fbpx

България на Радев по пътя на Путинова Русия

Произведените в периода 14 – 21 ноември 2021 г. предсрочни парламентарни и редовни президентски избори в два тура, представляват ключов момент в един процес, който според някои анализатори започна с избухналите през лятото на 2020 г. протести с искане за оставката на тогавашния министър-председател Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев, а според други – през 2016 г., когато Румен Радев бе наложен като кандидат-президент, подкрепян от Българската социалистическа партия (БСП), след съгласуване с приближения до президента на Русия Владимир Путин генерал от резерва Леонид Решетников – по онова време директор на Руския институт за стратегически изследвания, който призна за това съгласуване в интервю с покойния журналист Георги Коритаров.[1] Става въпрос за процеса по овладяване на цялата власт в държавата и за съсредоточаването ѝ в ръцете на Радев и на подкрепящите го партии и коалиции: БСП, „Демократична България“ (ДБ), „Продължаваме промяната“ (ПППП), „Има такъв народ“ (ИТН) и „Изправи се, България, ние идваме“ (ИБНИ).

За тази цел не бяха жалени усилия и средства.

В продължение на целия си първи мандат Радев всекидневно водеше война с най-голямата партия през разглеждания период – ГЕРБ, както и с нейните членове, избиратели и симпатизанти, в абсолютно нарушение на конституционното му задължение да олицетворява единството на нацията (чл. 92, ал. 1 от Основния закон). Влиятелни медийни групировки и стоящата зад тях „дълбока държава“ денонощно бълваха и тиражираха компромати срещу политическите си противници, целящи очернянето им и цялостното отблъскване и отвращаване на гражданите от демократичния политически процес. Преследвани от закона олигарси си признаха, че финансират протестите и призоваваха да се гласува за Румен Радев, който в замяна обясняваше, че те звучат по-достоверно от хората, които ги обвиняват. С гласовете на подкрепящите Радев партии, в 45-тото Народно събрание бе въведено задължителното машинно гласуване, отречено в целия Европейски съюз заради опасността от манипулиране на вота, но пък любимо на венецуелския диктатор Николас Мадуро. За министър на вътрешните работи и силов вицепремиер, отговарящ за изборите, бе назначен Бойко Рашков – комунистически силовак и посетител на организираните от Мултигруп в най-силните мутренски години гуляи. Задачата му бе да проведе война с политическите опоненти на Радев, така че да уплаши колкото се може повече от тях да гласуват, а закупвачите на гласове да работят единствено в полза на Радев и подкрепящите го формации. Резултатът от всички тези действия беше, че създадената от Радев ПППП спечели служебна победа на третите поредни за тази година парламентарни избори и заедно с целенасочено отслабените БСП, ДБ и ИТН, превърнали се в електорални донори на новия проект (както и ИБНИ, която направо изпадна под 4-процентовата бариера за влизане в парламента), разполага с необходимия брой гласове да състави привителство. А самият Радев ще остане в историята със съмнителното постижение да е човекът, избран за президент с най-малко гласове от началото на Третата република: едва 1 539 650 души го подкрепиха на балотажа, с над половин милион по-малко от тези, които му се довериха преди пет години.

Постигнатата по толкова безогледен начин победа е удовлетворяваща за Радев и стоящите зад него задкулисни интереси, но те със сигурност не я виждат като крайна точка в разглежданите процеси. Радев с озлобление наблюдаваше как почти целият му първи мандат премина без той да получи излаз до реалната власт, карайки спонсора на подкрепящите го протести да го определи с неласкавото „фигурант“ и затова желае да избегне повторение за този сценарий за следващите пет години. А то е напълно възможно, ако от ПППП, на която обитателят на „Дондуков“ 2 акушира и поднесе изборната победа на тепсия, стигнат до простичкото заключение на председателя на БСП в оставка Корнелия Нинова (макар и закъсняло в нейния случай), че всички партии, подкрепили Радев, са пострадали изключително много от тази подкрепа, и решат да се еманципират от президента, водейки самостоятелна политика.

Радев е наясно и че не може да удължава до безкрай политическата криза, в която той умишлено хвърли държавата от април насам, за да си осигури преизбирането за втори мандат и още пет години имунитет срещу наказателно преследване заради опитите му да възпрепятства проверката за конфликт на интереси срещу него, и да управлява еднолично с назначено от него правителство и в условията на разпуснат парламент, тъй като по негова вина политическата криза прерасна в здравна, икономическа и мигрантска, а за преодоляването на всекидневно натрупващите се проблеми е необходимо работещо Народно събрание. За да съчетае двата императива: действащ парламент, с когото да споделя отговорността от управлението (и при необходимост да му я прехвърля изцяло), и съхраняване на диктаторските си правомощия, които заграби през последната година, Радев може да бъде изкушен да промени Конституцията по такъв начин, че да смени формата на държавно управление от парламентарна от хибриден тип (какъвто е в момента), на президентска от хибриден тип или суперпрезидентска (двата термина са синоними), каквато се наблюдава в Путинова Русия, чийто проект, както видяхме по-горе, се явява Радев, в някои африкански държави.

