйна
Последствията от глада в украинските земи са невъобразими по своите мащаби и обхват. Въпреки че на практика е невъзможно да бъде изчислен с прецизност броят на жертвите, според Апълбаум през този период над 3,9 млн. украинци умират от гладна смърт.
Статистиката показва, че това възлиза на приблизително 10% от населението на цялата тогавашна украинска република. За да заличи катастрофалните последствия от трагедията, съветското ръководство съвсем целенасочено манипулира последващите демографски данни (съветското преброяване от 1937г.), което допълнително затруднява по-точните изчисления върху броя на жертвите.
Освен това е важно да се има предвид, че украинци умират от глад не само в пределите на Украинската ССР, но и в други съветски републики.
Тъй като гладът обхваща също и плодородните земи на Казахската ССР, където още от времената на царска Русия има интензивна и последователна руска и украинска колонизация, там загиват няколкостотин хиляди местни украинци (около 35% от всички украинци в Казахстан), редом с близо 2 млн. казахи. Нещо повече – Гладоморът води до практическото заличаване на многобройната украинска общност в Кубан. В резултат на колективизацията, последвалия глад, а също на съпровождащите ги насилствени кампании по „деукраинизация“ и „русификация“, от общо 1,5 млн. украинци в Кубан според преброяването от 1926г. (61,5% от общото население на региона), през 1958 г. като „украинци“ се определят едва 137,604 души.
Видно е, че днес, макар и девет десетилетия по-късно, около основополагащо събитие като Гладомора не може да бъде постигнат политически консенсус.
Съвсем очаквано, общественият резонанс от посочените трагични събития (и още повече превръщането му в политически капитал) среща яростна съпротива от различни привърженици на тогавашния и сегашен режим в Кремъл.
Основният просъветски/проруски аргумент насочва към манипулативна релативизация или дори откровено незачитане на глада в Украйна като исторически факт.
Обслужващите тази теза гласове цинично заявяват, че Големият глад от началото на 30-те убива не само украинци, но и други съветски граждани, включително руснаци, и в този смисъл неговото определяне като „геноцид срещу украинския народ“ е некоректно и е мотивирано, разбира се, от „русофобия“.
Докато този лъжеаргумент е възможно да намери съпричастност сред хора, които не се занимават професионално с история, онези от нас, посветили живота си на тази наука (и в чиито очи не може бъде прочетен блясъкът на „евразийската идея“), е невъзможно да бъдат подведени.
Да, в действителност Големият глад не отнема само украински животи. Нито обхваща само земите на тогавашна съветска Украйна. Тежко засегнати са също Казахстан, южноруските територии (в т.ч. равнинните райони на Северен Кавказ), Волго-Уралието, Западен Сибир. Но това далеч не придава основателност на кремълската мистификация.
Достъпните документи свидетелстват за ясна диспропорция в етническия състав на загиналите от глад във всеки от посочените региони.
Конкретно в Татарстан (република в Средното Поволжие) съветското правителство предизвиква няколко вълни от масов глад.
При първата от тях (1921–1922г.) загиват значително повече на брой татари и други етнически групи (например т.нар. волжки немци), вследствие на което демографският баланс в републиката се изменя необратимо в полза на местното руско население през следващите години.
Геноцидните характеристики на украинския Гладомор се потвърждават не само от начините на провокиране и поддържане на глада сред населението, но също от паралелното последователно настъпление срещу изразите на украинска култура и принадлежност.
Крайният резултат от тези процеси води до устойчива „русификация“ на Украйна, бележеща украинската история на практика до самия край на Съветския съюз през 1991 г.
Освен това през целия период на сталинизма – от „Великия прелом“ до самата смърт на „бащата на народите“ – съветското ръководство принудително депортира представители на различни етнически общности и дори цели нации, повечето от които и до днес не могат да се възстановят от тези катастрофални събития.
Сталин има също личната инициатива и отговорност за т.нар. „етноинженерство“ – изграждане на различни по своя статут административни субекти, които организират съветската държава в ясно регламентирана йерархия от национални и етнически групи. Тези и други процеси категорично показват, че етническата принадлежност е устойчив фактор и мотив в политиките на Сталин и събитията от Гладомора напълно потвърждават това.
