Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
Кога са емигрирали там? Защо са отишли да живеят там? Да си дойдат в България! …Това са чести въпроси и възгласи, които чувам от наши съграждани в България, когато разберат, че в днешна Република Албания имало голяма българска общност. Разбира се, срещал съм стотици българи, които са добре запознати със съдбата на българите в Албания, но както казва един приятел:
“Не е нужно цялата нация да знае историята си, нужно е цялата нация да е съпричастна към общо бъдеще“.
И българите в Албания имат своето място в общото бъдеще на нацията ни. Поне така ми се иска. И ако преди много векове (около 10) албанската или още „арбанашката земя“, както са наричали предците ни днешна Албания, е била спокоен дял от българската държавна територия, в който дял е развивана култура и книжовност, днес българите в Албания са последния исторически мост между етническата ни доминация в Средновековието и днешната ни „етническа реалност“. В тази връзка: ако всеки човек си има „точка на гнева“, то в Скопие тази точка са: „българите в Албания“.
Нека видим:
Географски днешните български общности в Албания са разположени в източната част на страната – буквално по границата с Република Северна Македония.
Но това е само на пръв поглед. Всъщност, българските общности в Албания са се разселили из почти цялата държава – в посока на големите икономически центрове (градове) през последните 30 години. Само в Тирана българските „микроквартали“ са 11 на брой.
В големи градове като: Корча, Елбасан, Билища, Кукъс и Дуръс, сред населението се използва урбонима: „българския квартал“ или „lagje bullgare“, както е на албански език.
Местните веднага ще ви упътят, ако на улицата в някой от тези градове попитате за българския квартал.
И там действително живеят българи. Някои от младите или децата не знаят български, или знаят стотина думи от баба си, но всички те знаят, че са българи по произход. Процесите на естествена асимилация и приобщаване към албанския език и култура са в напреднал стадии, но с подходяща политика и културно-образователна активност от наша страна, можем да обърнем процесите.
И това вече се случва: в Албания функционират няколко български неделни училища, които са към МОН.
Посолството ни в Тирана има целогодишни програми за подпомагане на културата и езика на българите в страната, както и финансира редица проекти на десетките български културни дружества. 2017 година Република Албания официално призна българското национално малцинство и българите влезнаха в Закона за малцинствените общности, получиха свой представител в Комитета на малцинствата и всички колективни права, които защитават езика и културата на малцинствата в Албания.
За протокола трябва да кажем, че законите за защита на малцинствата в Албания са едни от най-добрите в цяла Европа.
И Тирана ги спазва, за разлика от някои други държави в Западните Балкани.
Днес броят на българите в Албания е въпрос на предположения и относителни анализи.
Наскоро приключи националното преброяване в страната и аз зная, че като етнически българи са се определили хиляди граждани на Р. Албания, а официалните резултати ще разберем през юни месец 2024 година.
За мен точния им брой не е от голямо значение, защото можеш да срещнеш местни българи в почти всеки град на Албания. Както казваше почетния консул на Р. Албания в България и мой приятел, Аристит Димо:
„Не съществува град в Албания, в който да не живеят българи, дори да са 5 души“.
Сигурно е едно: българите в Албания са десетки хиляди, въпреки мощните процеси на емиграция на албанските граждани в посока Западна Европа, които засегнаха силно и българската общност в страната.
Извън големите градове, районите с компактно българско население в Албания, могат да бъдат разделени на 3 – все по границата с РС Македония.
Първият район е Преспа или „Мала Преспа“, където е разположена община Пустец, но и част от община Билища и община Корча. Това е район с предимно православно по вероизповедание население от български произход.
Но и е район, в който Скопие е инвестирало милиони евро и то още от 80-те години на 20-ти век, затова и част от хората се определят за македонци, а Албания обявява македонско малцинство още с Конституцията си от 1946 година.
Когато стъпих за пръв път в Пустец, разбрах, че ние сме отсъствали, почти без изключение, цели 80 години. А местните българи са ни чакали. Разговарях с десетки старци, чиито бащи са служили в българската армия през 1943-44 г.
В разговорите ми се получаваше странния феномен, в който местните ми казваха, че са българи, а за периода до 1944 казваха: „дойдоха българите“.