На първо място, какво представлява суперпрезидентската форма на управление и как тя се отличава от класическата президентска република, каквато представляват Съединените Американски Щати? Типичната президентска република се отличава със система на твърдо разделение на властите, при което са налице едновременно силен президент, който се разглежда като глава на изпълнителната власт, а не като държавен глава, и силен Конгрес. Конгресът не избира министрите и не може да ги бламира, но и президентът не може да разпуска Конгреса. Въпреки това Конгресът контролира изпълнителната власт чрез своите комисии и може да освободи президента посредством процедурата по импийчмънт. Президентът разполага с право на вето върху актовете на Конгреса, но не и със законодателна инициатива. Едновременното наличие на силни титуляри на изпълнителната власт, оглавявана от пряко избрания от народа президент, и на законодателната власт в лицето на Конгреса дава основание на професор Стефан Баламезов да определи формата на управление на САЩ като дуалистична.[2]

Докато САЩ са прототип на президентската република, нейни модифицирани варианти са възприети в Централна и Латинска Америка, страните от бившия СССР, Африка, отчасти Азия, а също и в Кипър.

Най-близко до чистия вариант се доближават латиноамерикански държави като Бразилия и Мексико, както и Кипър. В Африка най-често президентската република функционира като авторитарен режим под формата на президенциализъм. Същевременно най-отдалечени от американския прототип са президентските републики в постсъветското пространство като Русия, Беларус, Казахстан, Азербайджан и др. Ето защо в теорията те се обособяват и като самостоятелна форма на държавно управление, която може да се определи като президентска република от хибриден тип.[3] Доколкото в настоящата статия се твърди, че визията на Румен Радев за държавното устройство на България е взаимствана от Русия на Путин, дотолкова при разглеждането на президентските републики от хибриден тип по-надолу ще бъдат ползвани примени от Конституцията на Руската федерация, приета на 12 декември 1993 г. и поправена по инициатива на Владимир Путин със закони от м. декември 2008 г., които допълнително засилват и без това големите президентски правомощия.

Президентските републики от хибриден тип са своеобразна смесица от американския прототип с добавяне на елементи от полупрезидентската управление.[4]  Това дава основание на някои автори да квалифицират разглежданите системи като 3/4 президентски. Поради концентрацията на власт в институцията на президента, в теорията президентските републики от хибриден тип се определят и като суперпрезидентски. Президентските републики от хибриден тип приличат на президентските по това, че президентът е основен титуляр на изпълнителната власт, с широки правомощия и пряк избор от народа (съгласно чл. 80, ал. 2 от Конституцията на РФ, президентът се явява гарант на Конституцията, на правата и свободите на човека и гражданина, предприема мерки по охрана на суверенитета, независимостта и териториалната цялост на РФ и обезпечава съгласуваното функциониране и взаимодействието на органите на държавната власт, а съгласно ал. 3 президентът определя основните насоки на вътрешната и външната политика на държавата). Същевремемнно обаче те се отличават от чистия модел по следните белези. При тях се открива институцията на правителството, начело на която стои и министър-председател. Следователно тук има и дуализъм от втора степен, т.е. споделяне на изпълнителната власт от президент, министър-председател и правителство.[5]

В президентските републики от хибриден тип правителството се превръща в буфер между президента и парламента като пряко избрани от народа институции.

На пръв поглед то е зависимо от доверието и на двата стожера на системата, както при полупрезидентските републики. Нетипична за президентските републики е и необходимостта от парламентарна подкрепа за правителството, изразяваща се в наличието на вот на инвеститура, вот на недоверие и вот на доверие. Поради особено високата защита срещу гласуване на недоверие от общонационалната представителна институция обаче правителството си остава зависимо най-вече от държавния глава,[6] който може да одобрява министрите, да участва в неговата работа, а при определени предпоставки – и да го уволнява (чл. 83, б. а) – в) от Конституцията на РФ). Друга съществена отлика на хибридните от чистите президентски републики е в правомощията на президента в законодателната власт. Така например той има право на законодателна инициатива (чл. 84, б. г) от Конституцията на РФ), възможност да определя приоритетите на законодателния процес (чл. 84, б. е) и може да разпуска парламента (чл. 84, б. б).[7]

В теорията се отбелязва още, че при президентските системи в Латинска Америка липсват и развита фракционна дисциплина и независими, реално конкуриращи се по мирен начин за властта политически партии, което лишава парламентите от институционално заложената в конституцията автономия спрямо президента. Този извод е приложим и към хибридните президентски системи от постсъветското пространство, а също и към африканските форми на президенциализъм.[8]

Следователно фундаменталните особености на президентските републики от хибриден тип са две големи групи.