Въпреки своите откровено манипулативни и неверни твърдения, проруската версия за Гладомора, за съжаление, разполага и до днес с немалък публичен комфорт. Тези постановки например могат да бъдат чути в тукашните университетски аудитории, където разчитаме, че се провежда качествена подготовка на бъдещите поколения историци.
Целта на този наратив е пределно ясна и праволинейна – обществото трябва да привикне с „аргументите“, съпровождащи съзнателната ресталинизация на близкото минало, и в този смисъл да бъде възпитан своеобразен „рефлекс“, разпознаващ във всеки опит за изобличаване на комунистическите престъпления (както тук, така и там) намесата на неолибералния „колективен Запад“ и неговата армия от НПО-та („чуждестранни агенти“), обезличаващи националната идентичност. Впрочем (ре)идеологизирането на разказа за Гладомора стана особено видимо от 2012г. насам и се превърна във важна част от наративите на кремълската пропаганда в контекста на „хибридната война“. Тази тенденция може съвсем лесно да бъде проследена в медийните и публицистични изяви на обслужващия персонал на Путинова Русия по места, включително у нас.
Без значение от продължаващата липса на политически консенсус около трагичните събития в съветска Украйна от началото на 30-те, сред украинците очевидно все по-трайно се утвърждава национален консенсус относно глада и неговите непреодолими последствия и значения.
Дори днес, близо век по-късно, Гладоморът все още притежава жива памет – много хора са съхранили свои семейни разкази, пазени и предавани от по-старите поколения, видели и преживяли ужаса на глада.
Тъкмо това обяснява защо за украинците Гладоморът е капитално събитие, защо той заема основополагащо място в националния наратив на независима Украйна. В действителност украинската история през 20-ти век не би могла да бъде адекватно разбрана, ако не се постави акцент върху сталинската колективизация и съпровождащия я масов глад.
В немалка степен тревожните събития от наши дни също биха получили непълен прочит, ако бъде заобиколена темата за Гладомора и преди всичко намеренията, стоящи зад неговата реализация. През последните три десетилетия Киев отваряше своите архиви и разсекретяваше важни документи по темата (нещо, което Москва не направи), благодарение на което трагедията на Големия глад започна да придобива все по-реалистични мащаби.
Съвсем разбираемо, разговорът за Гладомора непременно отпраща към важния въпрос за признаването на тези събития като акт на геноцид срещу украинската нация.
Понятието „геноцид“ (на гръцки: γενο – „род“ и на латински: caedo – „убивам“) произлиза от Украйна и по-точно от град Лвов. Терминът е въведен от юриста Рафаел Лемкин, завършил Лвовския национален университет „Иван Франко“. Когато се премества в Прага през 1929г., той пише в автобиографията си, че вече е започнал да работи над понятието „геноцид“, подтикнат от историята на своя роден край и от жестокостите през Първата световна война. Той споделя: „Започнах да чета повече исторически трудове, за да си изясня как са били унищожавани национални, религиозни или расови групи.“ Унищожаването на арменците от турците го кара да се замисли по-специално за международното право и как то би могло да бъде използвано, за да не се повтарят подобни трагедии в бъдеще.
Когато войските на националсоциалистическа Германия завладяват Варшава през 1939г., Лемкин разбира, че те ще се опитат да унищожат евреите като общност. Впоследствие той систематизира възгледите си в изключителния труд „Управление на държавите от Оста в окупирана Европа“, публикувана в САЩ през 1943 г. (преиздадена през 2008 г.). Лемкин определя геноцида не като единичен акт, а като процес:
„Най-общо казано, геноцид не винаги предполага непосредствено унищожаване на една нация, освен когато е съпътстван от масовото убийство на всички нейни членове. Геноцид по-скоро означава координиран план от действия, целящи да бъдат унищожени основите на живота на определени национални групи с цел да бъдат заличени самите групи. Целите на този план са дезинтеграция на политическите и обществени институции, на културата, езика, националните чувства, религията и икономическия живот, унищожаването на личната безопасност, свобода, здраве, достойнство и дори живота на индивидите, принадлежащи към тези групи. Геноцидът е насочен срещу националната група като цяло, а действията, които той включва, са насочени срещу отделни личности, но не като индивиди, а като членове на националната група.“
В своята книга Лемкин пише и за различните разновидности геноцид – политически, социален, културен, икономически, биологичен и физически. В една своя чернова, която той така и не публикува, са изброени методите, използвани за осъществяването на геноцид, включително поругаване на културни символи и унищожаване на важни обществени центрове като църкви и училища. Интересно е как се развива историята на понятието „геноцид“ и налагането му в международното право. Лемкин е съветник на главния обвинител на трибунала в Нюрнберг Робърт Джаксън, като терминът официално влиза в обръщение в тогавашните процеси срещу националсоциалистическите лидери.