Усещах ясно една граница в мозъка им между нас и тях, те са българи от там, а ние сме българите, които 1943-44 „дойдоха“. И от 1944 не се върнаха повече… все до последните години, в които Р. България активира своята културна политика към българите в Албания, активира и дипломацията си, а българските дружества в страната получиха солидна подкрепа.
А българските дружества в Албания си ги има от 90-те години на 20-ти век, което иде да ви покаже, че „кръвта вода не става“ или по-точно „културата и усещането за нация вода не става“. Въпреки че Скопие „мъти водата“ от десетилетия и резултатите са налице.
Ако в Пустец питате хората какви са, част от тях ще ви кажат, че са македонци, което е и тяхно право. Затова и съпротивата на Скопие срещу признаването на българското малцинство в Албания през 2017 беше яростна, както и срещу възстановяването на българската култура и образование сред нашата общност.
Отдъхнете с информацията, че 90 % от младите в района учат висше образование в България по далновидното ПМС 103, тоест на база български произход.
Запознах се с един местен младеж, който учи в Скопие, но и той се чувства българин и след като се снима с българското знаме на празника Водици, получи куп проблеми в „страната на най-старото слънце“…
Преди да се преместим на север към втория район с българско население – „Голо бърдо“, искам да ви подчертая, че и трите района са със слаба икономика, което води до огромна емиграция сред младите.
Посоките са: около 20% в България, около 60% в страни от ЕС и около 20% в големите градове на Албания.
Районът „Голо бърдо“ и още по на север, районът „Гора“, са изключително планински, с тесни и недостроени пътища. За да стигнете с автомобил от град Либражд до „българските села“ в Голо бърдо ще ви трябват около 2 часа и 20 минути, при разстояние от 40 км. Просто се качвате в планината.
И там, горе в планината, намирате едни китни села, пълни с българи, но най-веселото е, че са пълни с българчета. И като отидеш при тези засмени българчета, то те посрещат с думите: „ние сме булгарци“. А ако им подариш нещо, те ти подаряват 24 каратова усмивка, която помниш цял живот.
Това са моите ярки спомени от първите ми обиколки в тези села. Големо и Мало Острени, Требища в Голо бърдо и: Шиштавец, Борйе, Запот и много други, са български села, които те оставят без дъх. Връщаш се в Йовковите приказки за българското село, само че „албански вариант“, в който децата си пеят:
„Ние сме булгарци, ние сме булгарци“
За разлика от района на Преспа (Пустец), тук македонизмът не е проникнал добре и не е „хванал корен“ в умовете на местните българи. Но пък „коренът“ на традицията на голямото българско семейство е запазен.
Видях села с 800 жители, от които 150 са деца, а училището пълно и живо. Видях селски площади пълни с деца и живот, каквито нямах случай да видя в нашата Родина.
Видях баща, който не знае добре български, но децата му учат в българското училище в град Елбасан, докато родителите на бащата разговаряха свободно с мен на български, разказвайки ми за техните родители, които са им предали езика ни.
Местните българи са от мюсюлманско вероизповедание, като къщите им са чисти, спретнати и подредени. Животът им е смислен, пълен с деца, за които се грижат.
И всичко това вдъхва ентусиазъм на идеята за възраждане на българския език и култура в Албания. И от тези райони много младежи идват да учат в България, може да ги запознаете из нашите университети.
Твърде „студено“ част от студентите ни ги наричат „албанците“, просто защото са от Р. Албания. Но те са българи колкото и вие от България сте.
Нашият разказ или нашата „малка приказка“ за българите в Албания не свършва тук.
Тя тук започва.
Защото етническия потенциал на българската общност в Албания включва десетки хиляди семейства на българи, които не живеят в нашите държавни граници, вече над 800 години, но помнят, знаят и искат да са българи – по култура и език.
Сигурен съм, че ние от България ще им помогнем да запазят българския си език, да развият националната си култура и да бъдат част от нашето национално балканско тяло.
В лицето на Република Албания имаме един стабилен и дългосрочен партньор, с който можем да правим бизнес, да достроим Коридор 8 и да имаме споделено европейско бъдеще.
Част от това споделено европейско бъдеще е и българската ни общност в Албания – те са нашият мост във времето, който ни свързва с отминалото ни Средновековно величие.
Грижата и дългът ни е да запазим езикът и културата им, да изградим мостовете между нас и навлизайки все повече в новото хилядолетие, да запазим българската общност в Албания за децата и внуците ни, и отвъд тях!
Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
