Изборът на Америка – глобално господство или глобално лидерство

---

---

Всепроникващата глобализация и американското могъщество са основни реалности на съвременния свят и източник на най-трудните дилеми пред него.

Глобалната взаимозависимост и повсеместното политическо пробуждане на човечеството спомагат за американската доминация и в тази сложна ситуация Америка трябва да направи своя исторически избор – стремеж към глобално господство или стремеж към глобално лидерство.

Този процес трябва да бъде поощряван, разширяван и институционализиран, за да се провокира все по-дълбоко осъзнаване на общата участ на човешкия род. Америка е в уникалната позиция да ръководи този процес, защото е уверена в своето могъщество и е подвластна на демократично управление. Следователно практическият въпрос за утвърждаване на тази позиция е свързан с характера на американското глобално лидерство. Лидерството предполага идея за посока, която мобилизира другите. Господството като самоцел е задънена улица. Такова господство в последна сметка мобилизира срещу себе си могъща опозиция, а според Бжежински „арогантността му води до самозаблуда и до историческа слепота”.

Световното развитие през следващите две десетилетия ще бъде или непоколебимо движение към общност със споделени интереси, или бързо пропадане в глобален хаос.

Големият стратегически избор, пред който е изправена Америка, е свързан с редица специфични последици. На първо място трябва да се отбележи решаващото значение на взаимно допълващото се, ангажиращо и двете страни, американско-европейско глобално партньорство. При наличието на такъв алианс Америка става свръхсилa, а Европа може неотклонно да продължи обединението си. Без Европа Америка би била доминираща сила, но не и глобално всесилна, а без Америка Европа ще бъде богата, но безсилна.

Един ефикасен американско-европейски трансатлантически съюз, основан на обща глобална гледна точка, трябва да бъде резултат от също така общо стратегическо тълкуване на характера на нашата епоха, на централната заплаха, пред която е изправен светът, и на ролята на мисията на Запада като цяло. Това изисква сериозен и обстоен диалог. Сериозният стратегически дебат би могъл да вдъхнови нужното глобално политическо обновление.

Извън самата Европа Близкият изток е сфера на интензивен американски интерес и непосредствена грижа на Европа. Една пътна карта за постигането на мир между израелци и палестинци – нещо, което до голяма степен зависи от съвместните и непрестанни усилия на Америка и Европа – е неотделима от начертаването на пътна карта за възстановяването на Ирак като стабилна, независима и демократизираща се държава. Без тези две карти мирът в региона е невъзможен. Действайки съвместно, Съединените щати и Европа биха били по-ефективни в усилията си да избегнат фронтален сблъсък между Запада и исляма и да подпомогнат позитивните тенденции в ислямския свят, позволяващи му в определен момент да се включи в модерния и демократизиращ се свят. Преследването на тази цел изисква добро познаване на съперничещите си сили вътре в исляма, а в това отношение Европа има предимство пред Америка. А и американската загриженост за сигурността на израелците се уравновесява от европейската загриженост и за тежкото положение на палестинците. Не е възможен мирен изход от израелско-палестинския конфликт без пълноценно отчитане и на двете безпокойства.

Америка е призвана да играе уникална роля за утвърждаване на демокрацията в арабския свят. Вече повече от две столетия тя е люлка на свободата, притегателно място за онези, които желаят да живеят свободно, и източник на вдъхновение за всички, които искат да направят страните си толкова свободни, колкото Америка. Тази цел е едновременно благородна и практична, защото разпространението на демокрацията е универсално условие, благоприятстващо глобалния мир. Не по-малко важно е обаче да не се забравя една основна историческа поука, че ако попадне в ръцете на фанатици, всяка справедлива кауза се изражда в своята антитеза. Ако се осъществява с фанатична страст, пренебрегваща историческите и културните традиции на исляма, утвърждаването на демокрацията също може да утвърди нейното отрицание. Опитът на редица мюсюлмански държави, разположени по периферията на Запада – най-вече Турция, Мароко и Иран, показва, че когато демократизацията се извършва по пътя на органичното развитие, а не чрез догматично натрапване от чужда сила, ислямските общества също постепенно попиват и асимилират демократичната политическа култура. Според Бжежински „истинската и трайна демокрация се култивира най-добре в условия, постепенно предизвикващи спонтанна промяна, а не в ситуация, съчетаваща принуда с прибързаност”.

