fbpx

Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук

“Който изследва съвестта на днешния европеец, ще открие в хилядите морални извивки и скривалища все същия императив, императива на стадната боязън: „Искаме един ден да няма вече нищо, което да всява страх!“ Стремежът и пътят към това „един ден“ днес в Европа навсякъде се нарича „прогрес“.

Фридрих Ницше, из “Отвъд доброто и злото”

Този текст е написан с ясното съзнание, че нечии чувства могат да бъдат засегнати. Далеч не това е целта. В днешно време става все по-невъзможно да се прави разлика между голямата перспектива, между усета за далнината и конкретните обстоятелства на нашия живот. Ако епохата ни бе дарена с повече невъзмутимост, щеше да ценим това разграничение. Щеше и да знаем, че полетът нагоре, ала не от амбиция, а само за да ни се разкрие по-ясно пейзажът, онзи жизнен път sub specie aeternitatis е най-сигурното и изящно утешение, така необходимо в днешния ден. Редкият панорамен въздух, дълбочината на синьото небе, мащабното изкуство – за техния освобождаващ ракурс трябва да ни учат да жадуваме. А днес близкото, делничното и конкретното, сами по себе си необходими, се налагат като единствено значими. Журналистиката е маякът на века ни – с нея започва и с нея свършва обозримото. Това, в зависимост от шанса, води до две идентични по стойност състояния на общественото съзнание. В случаите, когато всичко върви, както се казва, „по мед и масло“ се наблюдава едно вегетативно задоволство от поднесения като блюдо пред нас свят. Щом случаят пък отреди другояче – период на оскъдица и злощастие, то хоризонтът изчезва и настъпва една шумна истерика. Това, струва ми се, не е достойно съществуване. Разбира се и достойнството вече не е модно, то само по себе си е форма на дистанцираност. Така или иначе, целта ми тук е да предложа една скромна перспектива, която да предложи възможност за мислене на събитията извън медийните фрази, извън тяхната делнична задължителност, без да засягам конкретните преживявания на всеки един от нас по отношение на случващото се днес. Фокусирам се върху две тенденции, съществуващи отдавна, откак има необходимост от реакционерство, но които през последните две години се кондензираха и възприеха някак твърде безропотно, като съдба. А те далеч не са именно съдба, не и мистичната съдба, която, въпреки неразбираемата си жестокост, може да бъде обичана от сърцето на смелия – онова amor fati. Те са анти-съдба – каузалност. Очевидни необходимости за тесния специалист, за икономиста, те са в действителност израз на една колективна, полускрита похотливост, на един фетиш към механичното подчинение, на едно благоговение пред зануляващите тежнения на старостта. Считам за морален дълг да ги припомня в днешния ден (не съм аз този, който ги открива) и да приканя съмишлениците си към по-голяма бдителност относно техните ехидни прояви, добре прикрити под словата на човеколюбието. В последното се състои може би най-голямото предизвикателство пред истинската „реакция“. Докато говорим с езика на революцията, ние не можем едновременно да останем верни на себе си и да звучим „човеколюбиво“. Необходим е друг поглед, външна перспектива, която да осветли лицемерието на всичко онова срещу което се борим. По тази причина си позволявам и този текст. И най-важното – тук, в някакъв смисъл, всички сме замесени. Човекът, за който се говори е събирателен образ. И макар някои да се доближават повече от други, ние всички носим неговите черти.

