Безбожието

На 1 ноември 2022 година се навършиха 100 години от смъртта на големия българин, първия Старозагорски митрополит и Велички епископ Методий Кусев. По този случай излезе от печат третото издание на класическата му книга „Възпитанието в духа на християнството или безбожието води към безнравственост, създава тирания, робство, отчаяние и социални нещастия“. Извън огромната си нравствена стойност тази книга е ценна и като образец на автентичния български консерватизъм, различен от съвременната представа и от общочовешкото клише. В „Годишникъ 2022“ ви предлагаме предговора към третото издание на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Книгата се издава с благословията на Старозагорския митрополит †Киприан.

Безбожието

Възпитанието на младежта като важна част от вечната борба между доброто и злото
Изданието на класическото произведение на радетеля за Екзархията, българския македонски патриот и първи старозагорски митрополит Методий Кусев, което, надявам се, вече държите в ръцете си, има странна съдба. Един човек, Борис Ризов, не помня вече по какъв повод ми заговори за книгата. С него сме „приятели“ (каквото и да означава това) в социалните мрежи, но на живо не сме се срещали. Стана дума за книгата и той ми я изпрати сканирана или пък снимана с телефон – знам ли, – все едно, във вид, в който, разбира се, не я прочетох. Но се заговорихме. За Борис книгата беше откровение, сподели, че го е формирала. И каза, че би било чудесно да излезе пак, защото през тази, 2022, година се навършват 100 години от кончината на дядо Методий. Борис беше така добър и доверчив да ми изпрати и личното си копие – твърде скромен и евтин полиграфски факт от 1992, въпреки шестимата си „щедри ктитори“, сред които и две банки. Но полиграфията не беше такъв проблем, както езикът на книгата. Редакторът се беше постарал да промени стария правопис, но не и езика – вече твърде архаичен от, както се казва, „дистанцията на времето“. Толкова архаичен, че в текста имаше неразбираеми фразеологизми и не малко неразбираеми македонизми, имайки предвид произхода на дядо Методий, за който ще стане дума по-късно.

Понеже обичам да чета книги в електронен вид, предложих на Борис да дигитализираме „Безбожието“, пък току-виж сме решили и да я издадем. Сканирахме я, но изкривяването на страниците заради подшиването, съчетано с лошото полиграфско качество, даде толкова грешки при разпознаването, че механичното преписване на ръка изглеждаше по-лесно от тяхното поправяне.

Тогава Борис предложи нещо самоотвержено – да разшием книгата и да сканираме страниците по отделно. Вероятно, за да пристъпим към това, вече сме знаели, че ще преиздадем книгата. Иначе как така ще унищожим последния екземпляр! В интерес на истината все още я има при антикварите и не е скъпа.

Това с антикварите е тъжно, защото говори за клонящ към нула интерес към „Безбожието“. А интересът е слаб не защото четивото е некачествено, пази, Боже! Четивото е пламенно и увлекателно, покъртително със своята актуалност 127 години по-късно. Интересът е слаб, защото хората вече не са чували за тази книга, не знаят, че съществува. А мнозина не познават и митрополит Методий Кусев.

Как да търсиш нещо, за което не знаеш, че съществува! Поне да я изучаваха в някой от богословските факултети, та студентите по задължение да вдигнат антикварната ѝ цена!

И ето ни нас двамата с Борис (в интерес на истината Борис сам си разкомплектова любимата книга) – надробихме клетата книжка на отделни страници, за да ги сканираме една по една. Но дори и така – сканирана на отделни страници – книгата в електронния си вид беше пълна с грешки. Грешки при сканирането, не други. Тук е голямата заслуга на Борис, защото той се хвана и ги оправи всичките не помня вече за колко време, но не беше малко. Така текстът най-сетне беше при мен в електронен вид и се захванах да го чета. Знам, знам, че мнозина ще кажат: „Ама как така! Нима досега не си чел тази ключова книга?“.

Ами, не съм. По-точно – не бях.