Наред с това Америка сериозно разшири военното си присъствие в Евразия. Върху Япония и Китай трябва да се оказва натиск да станат сериозни участници в укрепването на политическата и социалната стабилност на региона. Америка все още е изправена пред опасността от потенциална структурна криза в Азия, където няколко сили продължават да си съперничат. Налице е американско-японска връзка, но възходът на доминиращия в регионално отношение Китай и непредвидимостта на Северна Корея сигнализират за необходимост от по-активна американска политика за установяване на триъгълник на сигурността. За това ще е необходимо Япония да поеме по-широка гама от военни отговорности. Ако Япония и Китай не бъдат включени в такава структура на сигурността, може да се стигне до опасно разместване на пластовете с евентуално едностранно ремилитаризиране на Япония, която има потенциала бързо да се превърне в ядрена сила, в допълнение към вече смъртоносната опасност от стремежа на Северна Корея да изгради собствен ядрен арсенал.

Америка трябва повече да си дава сметка за това, че идентифицирането й с несправедлив вариант на глобализацията може да предизвика масови реакции по целия свят, които могат да доведат до зараждането на нова антиамериканска идеология. Като се има предвид, че в тази епоха на глобално политическо събуждане сигурността зависи не само от военната сила, но и от огнищата на социални страсти и фанатична омраза, може да се каже, че от начина, по който Америка дефинира и реализира глобализацията, ще зависи и нейната дългосрочна сигурност и стратегическа роля.

Американската хегемония и глобалната сигурност

Американското общество винаги е следвало принципната си ангажираност в световен мащаб, първоначално възпирайки заплахите от тоталитарен комунизъм, а понастоящем – заплахите от международен тероризъм. Докато се придържа стриктно към тази своя ангажираност Америка ще запази ролята си.

Друг фактор, който би могъл да повлияе негативно върху американския глобализъм, е злоупотребата с американската мощ. Своеволно или деспотично поведение на Съединените щати в различни точки на света би довело до евентуална изолация на страната, ограничавайки способността й да ангажира другите в усилията си за изграждането на по-сигурна международна среда.

Междувременно глобализацията допринася за такова преплитане на американското общество с останалата част на света, че американската национална сигурност става все по-обвързана с въпросите за глобалното благоденствие. Това неминуемо води до извода, че за САЩ повишената глобална сигурност представлява съществен компонент на националната сигурност.

През по-голямата част от американската история американските граждани са възприемали сигурността като норма, а евентуална несигурност като прецедент. Днес ситуацията е различна. В ерата на глобализацията за американските граждани несигурността ще бъде устойчива реалност, а стремежът към национална сигурност – траен ангажимент.
Това е така, защото Америка се утвърди като световна сила в епоха, в която националния суверенитет и националната сигурност се разглеждат почти като синоними.

В подкрепа на това твърдение може да послужи отговорът на въпроса: Какво би се случило, ако американският Конгрес нареди незабавно оттегляне на американските войски от трите важни региона, в които са разположени – Европа, Далечния изток и Персийския залив?

Всяко подобно оттегляне на Съединените щати без съмнение веднага би предизвикало в света криза с измеренията на политически хаос. Някои страни в Европа веднага ще се впуснат в трескаво превъоръжаване, стремейки се същевременно да постигнат специални споразумения помежду си.

В Далечния изток може би незабавно ще избухне война на Корейския полуостров, а Япония ще започне да реализира спешна програма за превъоръжаване, включително с ядрено оръжие. В Персийския залив Иран ще придобие доминираща роля и ще бъде заплаха за съседните арабски държави.

Предизвикателствата за сигурността, с които Съединените щати се сблъскват на собствена територия, са далеч по-неясни и много по-комплицирани. От една страна, подобни заплахи са не толкова директни, колкото вече споменатите, а от друга страна те са трудно разпознаваеми и могат да станат още по-всепроникващи.

Дебатите и дилемите относно американската несигурност показват, че САЩ са обхванати от трети по ред исторически значим дебат относно националната отбрана. Първият, започнал малко след извоюване на независимостта, се отнася до това дали новоосвободилата се американска държава трябва да разполага с редовна миротворна армия и какви мерки да се вземат предвид факта, че самото й съществуване може да доведе до деспотизъм.