Най-непонятното за буржоата-космополит е тегнещият завършек на живота му. Смъртта не се помества в икономическите му учебници. Доколкото може, той я превръща в статистика, крие я зад числа и таблици. Новият човек е ужасен от възможността друга  неясна и вечна инстанция да отсъжда наместо него за собствената му съдба; впрочем ‚съдба‘ е за него вече опасна дума. В безсилието си той е като щраус и е готов на всичко, за да замаскира нейното необозримо естество. Насред церебралната, добре планирана утопия, смъртта е гръм от ясно небе, непоносимо напомняне, понеже нейният повей обърква изчисленията на буржоата, загатвайки за съществуването на външни сили, за съдбовност, за която абстрактният език е така негоден. Най-красноречивото свидетелство за това огромно несъответствие е тъкмо парадоксът, че смъртта е най-ужасна в днешния свят, особено в тази криза. Буржоата обича да говори за нея с думата ‚риск‘ – дума, която в неговия свят се разбира статистически и икономически (тя дори е разглеждана с почит от търговско-спекулативния инстинкт на либерала, но само по отношение на екзистенциално безобидните дейности от икономически характер; всеки друг риск, например тютюнопушенето, е строго осъждан). Ала именно принизявайки събитието смърт до една статистическа реалност, тоест опитвайки се да преведе мистериозната й същност на собствен език, той отнема красивия и интимния й аспект, превръщайки я в ужасяваща и абсурдна бележка върху математическия си лист. В стерилната болнична среда, всред странна апаратура и луминесцентна светлина, далеч от дом и семейство, умиращият човек е сведен до номер. Когато разумът се опита да обуздае трагичното и ирационалното, винаги се ражда най-зловещата антиутопия. С думите на Ернст Юнгер, всичко това е „като ужасяващия сарказъм на природата, щом тя бъде подчинена от морала, като побеснялото ликуване на кръвта за сметка на разума“.

Но обръщайки се сега към основната тема за тенденциите и за случилото се в последните две години, Юнгеровата бележка относно морала е от съществено значение. Стремлението, с което буржоата-космополит се е вкопчил в безопасността, е от морален порядък. Само от това стремление ние бихме могли да разнищим същината на морала на Новия човек. Главното тук е, че безопасността е схваната като овладяване на всемира и поставянето му в подчинение на човешката рационализация. Ирационалното и мистериозното, романтичното и авантюристичното, а накрая и истински свободното са външни на костеливия разум, противоречат му и следователно са табу. „Максимална безопасност за максимално много хора“ – тази утилитарна парадигма се е наложила в обществото не просто като очевидно добро, но и вече като конституционен закон. Немислимо е да се предпочете действие, което носи някаква опасност пред такова, което не носи. Оттук и гротеската на днешния свят – парад на тривилизацията и десакрализацията. Освен че са обидни за демократичния сантиментализъм, този стил на площадното ни време, красивото и възвишеното са в най-висша степен опасни, тъй като те предполагат и йерархичност, и непроницаемост, и суверенитет, външен на човека.  В този смисъл е и фразата на Жосеф дьо Местр: „Всяко величие, всяка мощ… са подчинени на екзекутора… Бог, който е изворът на суверенитета, е също тъй извор на наказанието“. Където има божественост, там има и наказание. Ужасът на съвременника ни от наказанието и опасността е другата страна на отвращението от Бога и от живота като инстанция неподатлива на примките на разума. Такива са основанията на днешната истерия, на абсурда, който ни сполетя. Ето защо съвсем не бива да ни учудва това, че тенденцията ‚безопасност на всяка цена‘ и истерията, която я съпътства вървят ръка за ръка със загрозяването на живота – както находчиво казва Лесинг, „Лаокоон не крещи“. Това е светът на хирургическата маска. По-подходящ символ на всичко, за което говорим едва ли можеше да се измисли. Той е резултатът от дългогодишните неистови внушения, че именно свелият глава, маскираният и добродушно безличният човек е най-достойният, най-честният, дори единствено правдивият. Става дума за едно ‚свръхсъстрадание‘ или, както се изразява Ницше, ‚един нов будизъм‘, при който да се извисиш над стадото, да се впуснеш през глава в авантюрата, която предлага животът (но само на смелите) е изконен грях. Забележете, че ние живеещите сме вече обвиняеми като носители на ‚риск‘. Забележете също, че никой не посмя да запита за логическия завършек на това прокурорстване – не е ли всеки живот също и ‚риск‘ за околните и за себе си?  Не е ли рискът единствено възможен там, където има живот? И ако да, то къде ще сложим границата на допустимостта да се ‚живее‘, на кой именно процент риск? Уви, морализмът, с който се изговарят лозунгите от последните две години не търпи въпросителни.