Първата засяга засиленото положение на президента. Той е обявен за държавен глава (чл. 80, ал. 1 от Конституцията на РФ) – нещо, което е нетипично за чистите президентски републики и предполага относителното му абстрахиране от текущата политика. Освен това, подобно на полупрезидентските републики, президентът е снабден с гарантистки и арбитражни функции и правомощия – така например съгласно чл. 85, ал. 1 от Конституцията на РФ президентът може да използва съгласувателна процедура за разрешаването на разногласия между органите на държавната власт на РФ и органите на държавната власт на субектите на РФ, както и между органите на държавната власт на отделните субекти на РФ, а при непостигане на съгласие да отнася въпроса до съответния компетентен съд. Същевременно обаче президентът е поставен едновременно в положението на арбитър и на непосредствен участник в управлението. Като се отчете и фактът, че се отнася не до формално безпартиен наследствен монарх, а до институция, която се избира пряко от народа и по дефиниция е част от партийната политика, то става явна огромната тежест, с която президентът се ползва като вето потенциал в конституционната система. Втората особеност се изразява в асиметрично въведеното гъвкаво разделение на властите. Тоест, от една страна, между правителство и парламент съществува генетична и функционална връзка. Тя се състои в избора на правителството от парламента и съществуването на вот на недоверие, респективно разпускане на парламента, като инструменти за взаимен контрол и баланс между властите. Същевременно обаче президентът е имунизиран от тази гъвкава властова динамика. Президентът има реална роля при решаването на съдбата както на правителството, така и на парламента, но самият той няма как да бъде свален от власт, освен чрез поначало трудния за реализиране, а в случая и допълнително усложнен от гледна точка на процедура и мнозинства институт на импийчмънта.[9] Самата процедура по импийчмънт е уредена в Конституцията на РФ по такъв начин, че за успешното ѝ реализиране е необходимо мнозинство от 2/3 от гласовете на всички членове на двете камари на парламента, както и заключение на Върховния съд на РФ за наличието на извършено престъпление от страна на президента и на Конституционния съд относно спазването на процедурата, и всичко това трябва да бъде извършено в тримедесечен срок, като в противен случай обвинението се смята за отхвърлено (чл. 93).

В допълнение президентът на Руската федерация разполага със силни правомощия относно конституирането на съдебната власт и прокуратурата: по негово предложение Съветът на федерацията (горната камара на парламента) назначава съдиите в Конституционния съд и във Върховния съд, както и главния прокурор и неговите заместници (чл. 128, ал. 1 и 129, ал. 2 от Конституцията на РФ). Президентът назначава съдиите в другите федерални съдилища, прокурорите на субектите на Руската федерация и останалите прокурори, с изключение на градските, районните и приравнените им прокурори, които се назначават от назначения по предложение на президента главен прокурор (чл. 128, ал. 2 и чл. 129, ал. 3-5 от Конституцията на РФ).

Анализът на конституционния статус на президента на Руската федерация показва, че той разполага с решаващи правомощия в сферата и на трите иначе обявени за разделени (чл. 10 от Конституцията на РФ) власти: законодателната, изпълнителнителната и съдебната. Неслучайно чл. 1, ал. 1 на руската конституция определя Руската държава за демократична и федеративна правова държава с републиканска, но не и парламентарна форма на управление, както гласи чл. 1, ал. 1 на българския Основен закон, а при уреждането на отделните висши държавни органи президентът е систематически изведен изведен на първо място преди парламента. Този статус е допълнително бетониран от сравнително дългия шестогдишен срок на президентския мандат (чл. 81, ал. 1 от Конституцията на РФ) в сравнение с четиригодишния мандат на президентския мандат в САЩ и петгодишния в България, както и с факта, че съгласно чл. 81, ал. 3 едно лице не може да заема длъжността президент повече от два пъти подред – т.е. възможно е и Путин на практика го е осъществил, да „пропусне“ един мандат (по време на който Владимир Владимирович заемаше длъжността министър-председател, а за президент бе избран дотогавашният премиер Медведев), след което да получи два нови мандата.