Още от първата страница започнах да оправям това, да оправям онова, неусетно минах от коригиране към редактиране, започнах да търся в речници думи, които не разбирам, да търся съвременен еквивалент на изрази, които с времето са станали ако не напълно неразбираеми, то крайно непривични. Накрая направих пълна редакция на текста, като запазих обаче старинното му звучене навсякъде, където можеше, за да не се промени гласът на дядо Методий.

Няма да крия, че потърсих помощ за издаването и най-вече за разпространението на книгата.

Проявих детинското дръзновение да се обърна към политици – депутати с претенции за църковност ¬– но, както можеше да се очаква, се оказах в положението на Предтечата – глас на викащия в пустиня. Разбира се, не получих директен отказ – те никога не правят така. „Ах, колко хубаво, чудесна инициатива! – казаха депутатите, чиито имена от великодушие няма да спомена. – правим го, разбира се!“. И дотам. Но както се казва: нас, простите граждани, издаването на една книга няма да ни събори.

И така се свързахме с Университетското издателство, чийто авторитет е допълнително украшение към творбата на митрополит Методий Кусев. Казвам всичко това, защото свидетелства за времената, макар и съвсем скромни, трябва да се оставят. Което днес е тривиално настояще, утре ще бъде любопитна история. Времената на нравствен разврат, в които излиза новото издание на „Безбожието“, трябва да се помнят, въпреки непреодолимото ни желание да ги забравим.

---

По стандартите на времето си Методий Кусев е по-скоро либерал, отколкото консерватор. Борбите за Екзархията – кулминацията на живота му – за него имат повече национален, отколкото църковен смисъл. Според академичната енциклопедия е роден между 1838 и 1840 в Прилеп със светското име Тоде Йовчев Кусев. Тоде е Тодор, както Цане е Александър. Баща му е търговец на тютюн и глава на многодетно семейство.

На църковно-народния събор в Цариград през 1871, където се изработва уставът на Екзархията, но екзарх така и не се избира, Тоде Кусев е делегат на Пелагонийската (понастоящем Преспанско-Пелагонийска) епархия и още на третото заседание защитава правото на участие като на български епархии на тези от Македония и Тракия, които младият дядо Методий нарича „Западна България“ и „Южна България“.

По дати животът на митр. Методий Кусев е добре систематизиран в една публикация на сп. „Домино“ (поместена в сайта „Правословието“) от 1998 година.

През 1838 г. В гр. Прилеп е роден Тодор Йовчев Кусев като шесто дете в семейството на родолюбиви българи.

През 1867 г. Тодор Кусев основава българско читалище и открива неделно българско училище в родния си град.

През 1871-1872 г. Тодор Кусев е граждански представител на Пелагонийската (Битолско-Прилепската) епархия по време на Църковно-народния събор в Цариград през 1871 година.

На 16 февруари 1872 г. Тодор Кусев участва в избора на първия български екзарх Антим I.

През 1872-1873 г. Тодор Кусев учителства в българското училище в Цариград, където подготвя десетки видни родолюбци – стълбове, а по-сетне и строители на новоосвободена България.

На 4 април 1873 г. Тодор Кусев приема монашество по настояване на екзарх Антим I и е постриган от Пелагонийския митрополит Евстатий в цариградската българска църква „Св. Стефан“ с името Методий.
На 24 ноември 1873 г. Методий Кусев е възведен в архимандритски чин и назначен за протосингел на Пловдивската митрополия.

През Април – май 1876 г. организира и ръководи в Пловдив национален щаб за събиране на доказателства по потушаването на Априлското въстание.

На 16 май 1876 г. Архимандрит Методий Кусев напуска Пловдив и се установява в Цариград по настояване на Българската екзархия и след личното нареждане на екзарх Антим I.

През май и юни 1876 г. Методий Кусев предава на европейската общественост автентични сведения и документи за турските жестокости по време на Априлското въстание.

От юли до декември 1876 г. Методий Кусев организира българското екзархийско пратеничество в Европа в състав Драган Цанков и Марко Балабанов.

От декември 1876 до март 1877 г. Методий Кусев е главна политическа фигура на екзархията и на българската национална политика в Цариград.

От 12 до 17 април 1877 г. архимандрит Методий Кусев лично се намесва по осуетяване присъствието на екзарх Антим I на официалния дипломатически прием на Високата порта в чест на новата турска конституция – демонстративен акт на несъгласие с половинчатите реформи на турското правителство.

На 24 април 1877 г. Архимандрит Методий Кусев, след интензивна подготовка в Цариград, участва в каноническия избор на новия български екзарх Йосиф I – дотогавашен Ловешки митрополит.

През април 1877 г., в навечерието на Руско-турската война, Методий Кусев нелегално напуска Цариград вследствие тотално преследване от страна на турските власти.

Пристига в Русия и до края на военната кампания през март 1878 неотклонно следва щаба на руската армия.
В периода април – юли 1878 г. Методий Кусев е начело на борбата срещу престъпните решения на Берлинския конгрес и Великите сили за разделението на България. Учредява през април 1878 Комитет за борба срещу решенията на конгреса.

От 1878 до 1880 г. Архимандрит Методий отново е протосингел на Пловдивския митрополит Панарет. Участва в подготовката на Кресненското въстание от есента на 1878 година.

От 1880 до 1886 г. Архимандрит Методий Кусев е протосингел на екзарх Йосиф I в Цариград и временно управляващ Българската екзархия. Като църковен водач води борба за запазване целостта на българската нация.

В периода 1879-1881 г. Методий Кусев се бори за опазване ненакърнимостта и монолитната диоцезна структура на Българската православна църква в условията на „схизмата“ от 1872.

През януари 1880 г. лично се намесва във връщането на екзарх Йосиф I от Пловдив в Цариград (12-13 януари 1880 г.) – изпраща персонален писмен ултиматум до екзарх Йосиф за заемане на екзархийския му престол в Цариград.

През 1880-1881 г. Методий Кусев се бори за изясняване и оповестяване пред руската православна имперска дипломация истината за „схизмата“.

1880-1882 г. в качеството си на временно управляващ Българската екзархия създава връзки с руския посланик Новиков, изпълняващ специално имперско поръчение на Александър II да уреди канонично въпросите около „схизмата“ над Българската православна църква.

През 1881 и 1882 г. Методий Кусев окончателно урежда българското просветно и училищно дело в Македония, Тракия е Одринско.

През 1882 г. открива и тържествено освещава българската гимназия в Солун – най-крупното културно средище на българите от югозападните предели на етническото ни отечество.

Периодът 1886-1892 г. е години на учение на архимандрит Методий Кусев в Русия като стипендиант на Троянския манастир „Успение Богородично“. Завършва с отличие Духовната семинария в Киев и Духовната академия в Санкт Петербург.
През януари 1890 г. Архимандрит Методий Кусев участва в публичен диспут в Санктпербургския университет, организиран от Руското имперско географско дружество за уточняване на южнославянската териториално-етническа карта на Балканите. Тотално разгромява великосръбските шовинистични претенции по отношение на Македония и западните български предели.

От 1892 до 1894 г. е избран и служи като първи ректор на новоучредената Българска духовна семинария в Цариград – възпитава и духовно усъвършенства във вярата и клира десетки родолюбиви свещеници.
На 24 април 1894 г. Архимандрит Методий Кусев е възведен в епископски сан с титлата „Велички“.

През 1894 г. по решение на Българската екзархия Методий Кусев е изпратен за временно управляващ новата Старозагорска епархия, учредена административно и канонично през 1871 година от Народния църковен събор в Цариград. В същата 1894 година той е възведен и в сан митрополит.
В периода 1894-1896 г. Митрополит Методий Кусев се установява трайно в Стара Загора и служи като временно управляващ Старозагорската епархия, вече отделена от Търновската архиепископия.

На 14 юли 1896 г. с пълно мнозинство Светият синод на Българската православна църква избира Величкия епископ Методий Кусев за първи български канонически митрополит на Старозагорската епархия.

На 28 февруари 1895 г. Митрополит Методий Кусев засажда собственоръчно първите борчета на Ахмак баир и поставя началото на уникалния лесопарк „Св. княз Борис-Михаил“ („Аязмото“) върху голите дотогава склонове на Средна гора, северно от Стара Загора.

На 2 май 1895 г. Митрополит Методий Кусев полага основния камък на бъдещия параклис „Св. Теодор Тирон“, изграден също от него върху един от хълмовете на Сърнена Средна гора – в сърцето на старозагорското Аязмо.

На 21 юни 1896 г. учредява старозагорския благотворителен комитет „Св. Йоан Милостиви“ – доброволна обществена организация, просъществувала в продължение на шест десетилетия.

През 1898 г. Старозагорският митрополит Методий Кусев подготвя всенародно честване на 30-годишнината от гибелта на Хаджи Димитър и четата му (18 юли 1868 г.).
На 15 септември 1902 г. Заедно с гостуващия руски църковен клир митрополит Методий Кусев извършва тържествено православно освещаване на новоизградения храм-паметник „Свето Рождество Христово“ в с. Шипка.

1894-1922 г. митрополит Методий Кусев е православен архиерей на богохранимата Старозагорска епархия.

На 1 ноември 1922 г. Старозагорският митрополит Методий Кусев умира в скромния си дом на старозагорското „Аязмо“, в непосредствена близост до изградения от него православен параклис „Св. Теодор Тирон“, в пълно монашеско нестяжение.

В книгата си дядо Методий се спира на няколко основни теми, които разкриват и убежденията му. Тай вярва, че човек непрекъснато се усъвършенства, така че и възпитанието му в този смисъл никога не свършва.

Тук виждаме и фундаменталната постановка на св. Василий Велики, че човекът е твар, получила повеля да стане бог, следвайки Христос: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Стремежът към съвършенство е заложен у човека, най-малкото защото човекът е образ Божий. Но у Методий Кусев божественото съвършенство е стратегическа цел, докато ежедневието налага друго. Земният, материалният живот на човека, колкото и той да не е важен на фона на вечността, която го очаква и към която се стреми, е решаващ, защото ако е увреден той, то са ощетени и възможностите на човека да развива своето духовно усъвършенстване. Човекът има нужда от усъвършенстване, защото е увреден от греха и дори да желае това да се поправи, не може да го постигне само със собствени сили, без божията благодат, без синергѝята между благодатта и неговата свободна воля, направила вече правилния избор между доброто и злото. В този свят, който цял лежи в зло (1 Иоан, 5:19), сатаната посяга на човешката душа още от детството и това се вижда в националната образователна система. Това е голямата тема на дядо Методий в книгата му за безбожието.

Той казва така: „Атеистичното образование създава едно потомство от тираническа и продажна интелигенция. То развива в човека способността на лукавството и на хитростта, дава му оръжията на демагогията, за да събаря истината и правдата, снабдява го със силата на диалектиката и словото, за да омайва простодушните и да бъде неизтощим в лъжите и неизчерпаем в клеветите, и в същото време с гъвкава извратливост се продава за либерал, демократ, социалист и самоотвержен патриот, за да може по този начин да се докопа до властта“. Дори само оттук се вижда колко актуална е книгата на Методий Кусев и как непрекъснато трябва да бъде преиздавана и четена. Да бъде четена най-вече от онези, които са поели тежката отговорност за политиките в областта на образованието. За тези политики през последните години са отговаряли не е дин или двама, но сякаш никой от тях, улисан във вълнуващата политическа игра, не е успял да съзре сериозността на проблема с онази острота, с която я е видял Методий Кусев в края на XIX век.

Като цяло книгата е глас на здравия разум.
Написана е от християнин и патриот. Но каква е разликата между патриотизма на вярващите и на безбожниците (защото има много безбожници, които с повече или по-малко основание считат себе си за родолюбци)? Разликата е като при всяко друго добро и при всяка друга любов – ако не минават през Бог, ако не са насочени към Бог, то е под въпрос доколко изобщо са Добро и Любов. Безбожниците не могат, не са в състояние да гледат на децата в идеали и морал. За тях възпитанието в училище не е нещо кой зае колко важно, не е нещо, надхвърляща необходимостта децата да се научат да не дъвчат с отворена уста и да не противоречат грубо на възрастните.

Затова главна теза в книгата е, че безбожници не могат, не са в състояние да възпитават децата в идеали и морал.