А сега за втората тенденция. Който още има очи и уши, и достатъчно тънка кожа, той отдавна е сигурен, че тенденцията „технология“ не се възползва самонадеяно от някакво щастливо стечение на обстоятелствата; като един по-безобразен Молох тя се беше приготвила и точеше лиги в очакване тъкмо ние, хората, да и поднесем жертвоготовно своето поколение и бъдеще. Тъй и стана. Тя отдавна предусещаше, че буржоазният морал е подготвил почвата и затова натякваше тук и там, по силата именно на своето настъпление, със свойското си коварно petitio principii, което робската мисъл на съвременния човек никога не посмя да заподозре, че победата й е неизбежна. Високата душа с готовност приема неизбежността, но едва щом тя е от ранга на съдбовност, превъзхождаща нейната висота и обзор. Тя изпитва пиетет пред указите на Бога, пред трагичната хамартия, пред мистичните закони на страстта и порива, които са колкото вътрешни, толкова и външни, природни. Това е ‘неизбежност’ от висш тип, дълбоко неподвластна на рационалното. Маймуната обаче гледа себе си в езерото и се задоволява по-простичко. Опитомена от буржоазния морал на безопасното и лесното, тя не може, но най-вече не иска да съзре опасната широта и мощ на човешката воля. Обратно, тя иска да стане по-низша и от маймуна, може би амеба или една от онези безсмъртни медузи, и затова търси да се ограничи, да се постави в услугите на нещо все още по-елементарно от нея, на един чисто разумен и, като такъв, дълбоко нежив ‘продукт’. Бумът на технологията (понеже тя е, по същество, само една) е възможен единствено там, където властва демократичният импулс – на тривиума (прелестна закачка е това, че тривиален произлиза от латинската дума за среща на три пътя – triviumзначи нещо като площад, място, където можем да срещнем много хора). Дори и всеядният съвременник, поклонник на еклектиката, би се засрамил при вида на Ескориал или Цвингер ‘update-нат‘ с технология; дори и той е запазил някакъв усет за йерархията на вкуса (тук не става дума за несъответствие поради различното време, понеже е съвсем мислимо и дори задължително да открием антична скулптура в тези дворци; става дума именно за инстинктивен усет за собственото местоположение – както и поп-изпълнителя засега знае, че стои далеч под Моцарт). Защото тук отново е въпрос на вкус. Технологичното приляга на вкуса на всички онези, които бягат като опарени от гордостта и благородната индивидуалност, от предразсъдъчността на всяка живост, от почитта към себе си и към по-високото, а също и от погнусата пред така модерната ‘нулева дискриминация’ или, което е тъждествено, пред всеядството облечено в расото на морала – това е вкусът-знаме на chill културата. Chill културата, която не е нищо друго освен жалък и насмешлив опит да се маскира като сдържаност и резервираност раболепната служба на съвременния човек пред безопасното бездействие и безразличие. На това ни учат днес с високо вдигнати брадички.

Да си припомним, че технологията бе чаканият инструмент да се пресече една от най-чисто човешките дейности – войната[i]. Следователно става ясно защо и днес се говори най-патетично тъкмо за ‚война‘ (да ни простят истински воювалите). Защото и тази ‚война‘ ще бъде, трябва да бъде, последна. С тази височайша цел се обяснява новият технологичен залп изстрелян срещу живия живот. Излишно е да се изреждат всички сфери, в които технологичното успя да завземе нови територии в последните две години – къде като продължение, като за първи път. Достатъчно е да се спомене, че човекът привикна към технологията като „необходимост“ за всяка негова дейност, той позволи този прецедент на технологичното настъпление до дори най-скъпите зони на човешкото битие, което настъпление вече се възприема като един вид рутина. Наивно е да се разчита, че това ще бъде временна, извънредна ситуация. Както се изрази Мишел Уелбек в една статия, която преди време имах удоволствието да преведа за Консерваторъ, „развитието на тази епидемия е забележително нормално“, понеже тя не бе нищо повече от проводник не вече случващото се, на очакваното. Ако не беше така, нищо от видимо радикалните посегателства върху отколешното ежедневие нямаше да бъдат възприети така леко. След някое друго десетилетие да ‚отидеш‘ на работа, камо ли да ‚срещнеш‘ бъдещата си жена offline, ще бъде донкихотовски романтизъм. Позволете един забавен въпрос: няма ли бъдещите рицари на печалния образ да придобиват все по-комичен вид – ако оригиналният мечтаеше за дръзки дуели, за какво ли ще мечтаем ние, носталгиците на 21-вия век?

Добре виждам възмутените възгласи, които казват: „но той дори не анализира смисъла от мерките, пък уж много знае“. Така е, именно „мерките“ не анализирам, даже направих всичко възможно да не ги споменавам. Това не е позиция относно полезността или вредата на някои определени „мерки“. Както казах в началото, не трябва ли да съзнаем, ние, които не се свеним да бъдем наречени носталгици, че отсега сме загубили, ако ще водим борбата си на езика на революцията, на нивото на представилата се като неизбежност площадност[ii]?

И накрая, две думи за хоризонтите оттук насетне. Излишно повторение ще е да се каже, че изгледите са песимистични. Неусетно биха могли да изминат и десетилетия в не-живот, в полу-живот, само, за да не станем свидетели на избуялата, на развилнялата се сила на смъртта, смърт потискана и с декрет забранявана вече дълги години. Кой наивник вярва, че хей така, утре, на наплашения, унижен, изтощен днешен човечец ще му скимне да се признае за виновен пред съвестта си, да обяви пред цялата история, че именно негово е първото място по малодушие, по лицемерие, по изкривен морал и лъжливост; че той в миг ще се превърне, с други думи, в най-храбрата и най-благородна душа? Макар и да призоваваме към надежда, и с това не бива да се прекалява. Нека не се заблуждаваме, че тенденциите които бяха споменати ще бъдат приведени до своята финална и необратима точка, до абсолютното подчинение на човешката душа, освен ако непоносимостта на стагнацията и упадъка не открехнат пролука за промяна. Тези тенденции наистина са ‚неизбежни‘, но единствено вътре в революционния, в този свят. Революционната сила е изнизана от парадокси, тя наистина изяжда сама себе си. И манията по отстраняването на всяка опасност, и свързаният технологичен прогрес тихомълком, а понякога с гръм, откриват хоризонта за една нечувана и ужасяваща реалност. Ала дори и тази реалност да се докаже наистина необратима, дори тя още повече да изпълни нашето ежедневие, ние сме длъжни, понеже истинският дълг не е обстоятелствен, да ѝ се противопоставим.

Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук


[i] Голяма измама е твърдението, че причината е “Обединена Европа”; няма друга причина освен ядреното оръжие.

[ii] Народът вече забрави, че мерките, които днес се мислят като неизбежност, бяха немислими допреди 2 години. На свободния ум е дългът да отрече изцяло този дебат, да не влиза в примката на лъжливия компромис

Споделете:
Default image
Константин Туманов
Завършил Националната природо-математическа гимназия "Алад. Л. Чакалов" с профил биология и химия, но се насочва към философията. През 2015 г. печели лауреатско място на Международната олимпиада по философия в Естония, след успешно преминаване на национален кръг. В момента е втора година студент в Кингс колидж Лондон със специалност "Философия, политика и икономика".