Разгледаната накратко по-горе форма на държавно управление, известна в теорията като президентска република от хибриден тип или като суперпрезидентска република и разпространена в Русия на Владимир Путин и в редица бивши съветски републики в Централна Азия, както и в някои африкански държави, предлага примамлив модел за всеки кандидат-диктатор. От една страна, широки президентски правомощия, включващи пълен контрол над изпълнителната власт, което би задоволило амбицията на Радев да продължава да управлява еднолично държавата като една голяма социалистическа казарма, което той правеше през по-голямата част от 2021 г., видимо надмощие над парламента, към който той няма да има нужда повече да се заканва с думите „остава ви една седмица“, защото самите депутати ще знаят, че зависят изцяло на милостта на президента, ако откажат да подкрепят провежданата от него политика, а евентуалните им опити за другомислие ще бъдат парирани от наличието на силна пропрезидентска партия, чиито позиции са гарантирани от репресиите на изпълнителната власт и от машинното гласуване: „Единна Русия“ на Путин, съответно ПППП на Радев, и кадруване в съдебната власт, което ще реши проблемите на Радев и приближените му със сегашния неудобен главен прокурор. От друга страна, наличието на фигурата на министър-председателя и на министерския съвет, непознати в САЩ, ще позволяват на Радев да ползва премиера и министрите като бушони и да ги сменя всеки път, когато народното недоволство от провалите на политиката му достигне опасни нива.

От гледна точка на Радев и стратезите зад него, моментът за действие е сега.

Ниският изборен резултат на Радев и неговата ПППП, постигнат въпреки безпрецедентните полицейски и административни репресии и манипулациите с машинния вот, са им подействали като като сигнална лампа. Те са и наясно, че меденият месец с подкрепящите го партии може и да не продължава безкрайно и към измененията на Конституцията по руски модел трябва да се пристъпи незабавно. Изказването на Радев между двата тура на президентските избори, че е готов с проект за конституционни изменения, беше сигнал именно в тази насока. Не е задължително предложенията за драстично усилване на президентските правомощия да се съдържат непременно в предлагания от „Дондуков“ 2 проект – много по-елегантно ще бъде в хода на обсъжданията му партии или отделни депутати от пропрезидентското мнозинство „спонтанно“ да внесат текстове в такъв смисъл.

Ние сме част от гражданското общество, направило своя цивилизационен избор и отстояло го по време на протестите от м. януари 1997 г. срещу комунистическото управление, чиито най-одиозни представители днес триумфално се завръщат във властта под размахания юмрук на Румен Радев. Изборът да принадлежим към Западната цивилизация, в която важи максимата на големия консерватор сър Уинстън Чърчил, че парламентаризмът е система с много недостатъци и едно предимство – че по-добра няма открита, а не към обществата от други континенти, за които определящо е търсенето на силна ръка и поредния батюшка. В името на свободното и проспериращо бъдеще на страната ни сме длъжни да отстоим този избор днес и да се противопоставим на всякакви опити за подмяната на развитието и държавността ни, замаскирани като промяна.

БИБЛИОГРАФИЯ

Баламезов, Ст., Конституционно право, част първа, С.: Софи-Р, 1993 г.

Киров, В., За новата конституция на Русия. – В: Правна мисъл, бр. 4/1995 г., стр. 3

Танчев, Е., Белов, М., Сравнително конституционно право, С.: Сиби, 2009 г.


[1] https://money.bg/politics/ruskiyat-general-reshetnikov-obsazhdahme-kandidaturata-na-radev-s-ninova.html

[2] Баламезов, Ст., Конституционно право, част първа, стр. 205.

[3] Танчев, Е., Белов, М., Сравнително конституционно право, С.: Сиби, 2009 г., стр. 327-328.

[4] Васил Киров посочва, че създателите на Конституцията на Русия са използвали три основни източника на вдъхновение – конституционните модели на Петата френска република и на САЩ, както и руските конституционни традиции. Вж. Киров, В., За новата конституция на Русия. – В: Правна мисъл, бр. 4/1995 г., стр. 3.

[5] Танчев, Белов, Сравнително конституционно право, стр. 328.

[6] Васил Киров дори приема, че правителството в Русия не се нуждае от доверието на парламента, за да управлява. Вж. Киров, В., За новата конституция на Русия, стр. 4. И действително, парламентът трудно би се решил да откаже на президента на избере предложения от него министър-председател или да свали с вот на недоверие правителството, при положение че в такъв случай президентът има право да разпусне парламента и да насрочи нови избори – чл. 111, ал. 4 и чл. 117, ал. 3 от Конституцията на РФ.

[7] Танчев, Белов, Сравнително конституционно право, стр. 328-329.

[8] Пак там, стр. 329.

[9] Пак там, стр. 329-330.

Споделете:
Default image
Любомир Талев
Любомир Талев е възпитаник на Националната Гимназия за Древни Езици и Култури, профил история. Магистър по право на Софийски Университет и по конкурентно право на City University London. Има специализация по право на САЩ в George Washington University. Доктор в катедра Конституционно право на СУ.