През 1946г. ООН приема резолюция, която осъжда геноцида с фразеология, която най-общо съответства на формулировките на Лемкин. Геноцидът е определен като „престъпление според международното право, независимо дали е извършено по религиозни, расови, политически или каквито и да е други основания.“ Първоначалните проекти на приетата по-късно Конвенция на ООН за преследване и наказване на престъплението геноцид включват „политически групи“ сред потенциалните жертви на геноцид. Но представителите на СССР, знаейки, че страната им може да бъде призната за виновна за извършване на геноцид срещу „политически групи“, се противопоставя на това по-широко определение.
Съветската делегация заявява, че упоменаването на политически групи „е абсолютно неуместно в едно научно определение за геноцид и тяхното включване ще отслаби конвенцията и ще възпрепятства борбата срещу геноцида на нацистите.“ Поради ред причини в крайна сметка конвенцията е приета с по-тясното определение през 1948г. През следващите години формулировката започва да се интерпретира още по-тясно. Геноцидът, така както е определен в документите на ООН, вече означава физическо ликвидиране на цяла етническа група, подобно на Холокоста. Така едно от най-големите престъпления срещу украинците се оказва, че не отговаря на този критерий. Основно защото то е преустановено през 1933г., много преди да унищожи цялата нация. И въпреки, че по-късно Лемкин настоява терминът да бъде разширен и дори описва съветизацията на Украйна като „класически пример за съветски геноцид“, вече е трудно гладът в украинските земи (или което и да е друго престъпление на болшевишкия режим) да бъдe окачествено като геноцид по силата на международното право.
Трудностите Гладоморът да бъде дефиниран като геноцид не пречат на правителствата на Украйна след 2004г. да се опитат отново да отворят обществения разговор за Големия глад през 30-те и да направят опит той да бъде признат като геноцид. Първият опит е направен от Виктор Юшченко – първият президент на Украйна, който не произхожда от бившата комунистическа номенклатура.
Той създава Института за национална памет, сред чиито основни цели е изследването на Гладомора. Освен това украинският съд признава Сталин, Молотов, Каганович, Постишев и др. за виновни за организирането на геноцид.
Делото обаче е прекратено на основание, че всички обвиняеми са покойници. Също така действията на Юшченко се възприемат като вражески от страна на Русия. През 2006г. група руски националисти нахлуват със заплахи в кабинета на историка Володимир Калиниченко, изследовател на трагичните събития от 30-те. През 2008г. руските медии критикуват като „русофобски“ възпоменателните церемонии за Гладомора. Тогавашният руски президент Дмитрий Медведев заклеймява постъпките за признаването му като геноцид и „съветва“ заплашително лидерите на бившите съветски републики да не гласуват за това в ООН. Така например Медведев казва на президента на Азербайджан Илхам Алиев, че може „да забрави за Нагорни Карабах“, ако не гласува срещу предложението Гладоморът да бъде признат като акт на геноцид.
Следващият президент на Украйна Виктор Янукович, отличаващ се с проруската си ориентация, рязко смекчава тона за Гладомора и сменя ръководителя на Института за национална памет с историк с комунистическо минало. В този контекст Янукович престава да използва думата „геноцид“ във връзка с глада. Катастрофалното президентство на Янукович, систематичното подкопаване на украинските политически институции и замесването му с корупция в невероятни мащаби довеждат до събитията от Евромайдан и в крайна сметка до неговото бягство в Русия.