„Един безверник, който не вярва в съществуванието на душа, как ще лекува тази душа? Който отхвърля с надменност учението за добри и зли духове, как ще може да опази възпитаника си от злотворното влияние па злите духове? Който не признава, че може да съществува дисхармония в душевните сили, как ще може да приведе тия сили в хармония? Как ще може, накрая, безверникът възпитател да освободи възпитаника си от робството на греха, когато отрича неговото съществувание?“.

Методий Кусев оказва и целта на обучението в безбожие – да се подготви интелигенция в духа на богоборчеството, на гордостта и своеволието; интелигенция, настроена релативистично и синкретично; интелигенция, която ще проповядва „модерни“ ценности, тоест ценности, които ще отдалечават човека от мисълта за неговото спасение и обожение, но ще го привързват към грижата за материалното и задоволяването на плътските страсти. Такава интелигенция се очаква да подготви човечеството за възцаряването на антихриста. В края на 19 век са били ученици нашите прадядовци – пра-прадядовците на нашите деца и пра-пра-прадядовците на нашите внуци. Интелигенцията, за която предупреждава дядо Методий, вече е факт и не само е факт, но е успяла да се възпроизведе и в няколко поколения. Ето какво пише той през 1895:

„при материалистическото образование наистина се упражнява, макар и с добро намерение, една трескава деятелност с цел да се приготви, без съмнение несъзнателно, едно потомство от тираническа и продажна интелигенция“.

Защо несъзнателно? Защо тази мекота и деликатност у Старозагорския митрополит?
Добрият педагог е такъв, защото умее да изучава душата и да установява нейните недостатъци и слабости. Доколкото тези слабости се осъзнават, дотолкова и човекът се приближава до Бога. Тук е една от фундаменталните разлики между възпитанието, което се практикува и до днес в българските училища и възпитанието, което се бори да наложи Методий Кусев. Материалистическата образователна система внушава на децата, че те са съвършен продукт на еволюцията, получили по един или друг начин разум, който е достатъчен за решаването на всеки проблем, с който те някога биха се сблъскали. Точно както при гностиците. Но гностиците са еретици, те не отричат съществуването на Бог, просто смятат себе си за достатъчно умни, за да го опознаят докрай. С нашите деца стигаме още по-далеч – учим ги, че Бог не съществува. И дори да не им го казваме направо, цялото знание, което им преподаваме, е организирано така, че да води до това убеждение, да създава този мироглед – и биологията, и физиката, и химията, даже литературата и историята – всичко. Всичко крещи на децата: „няма Бог!“.

А науката е проникване в тайните на творението, чийто нормален резултат е възхищение и преклонение пред Твореца, който е промислил този прекрасен и хармоничен свят. Нашата образователна система учи децата да разглеждат творението, изключвайки мисълта за неговия Автор. Това е все едно да заведем децата в трапезарията на „Санта Мария деле Грацие“ и да им кажем: „Вижте, деца! Вижте каква стена се е образувала тук от играта на природните сили! И вижте каква картина се е появила случайно на нея! Народът я е нарекъл „Тайната вечеря“. Никакъв Леонардо, никакъв автор, никакъв замисъл – всичко е случайност и щастлива мутация.

„Съзерцанието на Бога, вярата в него създава основата на всяко знание, на всеки напредък, защото служи като причина за осъзнаването на собствената духовна нищета в сравнение с Бога, та затова се счита първата степен на блаженствата: „Блажени бедните духом“ (Мат. 5:3). В съзнанието на незнанието се открива и възможността за познанието, за откритията. В силата на това познание се отваря неизмеримата област на непознаваемото и се представлява ясно фактът, че откритото, познатото, в сравнение с предстоящото да се познае, съставлява нищо, съвършено незнание.

„Блажени бедните духом“. Ето защо блажени са естествоизпитателите, откривателите на велики познания, защото те, като съзерцават чрез Великия Творец чрез Неговите творения, се покланят Нему и казват, че не знаят нищо, защото в своите открития откриха своето незнание“.

