Озъбеният реваншизъм на прогресивния проект продуцира постоянни поводи за погнуса. Особено отблъскващ е нагонът за ревизия и подмяна на западната култура и естетика. В тази война с миналото (за контрол над настоящето и бъдещето) колоси като Шекспир, Чосър и Милтън са просто „умрели бели мъже“.
Потърсете тези три думички в същата политически коректна последователност на английски и ще откриете изобилие от критични статии, есета, анализи, полемики, петиции и официални административни позиции, в които водещата идея, е че великите демиурзи на английската литература вече нямат място в курсовете по английска литература.
Като комплимент към джихада срещу Шекспир, Чосър и Милтън процъфтяват кампаниите за „деколонизация на образованието“. Става въпрос за целенасочено изличаване на личностите и произведенията, които структурират тъканта на европейската култура. От началото на 2019-а официалните призиви за прочистване на образователните програми от „мъртви бели мъже“ се разлива от някогашните институции на познанието към редакциите на „Гардиън“ и „Хъфингтън Поуст“.
Ученици и студенти, индоктринирани в сурова омраза към западната литература, архитектура и история протестират шумно срещу присъствието на прекалено много бележити, но бели фигури в различните дисциплини и настояват за незабавното включване на така наречените чернокожи и етнически малцинства (BAME oт англ. б.р) в курсовете. Първоначално вълната тръгна от британски университети и кампанията за изличаване на всички следи от създателя на Родезия Сесил Роудс от тях. После се прехвърли върху белите мъже от миналото като цяло. В литературата, в изкуството, в науката. Безобразният аргумент е, че днешните мултикултурни младежи имат нужда от ‚дайвърсити“ и не могат да се идентифицират с европейски истории и произведения отпреди пет века.
Преди дни „Гардиън“ публикува позиция на преподавател от Острова, в която открито се призовава за „деколонизация на образованието“. Това изглежда е един от любимите болшевишки термини на либералите от днешния ден. Авторът държи всички да знаят, че изтриването на автори само заради техният пол и етнос не е лов на вещици, а „легитимен ангажимент към адресирането на силите на расизма и колониализма, които са оформили миналото и настоящето“. Колко сухо. стерилно и бюрократично звучи тиранията. Като някаква несъстоятелна жалба до комисията за защита от дискриминация, например. И тези хора искат да махнат Шекспир от изучаването на английска литература. Това е модерното лице на варварщината.
Призивът на „Гардиън“ и другите протестиращи „деколонизатори“ е за всеобхватна подмяна на старите бели автори с други политически коректни имена.
Корупцията и корозията в образованието се наслояват от години. Културното самоубийство на Западния свят може да се илюстрира с една скорошна студентска подписка в един от най-старите и престижни американски университети – Йейл. Искането на студенти и преподаватели беше курсът по класическа английска литература да бъде премахнат защото „включва само бели мъже“. Това са Шекспир, Чосър, Милтън, Т.С.Елиът, Джон Дън, Александър Поуп и Уилям Уърдсуърт.
На мястото на великите гении на английската литература „деколонизаторите“ държат да се изучават „творби“, свързани с полови, расови, сексуални и етнически въпроси.
Студентите-цензори смятат, че задължителното академично включване на Шекспир и Чосър подхранва култура, която е враждебна към малцинствата.
Подобна варварщина се разигра и в Кеймбридж, а други университети като този в Суонзи директно обявиха нови „деколонизирани“ курсове по английска литература.
Джихадът срещу „умрелите бели мъже“ не е лимитиран до големите медии и университети. Цялото наследство на Запада трябва да бъде проблематизирано, демонтирано и отхвърлено по всички възможни начини. Миналата година организирана дигитална линч тълпа от журналисти и активисти буквално принуди прочутия астронавт Скот Кели да се извини публично, че е цитирал Уинстън Чърчил в Twitter. Човекът отиде в космоса и се върна, но не успя да покаже гръбнак пред прогресивните инквизитори.
В същото време хората, които искат да прочистят пространството от Чосър и Чърчил неиронично харесват Че и Чавес. Прекланят се пред Ленин и Мао, пред Кастро и Мадуро.
Те искат да деколонизират образованието, но в същото време романтизират Османската империя и Съветския Съюз. Само една форма на империализъм е лоша – западната. И тук стигаме до българската връзка. Вероятно ще си спомните за безобразния проект на Берлинския свободен университет и на д-р Улф Брунбауер (историк) и Мартина Балева (изкуствовед), озаглавен „Демонизираният ислям – минало и настояще на анти-ислямски стереотипи в България по примера на мита за клането в Батак“.
Само си представете каква щеше да е реакцията на д-р Улф и Балева ако някой направи научна конференция за „Демонизираният нацизъм“, „Демонизираната инквизиция“ или пък за „Мита за белгийско Конго“. А защо не и „Анти-английски стереотипи в Пакистан“? Или може би проект за „Да направим Зимбабве отново Родезия“ или „Защо Истанбул трябва да стане пак Константинопол“? Как ли щяха да се озъбят апологетите на Османската империя и врагове на западния империализъм от западните университети на подобни амбициозни, грантово гарантирани научни проекти?
Омразата към Западната история и култура, съчетана с идеализирана фетишизация на всичко ориенталско, представлява притеснителна клинична картина на една болна идеология. Умрелите бели мъже като Шекспир щяха да изобретят идеалната метафора за жалкото състояние на прогресивния деколонизаторси либерализъм.