В следващите редове Ан Апълбаум ни казва нещо много ключово, което може да ни помогне да разберем едно от основните пропагандни внушения на Путиновия режим относно „геноцида“ в Донецка и Луганска области:
„Проблемът се изостря през пролетта на 2014г., когато руското правителство, за да оправдае собствените си действия, произвежда една карикатура на аргумента за „геноцид“. По време на руското нахлуване в Крим и Източна Украйна, подкрепяни от Русия сепаратисти и руски политици заявяват, че незаконната им намеса е „защита срещу (културен) геноцид“, който „украинските нацисти“ уж извършвали срещу рускоезичното население в Украйна.“
След задълбочаването на конфликта между Русия и Украйна се изострят обвиненията срещу историята и историографията. През август 2015г. подкрепяни от Русия сепаратисти демонтират паметник на жертвите на глада в окупираното източноукраинско градче Снижни (Снижни е мястото, откъдето една година по-рано е изстреляна ракетата Бук, с която е свален самолетът на малайзийските авиолинии МН17, при което всички пътници и екипажът на самолета загиват – бел. авт. М.Г). Пак през август 2015г. „Спутник Нюз“ – руски проправителствен пропаганден уебсайт – публикува статия на английски, озаглавена „Измамата Гладомор“. В нея гладът е представен като „един от най-големите митове на XXв. и злостен образец на антисъветска пропаганда“ и дори се цитира отдавна дискредитираната книга на Дъглас Тотъл „Измама, глад и фашизъм“. Твърденията на Тотъл за връзки между изследователи на глада, предполагаеми украински нацисти и антисъветски сили на Запад отново са полезни за Русия в опитите ѝ да дискредитира украинците и по-конкретно новата власт в Киев след свалянето на Янукович.
През 2016г. кръгът се затваря. Руската държава отново отрича всичко: Гладомор не е имало и само „нацисти“ могат да твърдят противното. Всички тези аргументи до такава степен са компрометирали думата „геноцид“, че използването ѝ в какъвто и да е руски или украински контекст вече представлява деликатна и почти винаги политизирана тема. Хората са уморени от тази полемика – а това може би всъщност е била целта на руските критики срещу историографията на Големия глад. През 2014г. руските държавни медии описват руските специални части, които нахлуват в Крим и Източна Украйна, като „патриоти опълченци“, които се сражават срещу „фашистите“ и „нацистите“ от Киев. Води се невероятна дезинформационна кампания, включително с фалшиви истории, например за разпнато от украински националисти дете, и с фалшиви снимки. Кампанията не протича само в Русия, но и по света, чрез спонсорирани от Кремъл медии. Тази кампания е много по-изтънчена от всичко, което Сталин е можел да си представи във времето преди електронните медии, но по същество духът ѝ е същият.
Но накрая истината винаги излиза наяве, защото тя неимоверно оставя следи. Две години сред началото на пълномащабната руска инвазия в Украйна дори в България стават ясни пропагандните измислици за „денацификация“ и „демилитаризация“. Не кой друг, а самият Евгений Пригожин го каза публично, защото съветските практики от времената на Катин и Гладомора с нищо не са се променили.
Без значение от политическия прочит на събитията в Украйна от 30-те, историческото минало не подлежи на промяна, нито на подмяна. То има напълно действителни и конкретни фактически изражения, които в украинския случай са пропити с човешки трагедии и ужаси. Фактологичният фундамент за милионите загинали украинци не може да бъде оспорен, а само премълчан или изкривен. Историческата наука вече разполага с достатъчно документални свидетелства, даващи основания в преднамереното и планомерно обричане на жестока гладна смърт на милиони да бъдат разпознати ясни геноцидни мотиви и практики. В този смисъл признаването на Гладомора като геноцид е въпрос не просто на политически морал – това е цивилизационен ангажимент към паметта на милионите загинали и към човешкото достойнство на техните наследници.
Към днешна дата Гладоморът е официално признат от множество страни като преднамерен акт на геноцид срещу украинския народ, извършен от съветския режим.
На 1-ви февруари 2023г. Народното събрание на Република България прие резолюция, с която също призна Гладомора за геноцид срещу украинския народ.
Уви, със закъснение, но политическият ни елит все пак застана от правилната страна на историята.
Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
