Част III: Каква щеше да бъде България без комунизма: Изгубената естетика

Поредица:

Част IV: Каква щеше да бъде България без комунизма: Хора и Улици
Част III: Каква щеше да бъде България без комунизма: Изгубената естетика
Част II: Каква щеше да бъде България без комунизма: Митовете за Царството
Част I: Каква щеше да бъде България без комунизма?

Като всяко дете израснало в България през 90-те, и аз вътрешно приемах за даденост, че България е по-циментова, по-мухлясала, по-мръсна от другите държави. Това просто си беше така и се виждаше с първото гледане на който и да е западен филм, дори „Мистър Бийн“. Изобщо не се дискутираше защо е така, което доведе до това цели поколения да си мислят, че просто „българите не струваме!“… което, пък, доведе до 2 милиона сънародници в чужбина. Доведе до това най-популярното българско вечерно шоу тогава да се казва „Как ще ги стигнем американците?!“, до това сега, когато нещо е хубаво, да казваме че е „все едно е в чужбина!“.

“Но ний знаем, че в наш‘то недавно свети нещо ново, има нещо славно”!

Що за гениална, необяснима муза е осенила хората, които са създали катедралата Нотр Дам, двореца Уестминстър с кулата Биг Бен, колоритните редици от къщи в Амстердам, архитектурата на Стара Виена, тази на Венеция, на Бавария, на Елзас? И то така че да пасват перфектно на мястото си. В европейската култура има термин за тази муза, който произлиза от Древен Рим и се нарича Genuis loci – духът на мястото.

…През един отвратително мрачен ден в гимназията, гледах за пореден път през прозореца как дългият сив панелен блок отсреща подгизва във вода – гледка, която е посрещала хиляди български ученици. И тогава си спомних за статия, която прочетох по повод ремонта на прекрасната Съдебна палата в центъра на София – че тя е построена по времето на Цар Борис III. Вече знаех, че сградата на Народния театър е на почти 100 години, както и тази на Военния клуб, както и самият Александър Невски. А и нима още по-старите ни сгради в Трявна и Етъра са грозни? Беше ми ясно, че понятието естетика в България се е загубило с идването на комунизма. Духът на мястото се е загубил.

Политкоректните съвременни учебници не обясняват защо. Възрастните хора не са достатъчно възрастни, за да помнят. Но, ако разгърнете философски речник от „соца“, ще видите, че класическата архитектура е описана като буржоазна натрапчивост на империалистическите/колонизаторски страни (като, например, Англия). Красотата ще спаси света, а култура която отрича красотата, може да убие всичко.

Имало ли е Швейцария на Балканите?

Неизмерима е радостта ми, че, откакто написах първите две статии от тази поредица, се появиха на бял свят множество архивни филми и кинопрегледи от Царство България. Може би отне 30 години, за да се сменят поколенията в националната ни филмотека, така че по някакъв срамежлив начин да започнат да излизат на бял свят тези безценни кадри, каквито уж нямаше. Така или иначе, процесът по преоткриване на историческата истина вече е необратим.

(София, април 1944-та година, кадри от Българската национална филмотека)

Гледайте кинопрегледите, а тук ще ви запозная с колекция от снимки, показващи един извратен, нарочен, методичен процес на разруха от А до Я.

Какво помнят старите хора?

Това е снимка на площад Народно събрание, доста преди 1944-та година:

А това е снимка от същото място, но вече от 50-те години, вижда се Партийният дом, завършен и със сложена червена петолъчка:

В продължението на статията през следващата седмица, ще разгледаме градове из цяла България, както и интересни човешки истории. Започвам предимно със София, тъй като е твърде ярък пример какво наследява новата социалистическа власт, укрепена точно тук, и какво ни завещава в последствие.

Приказка за стълбовете

„Чужбинската“ естетика, както винаги, се корени в детайлите. Бях видял в социалните мрежи хапливо сравнение какви били уличните лампи във Варшава и какви били в София. Ето какви са във Варшава:

Прекрасни са. А знаете ли кои са още по-хубави? – Тези в Стара София:

Бул. Дондуков през 1931-ва:

Апропо, новият „респектиращ“ и затворен към хората соц-облик на същото място не успява да задържи минувачите с нищо:

Показаният горе модел невероятно пищни улични лампи от масивно желязо се е използвал на определени места в топ центъра. Както виждате, той се е характеризирал със светещо кълбо, сякаш „витаещо“ във въздуха под метална корона. Спомнете си за това, когато сега казват, че градовете ни нямат отличителен стил.