Вторият дебат, също толкова мащабен, започва след Първата световна война във връзка с отказа на Америка от членство в Обществото на народите. Окончателното решение в този дебат е взето след края на Втората световна война, когато е поет открит американски ангажимент към сигурността на Европа, както се подчертава в чл. 5 на Северноатлантическия договор, т.е. отбраната на Европа става предна граница на отбраната на самата Америка, а НАТО се превръща в инструмент на американската отбранителна политика. Третият дебат, който тече и в момента, вероятно също ще бъде продължителен и противоречив по своя характер. По същество той е свързан с въпроса колко далеч трябва да стигнат Съединените щати, за да максимизират собствената си сигурност, на каква финансова и политическа цена и с какви рискове за стратегическите връзки със съюзниците.

Макар ролята на Америка за гарантиране на сигурността на всички съюзници и по-общо за поддържане на глобалната стабилност да оправдава нейния стремеж към по-голяма собствена сигурност, отколкото това е възможно за другите държави, несъмнен факт е, че тоталната сигурност е спомен от миналото. Защитата на териториите на съюзниците отвъд океаните вече не осигурява превантивен щит за самата Америка. Макар нововъзникналата реалност отдавна да е предмет на безпокойство за специалистите по отбраната, широката общественост достигна до тази истина едва след събитията от 11 септември.

Ключов въпрос за американската общественост е дебатът относно дефинирането на заплахата, което съответно ще предопредели и характера на реакцията.

Изключително важно за стратезите на американската политика е да направят разграничение между непосредствени и дългосрочни задачи, както и между дълговременни съюзници, партньори, скрити опоненти и явни врагове.

В историята на силовата политика 11 септември 2001 година е повратна дата. Тя доведе до милитаризиране на американската външна политика.

Дилемата за единствената свръхсила е как да се справи с един враг, който физически е слаб, но е ръководен от фанатична мотивация. В тази война – тероризмът – война на слабите срещу силните, слабите разполагат с едно наистина голямо психологическо предимство: те не могат да загубят кой знае какво, но смятат, че могат да спечелят всичко.

Като техника на воюване тероризмът се използва от специфични хора в името на разпознаваеми политически цели. Така зад почти всеки терористичен акт проблясва политически проблем.

Тероризмът съзнателно се основава на брутални и скандални в морално отношение удари срещу обикновени граждани, символно значими фигури или физически обекти за постигане на политически ефект. Колкото по-слаби и по-фанатизирани са политическите екстремисти, толкова по-голяма е склонността им да прибягват към най-жестоките форми на тероризъм като техни предпочитани средства за водене на война. Безмилостната цел, която те си поставят, е да предизвикат такава масирана ответна реакция от страна на по-силните, че сами да получат сериозна подкрепа и дори легитимност. Ако парафразираме Клаузевиц, можем да кажем, че тероризмът е политика с други средства.

В съответствие с това борбата срещу тероризма изисква последователна кампания не само за елиминиране на терористите, но и за разпознаването им и за насочването на вниманието към политическите импулси, на които се основават техните действия. Почти всяка терористична дейност произлиза от някакъв политически конфликт и се подхранва и поддържа от него. Това важи за ИРА (Ирландската републиканска армия) в Северна Ирландия, за баските в Испания и за много други групировки.

Свързаният с етнически, национални или религиозни чувства тероризъм е най-упорит и най-неподатлив на бързо изкореняване.

Най-общо казано, тероризмът, произтичащ от социално недоволство угасва бързо, ако съответните общества не прегърнат терористичната кауза. Но тероризмът, който е следствие от споделени етнически чувства, подкрепен е от исторически митове и е разпален от религиозна страст, се оказва най-устойчив срещу просто физическо потушаване.

Решението на проблема с тероризма и с разпространението на оръжия за масово унищожение не може да бъде намерено без Америка, но то не може да дойде изключително от Америка. Войната с близкоизточния тероризъм ще доведе до действително елиминиране на терористичните организации едва когато те загубят социалната си привлекателност и следователно способността си да вербуват хора за своята кауза и когато пресъхне финансовата подкрепа за тях.

От последното десетилетие на XX век евентуалният конфликт в Евразия се превърна в най-големия проблем за световната сигурност. Югоизточната периферия на Евразия е арена на опасни етнически и религиозни междудържавни войни, средоточие на екстремистки режими, стремящи се да се сдобият с оръжия за масово унищожение, и хранителна среда на най-фанатични идеологии и войнствени движения, на които определени държави могат да предоставят оръжие в даден момент.

В продължение на най-малко едно десетилетие главната задача пред САЩ в усилията за утвърждаване на глобална сигурност ще бъде омиротворяването и организирането на взаимно сътрудничество в един регион, който съдържа най-голямата в света концентрация на политическа несправедливост, социална мизерия, демографска пренаселеност и потенциал за жестоко насилие.

Освен това в този район няма естествени съюзници исторически и културно свързани с Америка, каквито има в Европа в лицето на Великобритания, Франция и Германия. Разбира се, някои държави от този регион често се споменават като потенциални ключови партньори на Съединените щати в процеса на преобразуване на глобалните Балкани, като Турция например.

Турция е съюзник на Америка в продължение на половин век. Тя доказа, че е най-надеждната и най-солидна южна крепост на НАТО. Регионалната роля на Турция обаче е ограничена от два големи и обременителни проблема, произтичащи от вътрешното положение.

Първият се отнася до все още несигурния статут на наследството на Ататюрк, а именно ще се превърне ли Турция в светска европейска държава, независимо, че населението й е предимно мюсюлманско. Това до голяма степен ще предопредели и членството на страната в ЕС. Евентуално затваряне на вратите на ЕС за Турция би могло да доведе до драматична международна преориентация на страната. Друг голям проблем ограничаващ ролята на Турция е кюрдският въпрос.

В края на крайщата Америка може да разчита на единствения истински партньор за регулиране на отношенията в глобалните Балкани: Европа. Америка и Европа представляват внушителен съюз, разполагащ с материалните възможности и социалния опит да играе решаваща роля за оформяне на политическото бъдеще на глобалните Балкани.

Дилемите пред управлението на Алианса

Международните отношения са сериозно повлияни от събитията на 11 септември, но по-скоро защото тези събития промениха Америка, а не толкова защото промениха света. Незабавните военни реакции на Съединените щати разшириха непосредствения обсег на американската хегемония от Ирак и Афганистан до Централна Азия. Ударите от 11 септември ускориха някои основни международни тенденции, които вече бяха започнали да придобиват очертания, а именно:

• разширяващата се пропаст във военния потенциал не само между Съединените щати и техните бивши комунистически съперници, но и между Америка и нейните основни съюзници;
• значителното изоставане на европейското политико-военно обединение в сравнение с икономическата интеграция на континента;
• очертаващият се консенсус между китайските лидери, че Китай се нуждае от период на международно спокойствие, за да планира следващата фаза на трудния си вътрешен преход;
• все по-настойчивият стремеж на Япония да се превърне в значителна военна сила;
• обхващащото целия свят усещане, че Америка може несъзнателно да се превърне в заплаха за всички;

В тази обстановка е изключително важно да се вземе такова решение, при което вниманието да не се съсредоточава предимно върху тероризма за сметка на трайния интерес на Алианса от изграждането на един свят, подчиняващ се на общи правила и следващ действително споделени демократични ценности.

Нарастващата мощ на редица азиатски държави заплашва регионалната стабилност. В тази част на света липсват налагащите ограничения общи структури за сигурност. В границите на този континент Китай се бори за регионално превъзходство със съюзника на Америка – Япония, Корея е неестествено разделена и във всеки момент е потенциално взривоопасна, бъдещето на Тайван е предмет на ожесточени спорове, Индонезия е вътрешно уязвима, а Индия се чувства застрашена от Китай, възприемайки се същевременно като равностойна на него. Китай и Индия признават, че разполагат с ядрено оръжие, Корея упорито се стреми да се сдобие с такова, а Япония е в състояние бързо да се превърне в ядрена държава. Всеки от ключовите азиатски играчи е по уникален начин зависим за икономическото си оцеляване от безпрепятствения достъп на своя търговски флот само до две три големи пристанища.