Това е смисълът на блаженството в неговата перфектна богословска аргументация, в която дядо Методий се проявява като истински исихаст, следовник на патриарх Евтимий и другите съзерцатели на нетварната светлина. Но ако попитате децата кои са „нищите духом“ те ще ви отговорят, че това са глупавите, неграмотните, простите и мързеливите. Ще ви отговорят така и ще се чудят защо им се полага да бъдат блажени. Ще ви отговорят така, защото така някой ги е научил.

Кой ги е научил: училището или семейството? Крайната цел на атеистическото образование в училището е да превърне семейството в свой съюзник, когато днешните ученици утре станат родители. А още по-добре, вместо да превръщат семейството в свой съюзник, социалистите-глобалисти ще се чувстват, ако унищожат семейството въобще. И тази атака започва от унищожаването на представата за личността в нейния съборен смисъл.

„От тук, от принципа, че не съществуват личности, излиза и заключението, че не трябва да съществува нито личен труд, нито частна собственост, частни имущества и богатства. Ето от къде произлиза идеята на социализма за равенството, за разпределението труда и имота; г) от идеята, че няма личност, че всичко е равно, тоест че всички принадлежат еднакво на всичкото – на материята, и че всичкото – произведенията на материята, принадлежи еднакво на всички, то от тук излиза и учението, че бракът, свързването с една жена, която да се счита за своя, противоречи на началото на обществеността, на социализма, защото образува елемент, който завъжда началото на личната собственост. От тук произтича мисълта за унищожението на семейството. Семейството е основата на съществуващия противосоциалистически обществено-господарствен строй. При съществуване на семейството е немислимо да се приложат началата на социализма. Социализмът и семейството са две право противоположни начала, които взаимно се изключват. Унищожението на семейството съставлява азбуката на социализма“.

Учителят-атеист, който развращава децата, също е жертва на някакво възпитание, рядко е осъзнат злодей, опълчил се срещу Бог в редовете на сатаната. Не, той не мисли така за себе си. Но личният му мироглед е достатъчен да нанесе тежки щети. Той не вярва в съществуването на личностен Творец. Следователно той не може да вярва в грехопадението, защото то е престъпление на творението по отношение на Твореца. Ако няма грехопадение, то лесно можем да се съгласим с теорията, че човек се ражда добър и после през целия си живот е призван да бъде щастлив и да се забавлява, да бъде „такъв, какъвто е“, да „живее за мига, за настоящето“, да „изрази себе си“, вместо да се мъчи да се промени. Човек, който е научен да мисли, че е съвършен, трудно се мотивира за промяна. Учителят-атеист счита отпадналото състояние на душата за нещо природно, естествено, за „движение на мозъчни молекули“.

Предава това убеждение и на децата и е нравствено и технически неспособен да даде посока на учениците към правилно духовно развитие. А духовното развитие, самоосъзнаването като духовно същество е основата, без която всички останали знания не струват много. Така учениците ще бъдат насочени към развиване на егоизъм, демагогия, шарлатания, сладострастие и чревоугодие.

Вредно е едно общество да бъде безбожно, атеистическо. А то е осъдено да стане такова, ако в подобен дух се възпитават децата в училище. Четейки книгата на дядо Методий, ние виждаме как още след Освобождението започва да се подготвя едно „светско“ поколение, едно „просветено“ поколение, което после ще докара всичко онова, от което се ужасяваме в нашата история. Това поколение ще докара най-голямото безбожие – комунизма.

Комунизмът затри половин век от живота на българския народ.

Лошото е, че и след неговия формален край, в учебните програми на практика не е се е променило нищо съществено. Децата отново изучават същите предмети по същия начин. Вероучението едва си пробива път и е сведено до любопитни факти из историята на религиите, а не е православен катехизис, каквото би трябвало да бъде. Едва напоследък синодалните учебници поставят вероучението на по-сериозна основа. Затова книгата на дядо Методий и днес е актуална с публицистична острота, нищо че е писана преди близо 130 години.

Тя е забележителна и с това, че мрачното бъдеще, което рисува, от наша гледна точка вече е печално минало и тревожно настояще.

Нека не спираме да я четем, докато най-накрая не проумеем и не превърнем в практика онова, което ни казва големия родолюбец, първият Старозагорски митрополит – Методий Кусев.