Всички останали лампи в града са били „по-скромни“, но не по-малко масивни и споделящи същата характерна стилистика с корона (този на долната снимка дори има прикачено кошче за фасове):

(Немска цветна фотография от 1943-та година)

Имам още стотици снимки с оригиналните софийски лампи, но със сигурност сте схванали идеята. Та нека си отговорим на някои възникващи въпроси – кога тези лампи изчезват и започват да бъдат заменяни с ламаринени, тип шосейни?

Стълб пред сградата на БНБ през късното Царство България / Същото място, но през ранния социализъм, в края на 50-те години:

А ето и директен отговор – забележете как на следващата снимка, от времето на Вълко Червенков, липсват осветителните тела и на двете стари лампи:

А забелязахте ли как в долния край, по средата, шествието носи транспарант „Предприятие МЕТАЛ“? Да – всички красиви осветителни и трамвайни стълбове на Стара София са били претопени за нуждите на изкуствено създадените по съветски модел, но изнемогващи за суровини нови металургични предприятия.

Но не само на Стара София – ето, например, какви са били стълбовете в Бургас:

И не само стълбовете са били претопени. В Цяла България уличните табели са били стандартизирани и са представлявали масивни метални плочи:

(Работници от леярски цех в Завод 12 в София, произвеждащ улични табели и съоръжения, 20-те години на ХХ век)

Забелязахте ли и характерният за цяла България тип капаци за улични шахти? Още подобна информация ще откриете на Фейсбук страницата „И това не е направено през соца“

Но въпреки че за повечето табели не се е налагала подмяна след смяната на правописа, всички те са сменени с нетрайни ламаринени. Оцелели са буквално единици:

На някои стари снимки се виждат и доста по-масивни и с европейски вид ограничителни колчета/огради по тротоарите. Като на тази снимка от София точно след големите бомбардировки през 1943-та година:

Но това, разбира се, изглежда като дребнотемие, на фона на факта, че през 1946-та нарочно е разрушена и претопена дори величествената ограда на Двореца:

https://www.youtube.com/watch?v=JJm8z9HiEeg

Чехия също отдавна не е монархия, но днес хората обичат да се снимат пред красивата порта на бившия им дворец…

Изчезват безследно и всякакви други метални декорации, като огромният орел на покрива на застрахователно дружество „Орел“:

Или фениксът на покрива на застрахователно дружество „Български феникс“, също оцелял след бомбардировките, но не и след новата власт:

Тук интересното е, че самата сграда е възстановена. Представете си какъв символ на възкръсналата ни от пепелта столица можеше да бъде тази фигура. Твърди се, че гореспоменатите фигури на птици са махнати, защото новата власт ги е сметнала за фашистки символи, въпреки че те съществуват от много преди събитията от Втората световна война.

Е, явно пингвините също са били фашистки символи – чешма в Борисовата градина през 1943-та година:

И същата през 50-те години:

Патенцата също „са били фашистки символи“ – съществувалата чешма пред Военния клуб през 30-те години:

Последната все пак беше възстановена по снимки през 2019-та година. Ще ви спестя още фотографии на безследно изчезнали чешми с метални бебета, козлета, маймунки из града…

Понеже темата започна със стълбове, тук можете да видите един стълб от „развития соц“ и как е монтиран – Пловдив, ул. Железарска, 1989-та година:

Американците ли разрушиха всичко?

(Транспарант върху Военния клуб, непосредствено след 9-ти септември 1944, показващ оригиналното отношение на ОФ и БКП към американските бомбардировки над София)

Изключително популярно е твърдението, че историческият център на София и няколко места в други градове са били напълно сринати от англо-американските бомбардировки през ВСВ. Сега ще ви покажа, че това не е съвсем така. Ето това са липсващите днес части от някогашния център на София:

На първата снимка виждате най-представителната улица „Търговска“, а на долната – същото място през социализма. На мястото на по-голямата част от улицата е построен Партийният дом. Е, разбираемо – все пак горните сгради са били направени на пепел от американците, нали така? Всъщност – не. Ето това представлява същото място след бомбардировките (вижда се и че е имало представителен магазин на Мерцедес Бенц):

Ето и друга, където се вижда по-добре състоянието на сградата вдясно:

А това не е просто някоя сграда, а зрелищно красивата сграда на дружество „Балкан“:

Изместваме сега погледа наляво по този пасаж и ще видим бароковият хотел „Юнион Палас“, точно пред БНБ (преди бомбардировките):

И тъй, докато не сме забравили, че гледаме София, а не исторически снимки на Брюксел, нека проследим какво се случва с тези сгради след бомбардировките и след 9-ти септември. На тази снимка от 1946-та година виждаме, че някои от тези „отломки“ започват да се сдобиват с покрив:

Тези призраци на предишното време, оцелели до покрив или почти, само няколко години по-късно вече са съборени до основи:

Хотел Юнион палас поема по-малко щети и тук го виждаме в доста поправимо състояние, с нов покрив и лика на Ленин:

На горната снимка, след зейналата дупка, най-отдясно с изненада виждаме възстановена сградата на „Български Феникс“, само че с петолъчка на мястото на феникса… А само броени години преди това, нейният район изглежда така:

Виждаме, че страхотната сграда с два заострени върха (шпила) до нея също е оцеляла. – Не. В крайна сметка нищо не оцелява. Нито нея бутат американците, нито Юнион палас:

Просто БКП вече има план за центъра на столицата, който е включвал още събаряне на Двореца, хотел България, исторически сгради по ул. Московска… в общи линии разчистване на историческия център и построяването му наново в изцяло съветски стил. За щастие, планът е изпълнен само отчасти:

Точно това е причината да не бъдат възстановени и сградите, намирали се на мястото на сегашния ЦУМ:

Време е да оборя тези от вас, които ще кажат, че България в края на войната и през соца не е имала капацитета да възстанови всички разрушени сгради. На снимките долу виждате разрушенията по Парламента, БАН, Народния театър „Иван Вазов“ и Банята, всички от които са възстановени 1:1.

Както и тази жилищна кооперация на ул. Граф Игнатиев:

Или тази на ул. Иван Шишман:

А какво да кажем за този странен ремонт на Народния театър от 1973-та година, при който почти целият е бил съборен и перфектно построен наново по оригиналните планове?

Общо взето, можем да заключим, че новите мегаломански планове на БКП за прекрояване на центъра на запад от Двореца са основното нещо, което ни лишава от възможността и сега да се любуваме на тази някога най-оживена и представителна част от столицата.

При добро желание, всяка една консервирана сграда с липсващ покрив винаги може да се възстанови в оригинален вид:

(Оцелели сгради зад ЦУМ, с виртуално възстановени оригинални покриви и мансарди отпреди бомбардировките през 1943 г.)

Как го направиха другите в Европа?

През 1871-ва година, въстаниците от Парижката комуна опожаряват жестоко историческата сграда Hôtel de Ville в Париж. Сградата, обаче, е възстановена напълно и днес дори представлява кметството на град Париж.

Може би това не е най-добрият пример – една гражданска война не може да се сравнява с Втората световна и състоянието на държавите след нея.

Дрезден е град, който не само е считан за един от най-пострадалите от войната, но и, сринат до основи, той остава в Източна Германия (под контрола на СССР). Въпреки това, големи части от историческия център са възстановени, начело с известната църква Фрауенкирхе, която буквално е възкресена от нищото, камък по камък.

Но нека погледнем още по на изток – насладете се на тези кадри от град Гданск в Полша след Втората световна война и днес:

И накрая, едно сравнение от Варшава:

Бомбардирани от свои

А сега отиваме в Пловдив, където част от историческия център също липсва, без въобще да е бил бомбардиран.

Заградената в червено част от класическия Пловдив е „изтрита“ наведнъж през 70-те години. По средата и се е намирал този пасаж, начело с изящната и важна за историята на града сграда на Кудоглу:

Според слухове, това се случва, за да бъде зарадван диктаторът Тодор Живков преди посещението му с новината, че е разчистено място за голям площад за манифестации. Такъв действително е изграден и сега се нарича „Централен“, но тогава името му е „9-ти септември“. Построена е голямата поща, която представлява масивно циментово разширение на съществувалата до Дом Кудоглу:

Разбира се, тогава протести не са били възможни и всяко подобно градоустройствено решение, или направо, войната срещу „буржоазната“ архитектура минава тихомълком:

Този процес на бавно събаряне и подмяна е „легализиран“ чрез списъка с паметници на културата от национално значение през 70-те години, който НЕ включва хиляди сгради с безспорни художествени качества, но пък включва много свързани с БКП постройки, по чисто идеологически причини:

До ден днешен не се е намерил министър на културата, който да промени този списък.

Много малко хора обръщат внимание на това колко тежко идеологизирано е и киното в Народната република. Тъкмо затова, то добре запечатва някои тогавашни процеси. Във филма от 1984-та година „Горе на черешата“, цялото действие се развива около безгрижната игра на няколко деца, начело с най-известното дете-актьор на социализма – Веселин Прахов. Интересен факт е, че скоро след идването на демокрацията, той заживява завинаги в Испания.