Достатъчни са няколко магнитни мини, които да блокират Шанхай, Йокохама или Бомбай, и китайската, японската или индийската икономика буквално ще престанат да функционират. Ето защо няма нищо чудно, че надпреварата във военноморското въоръжаване на азиатските държави постепенно набира скорост. Дали в Далечния изток ще има война или мир ще зависи преди всичко от това как Китай и Япония се отнасят помежду си и със Съединените щати.

През следващото десетилетие обаче най-вероятното развитие предполага несъмнен възход на Китай като регионална сила, упорити, но нееднозначни опити на Япония да разгърне военния си арсенал и стремеж на Америка да регулира домогванията на двете страни. Вторият сценарий предвижда, че настоящите отношения в сферата на сигурността на Съединените щати с Япония, Южна Корея и Тайван могат да бъдат предефинирани от Америка в смисъла на един антикитайски алианс.

През последните 60 години Америка играе толкова централна роля в световните дела, че понастоящем е почти невъзможно както за европейците, така и за азиатците да си представят някакъв голям международен пакт, който да не включва по някакъв начин политическото участие на Америка.

За Европа тази реалност е въплътена в НАТО, а през следващите години вероятно ще бъде укрепена чрез взаимно допълване на отговорностите между НАТО и постепенно оформящия се военен блок на Европейския съюз.

В Далечния изток американските отбранителни връзки с Япония и Южна Корея, както и неформално с Тайван превръщат сигурността на тези три държави в неразделен елемент от сигурността на Америка.

Възникването на евентуален антиамерикански паневропеизъм и паназиатство, ще направи невъзможно създаването на необходимата рамка за глобална сигурност. Дори и да нямат определящо влияние, тези движения могат да преустановят напредъка към по-стабилната глобална архитектура от последните няколко десетилетия.

Американската хегемония и общото благо

Световната роля на Америка произтича от двете ключови реалности на съвременността: американската глобална мощ и глобалното взаимодействие. Първата от тях сигнализира за еднополярност в историята на международните отношения, при което американската хегемония понастоящем е неоспорим факт. Втората реалност узаконява идеята, че процесът на „глобализация” постепенно отнема от националните държави техния свещен суверенитет. На този принцип се основава появата на първата глобална политическа столица в историята на света, а именно Вашингтон. Едната линия – от Белия дом през сградата на Капитолия до Пентагон и след това обратно към Белия дом, очертава триъгълника на властта. Другата линия – от Белия дом през Световната банка до Държавния департамент и обратно до Белия дом, обозначава триъгълника на глобалното влияние.

След Втората световна война Америка единствена от страните победителки се оказа с незасегната икономика и по-силна в стопанско отношение, отколкото в началото на войната, но тя все още не е глобален хегемон. През този период отношенията със Съветския съюз са с определящо значение за американската външна политика.

След 1990 година, в продължение само на едно десетилетие, Съединените щати формулираха определящия принцип на американските ангажименти към света: Нов световен ред. Оптимистичните визии за цивилизовано глобално сътрудничество бяха жестоко съкрушени след 11 септември 2001 година. Това предопредели появата на нова дефиниция за американската външна политика: глобална хегемония, поддържана във война с тероризма.

Първоначално терминът „глобализация” възниква като неутрално описание на процес, свързан със световните измерения на технологичната революция. През 2000 година проф. Чарлс Доран предлага дефиниция, при която феноменът се разглежда като „взаимодействие между информационна технология и глобална икономика. Той намира конкретно въплъщение в интензивността, мащабите, обема и стойността на международните транзакции в сферите на информацията, финансите, търговията и администрацията по целия свят. Рязкото увеличение на размера на тези транзакции през последното десетилетие, а от тук и на тяхното равнище, е най-добре измеримият показател за процеса на глобализация”.

Глобализацията предлага на различните държави смесица от стимули. От една страна тя им дава възможността за икономически растеж, за привличане на чужди капитали и за постепенно намаляване на ширещата се бедност. От друга страна, тя често заплашва с масови преселвания, загуба на национален контрол над основните икономически активи и социална експлоатация.

В крайна сметка една глобализация, която неизменно привилегирова богатите и се отнася към човешката мизерия и към миграцията по начин, който облагодетелства вече привилегированите, би била глобализация, доказваща правотата на своите критици, мобилизираща враговете си и все повече разделяща света. Единствено свят, който е проникнат от обща социална съвест и е по-отворен за движението – дори да е регулирано – не само на стоки и капитали, но и на хора, е в състояние да реализира позитивния потенциал на глобализацията.
Днес Америка е едновременно световна хегемонистична сила и демокрация. Хегемонистичната сила може да наложи демокрацията в света, ако тази демокрация се прилага по начин, отчитащ претенциите и правата на другите, а не насилствено. Изключителната притегателност на американската масова култура произтича от самите основи на американската демокрация, която поставя акцент върху възможността за неограничена индивидуална самореализация и забогатяване. Може би най-забележимото и най-драматично глобално въздействие на американската масова култура се осъществява чрез филмите и телевизионните сериали. За младите хора новата поп музика е пленяващ източник на интерес и на себеизразяване. Голяма част от нея се създава в Съединените щати. Интернет също допринася за виртуалното и незабавно идентифициране на света с Америка. Като се има предвид, че 70% от всички уебстраници са създадени в Америка и че английският език е най-широко използвания във виртуалното пространство. Осем от десетте най-лесно разпознаваеми марки в света са американски: „Кока-кола”, „Дисни”, „Макдоналдс”, „Марлборо”, „Майкрософт”, „Ай Би Ем”, „Дженеръл Електрик” и „Интел”.

Американското културно съблазняване на света се улеснява от бързото разпространение на английския език като интернационален. Той все по-често се разглежда не толкова като чужд език, а като задължително умение. Той е утвърденият език на международния въздушен трафик, както и на пътуванията като цяло, и се превръща в официалния вътрешен език на най-значимите международни корпорации. Трябва обаче да се отбележи, че най-използваният вариант е не британският английски, а неговата американска разновидност.

Глобалната американизация също така поражда своя антитеза, която обаче не може да се нарече масов феномен. Отхвърлянето на американския начин на живот е присъщо на интелектуалците, които смятат, че американската масова култура поругава ценностите на националните държави.

Американската глобална хегемония днес е реалност. Никой, включително и Америка, няма избор по този въпрос. Америка би поставила на карта собственото си съществуване, ако реши внезапно да се оттегли от света. Освен това тя не би могла да се изолира от глобалния хаос, който ще последва от подобно нейно решение. Но в политическите дела се случва същото, което и в живота: един ден всичко приключва. В крайна сметка рано или късно американското глобално господство ще свърши. Ето защо за американците не е прекалено рано да се стремят да определят характера на евентуалното наследство от настоящата си хегемония.

В началото на XXI век американското могъщество е безпрецедентно от гледна точка на военния си потенциал, на значимостта на промишлеността си за благоденствието на световната икономика, на обновителното въздействие на своя технологичен динамизъм, както и на универсалната привлекателност на многообразната и често пъти повърхностна американска масова култура. Всичко това дава на Америка несравнима глобална политическа власт.

Европа е конкурентоспособна в икономическо отношение, но ще мине доста време, преди тя да постигне такова единство, което да й позволи да се съревновава със Съединените щати и в политическо отношение. Русия, заради войната в Украйна, е в състояние на международна изолация и с една дума, Америка няма и скоро няма да има равностоен конкурент срещу себе си.
Америка трябва повече да си дава сметка за това, че идентифицирането й с несправедлив вариант на глобализацията може да предизвика масови реакции по целия свят, които да доведат до зараждането на нова антиамериканска идеология. От начина, по който Америка дефинира и реализира глобализацията, ще зависи и нейната дългосрочна сигурност.

Тъй като решаващо важен източник на глобалната привлекателност на Америка, а от тук и на нейната мощ, е магнетичната сила на нейната демократична система, от съществено значение за американците е внимателно да поддържат деликатен баланс между граждански права и повели на националната сигурност.

Оттук следва, че вътрешната сигурност трябва да се търси по начин, който позволява да се повишава както суверенната американска мощ, така и глобалната легитимност на тази мощ.

Реалният избор се отнася до следното: как Америка да упражнява своята хегемония и с кого може да я сподели, на какви крайни цели трябва да се посвети и какъв е финалният стремеж на американската глобална мощ. Отговорът в последна сметка ще определи избора на Америка – да бъде глобален господар или да се определи като глобален лидер.

---

---