„Русофобията“ е термин, измислен от болните русофили, за да окарикатурят „ангро“ противниците на руското влияние и сляпото следване на руските интереси в България и представянето им като български. Този термин изпълнява абсолютно същите функции като съвременното използване на термините „фашист“, „ксенофоб“, „антисемит“, „расист“, „хомофоб“, „мизогинист/женомразец“, „трансфоб“, „путинист“ и т.н. Просто се използват от различни крайни групировки.
Функцията на тези думи не е научна, а реторическа – това е „argumentum ad hominem“, „аргумент срещу човека“ – да се очерни самото същество на „фобът“, за да не се остави да бъдат чути легитимните аргументи срещу воденето на съответната „филска“ политика или защитаването на суверенната такава, а и на суверенното мислене. Разбира се, крайни „русофоби“ в тесния смисъл на думата наистина съществуват – това са например хората, на които им се привиждаше, че неонацистите в Пловдив ги е вдъхновил лично Путин и които при всяка критика на Запада те наричат „путинист“.
Но нито обвинителите в „русофобия“, нито обвинителите в „путинизъм“, използват тези термини в строго тесния им смисъл и само срещу най-умопомрачените противници на едното или на другото. Напротив, преобладаващо се ползват срещу обикновените прагматични хора, които не приемат на едро всички опорки на различните видове „фили“.
И крайните русофили, и либералите са по един и същ начин вредни за България – и двете групи си мислят, че интересът на България е да следва безропотно съответния геополитически господар. За тях политиката е да повтаряш опорките на любимия ти режим, да се наведеш и да се хванеш за палците на краката – България да е в подчинено положение. Те никога не го казват пряко, разбира се. Не са чак толкова глупави. Но колкото повече ги разпитваш или навлизаш в аргументите им, толкова повече прозира това, което те наистина си мислят – българинът няма собствени сили, няма способност, няма субектност и собствена воля. Все се намират причини, че „не можем“. И крайните русофили, и крайните либерали, виждат България като по природа подчинена и българина като втора категория човек – дали ще го наричат „ганя“ или „либераст“, няма много значение. Това е форма на авторасизъм и ендофобия, която е много характерна за този тип хора.
Интересно, че ако имаш комплексна и аргументирана позиция по горните или по други въпроси, винаги се стига до обвинения, че си „фашист“. И от либералите, и от соцносталгиците-русофили. А „фашист“ те наричат, защото нямат аргументи.
В книгата „Фашизмът: Кариерата на една концепция“, Пол Готфрид много добре описва загубата на оригиналното значение на тази толкова любима обида и за русофилите, и за либералите. От нещо много специфично с исторически корени в италианския контекст и конкретни проявления и доктрина, то се превръща в етикет за заклеймяване на едро на всичко, което не им харесва – за едните да говориш срещу СССР и съвременна Русия, за другите да поставяш под въпрос Западната вътрешна и външна политика. И, разбира се – и русофилите, и либералите ще се пребият едни други в стремежа да са първите, които да нарекат режимът в България преди окупацията от Съветската армия „фашистки“. Историческа неграмотност и ендофобия пар екселанс.
В просветеното българолюбие, в истинския патриотизъм, няма „филия“ и „фобия“. Има „България на първо място“ и прагматичен реалполитик. Не под формата на сляп шовинизъм, а под формата на отстояване на интересите си. Можем да сме за някои неща с Русия, за други с Европа, за трети със САЩ, за четвърти с Турция. Можем да ги критикуваме едни неща и да приемаме други. Да черпим опит от всички, но да го адаптираме към нашите условия – стига дългосрочният интерес на България да се следва. А дългосрочният интерес е увеличаването на нейната стопанска и международна тежест, подобряване на качеството на живот на българите, тяхното множене и повишаване на качеството на „човешкия ресурс“. България трябва да има силна армия за отбранителни цели, да търгува с всички, да произвежда с висока добавена стойност, но да може да показва зъби, когато се опитват да ѝ извиват ръцете. Икономиката подхранва отбраната и обратното. Както казва Ли Куан Ю за управлението на Сингапур – „Узнай какво работи и го направи“.
Но Българският интерес не е в интерес на русофилите-соцносталгици и либералите. Те искат да са фенклуб на червените или на сините, да повтарят готовите опорки от пропагандните канали, да виждат конспирация на „лошите“ във всеки провал на собствената политика. Но те са в симбиоза – във фалшива борба, но всъщност заедно срещу истинските българофили, които заклеймяват като „фашисти“. Интересно и двете групи с биография от инсталираната от СССР червена аристокрация или бенефициенти на червения режим – после пребоядисали се в първи „либерали“ или останали си с носталгията по несъществувалият „антифашизъм“.
А какво заклеймяват всъщност?
Либералите заклеймяват издигането на български паметници, защото било „фашизъм“ – трябва да имаме безформено модерно изкуство, величаещо трансджендърите. Само и само да няма български паметници.
Соцносталгиците заклеймяват издигането на български паметници, защото било „фашизъм“ – трябва да имаме паметниците на чужда армия-окупатор на най-видните места в страната.
Две страни на една и съща монета – монетата на авторасизма и чуждопоклонничеството. Чисто и просто българофобия. Защото паметниците показват едно – на кого си лоялен. Така е по-лесно – друг да ти е виновен и да чакаш друг да ти оправи държавата, а не да се въздигнеш със самочувствие и да вървиш напред. Да мислиш с чужди термини, в чужди категории, измислени в обслужване на чужд интерес.
България има нужда от българолюбиви, просветени, суверенистки, модерни политици и интелектуалци с поглед в бъдещето. Ако искате да сте “фили” на чужди сили, вие сте най-обикновени българофоби.
