“…нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупените окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!”
Иван Вазов, “Опълченците на Шипка”
Има дни в живота на човек, които са по-особени от другите – специални дни, в които чества важни за неговия частен живот събития – рождение, кръщение, завършване на училище и прочее. В живота на един народ е подобно. Ние не знаем обаче кога нашият народ е роден, дирите му се губят в дебрите на историята. Знаем обаче кога се е възвисявал устремен към свободи и съвършенство, кога е отстоявал себе си срещу тиранията.
Аристокрация по стечение на случая ние нямаме. Поради това обаче целият ни народ е по някакъв странен парадоксален, дори християнски, начин аристократичен, а най-лични нобили сред него са онези, които са проливали без страх кръвта си, за да пазят род и родина. Тиранинът, злосторникът, онзи, който лишава от свобода, никога не е бил възприеман за “свой”, дори и да е такъв по произхода си.
Че тиранията е чужда на българския народ доказателства много, а аз ще приложа едно: ние винаги сме желаели да освободим всички поробени наши братя, но никога не сме търсили владения или териториални амбиции там където не живеят българи. А в конституцията на новоосвободеното Княжество предците ни побързали да запишат:
“Всякой роб, от какъвто пол, вяра, народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия.”
Съществуват обаче тирани, различни по народност и вяра, но винаги по дух братя и съработници на турския султан и египетския фараон, които натякват: не заслужаваме свободата си, или ако и да я заслужаваме – не е за нас. Разбира се, в числото на “нас” себе си те не включват, но това често спестяват. Чуват се какви ли не хули – били сме робски народ, така сме били свикнали. Дори и днес мнозина плачат с крокодилски сълзи на гроба на диктатори-комунисти и антихристи, делят се на …-фили и …-фоби, говорят с чуждици, за да са модерни, всякакви са, но единствено не са българи.
Ако се поразрови човек в дебелите книги и из страниците на старите вестници, ще забележи обаче, че още от Освобождението ни ги има тия хора, агенти на чужди нам сили, които се опитват да ни втълпят подобно коленопреклонно отношение. Като цяло било по-добре да станем част или от държавата на русите, или да се върнем при добрия падишах, или в по-съвременната версия да се оставим на волята на еврократите: те знаели по-добре от нас, понеже, видите ли, ние сме били някакви там балкански диванета, а не благовъзпитани нежни французи, дисциплинирани немци или руски батюшки. Тая работа със самостоятелната и независима държавност, твърдят тия нещастни люде, не е за нас, и без това свободата ни била подарена, не била извоювана самостоятелно.
Подарена обаче свободата ни не е.
Всичко останало тя може да бъде: изстрадана, дълго чакана, дошла като сън. Историята на българския народ под османска власт може да бъде проследена като непрекъсната нишка от борби за Освобождение. Като започнем още от въстанието на законните наследници на българската корона Константин и Фружин през далечната 1404 г., после Мариовската буна и Негушкия бунт, Търновските въстания и онези в Габрово, Горноджумайско, Трънско, Нишко, въстанията в Северозападна България, в Тракия, Знеполското въстание, Браилските бунтове, въстанието на дядо Никола, въстанието в Чипровци, на Карпош в Македония, в Кръвеник, Демирхисарския заговор, Велчовата завера и още и още, безброй топоними и имена на смели мъже и жени, дали своя немалък дан за така лелеяната свобода и независимост на нашето отечество.
Защо обаче патриархът на българската литература Иван Вазов определя по този начин свободата ни в известното си стихотворение? По онази причина, по която победите на Александър Македонски в древността сякаш остават в сянката на битката при Термопили: там е където малко на брой, но сърцати, побеждават многочисления зловещ враг. Както древният герой Херакъл, победил многоглавия звяр Хидра и както спартанските войни срещу персиеца Ксерск битката на Шипка е онова доказателство, че сме не просто заслужили и отвоювали свободата си, а че тя е наша по право и по воля Божия. Неслучайно на паметника на Царя-Освободител, издигнат непосредствено след Освобождението, в знак на благодарност от българския народ са изписани думите на Псалмопевеца:
„Не нам, Господи, не нам, но имени Твоему…”(Псалтир 113:9)
А дядо Вазов изповядва:
“… в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта история кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.”
За това победата на Шипка е толкова важна и знакова, защото тя показва същината на цялата война за Освобождение, в себе си тя събира столетията. С наистина братската помощ на руси, също и не на последно място място румънци, украинци, поляци, дори с участието на един знаменит японски самурай на име Сейго Ямадзава, е освободено нашето Отечество. След Освобождението пък много чехи и словаци идват тук, за да помогнат да изградим страната си, там където тя принадлежи също по право – в семейството на модерна, национална и християнска Европа. Думата с която най-често описват страната ни най-често е “Свободна!”, а за единството и просперитета си родината ни още дълго – тогава и както сега – ще трябва да се бори. Първият камък обаче е положен и пътят – започнат. Без свобода и независимост просперитетът не е възможен. За това и мотото на нашите борби винаги е било “Свобода или смърт!”.
Победата, която честваме на трети март обаче преди всичко не е просто военна, тя е морална победа.
Победата на един по своето най-искрено битие европейски народ, народ на воини, занаятчии, търговци, творци, но и на земеделци, обичащи земята си и хранещи се от нея. Победа на онези, които изпърво са свободни по дух и са поели съдбините си в своите собствени ръце. Защото когато каузата е достойна, дори врагът знае кому принадлежи победата.
И накрая, но не и по важност – освен онзи трети март, случил се преди 140 години, да си спомним и други два случая, в които тази дата се е превърнала в тържество на българщината и апотеоз на военното ни превъзходство: 3.03.1886 година, когато в румънската столица Букурещ е подписан мирен договор между младото княжество България и кралство Сърбия с който се слага край на братоубийствената война, започната от славянските ни съседи след Съединението на Княжеството с Източна Румелия. И – разбира се – знаменития 3.03.1918 година, когато в Брест-Литовск е подписан мирен договор, в който се признава победата на българските сили над болшевишката анти-Русия – Съветския съюз.
Честит празник!