Но да се върнем към филма. Бране на череши, плик с рибки, пакости… В един момент, обаче, децата влизат в изоставена стара къща на тяхната улица:

Това пак е „буржоазна“ къща от царско време. Прозорците са заковани:

Във въпросната къща живее някакъв човек, за когото в 21-вата минута на децата се казва “Тази къща ще я разрушават. Дадоха му вече апартамент”. Тази реплика, очевидно, осмисля цялостното създаване на кинопродукцията – целта е да се покаже социалната справедливост на НРБ.

И тази красива къща наистина бива разрушена показно, за филма:

Детето – главен герой става пряк свидетел на работата на булдозерите.

Във финалната сцена на филма, то сяда на тротоара на същата улица и „по сценарий“ гледа към новопостроен блок с апартаменти:

Цялостното внушение следва да е нещо от сорта „Няма място за излишна тъга. Така е справедливо. Това е прогресът!“.

Къщи или блокове?

Строежът на блокове на мястото на къщи започва да е масов процес още от началото на 30-те години. За него се възмущава още роденият 1926-та година писател Владимир Свинтила: „Калканите смениха основно атмосферата на града. Смачкаха старата сецесионова архитектура, хвърлиха сянка върху дворовете с фрини и шадравани, върху градините с рози. Те предвещаваха края на смисления живот“.

Разбира се, това е нещо, което се случва през 20-ти век във всички най-прочути западни градове и ни най-малко не подминава Царство България. По някаква причина, повечето хора не осъзнават, че „блоковете в центъра“ на големите български градове скоро ще празнуват 100-годишнина. На тази снимка също виждаме само царска архитектура:

Абсолютно същото място през 1942-ра година (на преден план е тогавашната Българска фондова борса):

Темата за „централните блокове“ е неизчерпаема и много повече за нея можете да научите от Фейсбук страницата „Български архитектурен модернизъм“.

Изключително рядко, обаче, такива сгради са заменяли пищни архитектурни образци, които са определяли облика на градовете. Към 1944-та по-скоро модерно и старинно съществуват в добра симбиоза – новите сгради са максимум 6 до 8-етажни, също тухлени, често с каменна облицовка, винаги с пищни входни врати и интериор.

През въпросната съдбовна година, центровете на градовете общо взето са построени и сравнително близки до вида им днес. Ще ви дам и лесен ориентир – винаги когато видите българска сграда със запазени на някой етаж „разграфени“ прозорци като на първата снимка, то цялата сграда е от царско време:

Затова, сега ще ви насоча към предградията, чрез исторически въздушни снимки на някои от най-големите панелни квартали на София. Може би ще се учудите, но на тяхно място не е имало поляни.

Хаджи Димитър, 1940-та година и 1967-ма – виждаме, че въобще не може да става въпрос за заличаване от бомбардировките. Каретата с къщи даже са се сгъстили:

След това властта решава, че там ще има блокове, а не къщи… Резултатът днес:

Белите брези, Лагера и Хиподрума, 1967-ма година на първата снимка и днес на втората.Местен жител ми е разказвал: „Бяха само къщи, цветя, дворове и между тях минаваше трамвай – истински рай!“. Това, обаче, рязко се променя през 70-те и 80-те години, откогато е и финалният облик на този район.

Отляво надясно – Люлин, Надежда, Света Троица – 1965-та година и днес:

И накрая, един особено потресаващ пример, ж.к. Красна поляна и Разсадника, 1966-та година и днес:

Как мислите, дали всеки един от собствениците на хилядите къщи на снимките „преди“ се е съгласил по демократичен път да я предаде на държавата за построяването на блок на нейно място? А американските предградия „от филмите“ са все с къщи… – как ще ги стигнем американците, вървейки наобратно, е следвало да се запитат през 70-те.

И сега, нека отговорим отчасти на въпроса от заглавието…

Как щяха да изглеждат „кварталите“?

Ако ви харесват традиционните западни квартали с редици от къщи – не сте сами. Така са мислили и хората през 1939-та година, които внасят в общината плана за „първият модерен жилищен комплекс в България“ – ж.к. Илинден в София. Неговото строителство започва в разгара на войната, през 1942-ра година и завършва през 1946-та година – годината, в която Царство България е преименувано на Народна Република България:

(Два свята – Царство България и НРБ)

„Илинден“ е единствената реализация от плана „Мусман“ от 1938 г. – генерален устройствен план за София. Единствената, защото след войната тази архитектура и този план са заклеймени като „фашистки“.

(Комплекс „Илинден“ в оригиналния му вид)

Сега никой не заклеймява високото строителство от соца, защото го приемаме за даденост, но пък има много критики към т.нар. „ново строителство“. Аз само ще отбележа, че то също нямаше да се случи без 9-ти септември. Ето малък, запазен, оазис от близо 100-годишни къщи в един от тези „презастроени“ квартали, който показва какъв е бил оригиналният план за него: