“И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.”Атанас Далчев, “Към родината”
Добър вариант за отбелязване на Деня на народните будители можем да открием, като се вгледаме в начина, по който са го отбелязвали нашите предци.
Празникът възниква апокрифно, спонтанно и съвсем доброволно. Плод на следосвобожденските настроения, за първи път се отбелязва през 1909 г. в Пловдив. За ден на будителите и паметта на Възраждането е отреден денят на най-големият български светител – Йоан Рилски. Той е считан за небесен покровител и застъпник пред Бога за българския народ. Няколко години по-късно – през 1922 министърът на просвещението Стоян Омарчевски и група интелектуалци решават да официализират празника и така денят на будителите става и държавен почивен ден. Прокламацията на Деня гласи:
„Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.“
И така до 1945 г., когато е отменен и забранен от новата власт като “великобългарски”, “шовинистки” и “фашистки”. Това действие на комунистическата власт е в контекста на цялостната им реторика и политика през онова време. Тогава БКП е твърде далеч от патриотизма, като членовете й често имат небългарско самосъзнание – македонистващи или интернационалисти, съветски хора. В тази светлина трябва да се разглеждат също промяната на българските държавни символи – герб и химн, както и реформата в правописа, която отстранява няколко букви – също обявени за “великобългарски и фашистки” – и по този начин подпомага създаването на македонската писменост.
Денят на народните будители се оказва костелив орех. Обичан, незабравен, остава в сърцата на много честни българи въпреки пропагандата. Честваният продължават – не масови, а отново апокрифни. Но и непрекъснати. В условията на т.нар. “Народна власт” българските учители проявяват всякаква изобретателност, за да поддържат пламъка на българщината и традицията. Изработват се табла и фенери с български букви, четат се откъси от исторически книги и поеми, носят се народни носии.
Свети Иван Рилски – пръв будител на народа ни и първи светец просиял в нашата земя. Апостоли на българската свобода като Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Георги Раковски, Любен Каравелов, Велчо Атанасов-Джамджията, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, просветители като Найден Геров, Васил Апривов, Григор Пърличев, Христо Г. Данов – печатаря, фамилията Славейкови – три поколения живели и творили за родината ни, свещеници и монаси като поп Харитон, Софроний Врачански, отеца на просвещението ни – Паисий монах Хилендарски, поп Пейо, Неофит Бозвели, фамилията Вазови – търговци, войници и поети, и още, и още неизброими имена – всеки дал своето за да ни има днес, да поемаме въздух, говорим и действаме свободно.
Въпреки усилията на новата власт националното чувство на българите не закърнява. Имената на предците ни и тяхното дело остава запомнено и продъжлавано. И така – до наши дни. На 28 октомври 1992 г. благодарение на усилията на честни патриоти, като трябва да се спомени името на професор Петър Константинов и неговото Общонародното сдружение „Мати Болгария“ Народното събрание възстановява деня като празничен и го прави почивен за учениците. Съюзът на учените в България и Съюзът на българските журналисти също почитат този ден като свой професионален празник – и така освен на българските светци и революционери, е празник също на учените и журналистите.
Смисълът да помним е да живеем. Да си патриот, да си будител, не значи да носиш определени дрехи, да слушаш определена музика или да носиш определена прическа. Всяко време има своите моменти, в които човек да се прояви като достоен. Всеки ден има своите предизвикателства и всяко изпитание пред човека има своите избори. Всеки живот може да бъде изживян – ако не гръмко, то с чест и с мисъл за идните поколения. Дори в най-тъмните и безнадеждни ситуации съществува надеждата – общочовешката надежда за по-добри дни. Че това не са просто празни думи – живота на будителите и бащи на нашият народ – го доказва.
Та, как да отбележим празника? Нелоша идея е преди всяко свое дело да се допитваме до съвестта си колко е удачно, колко е българско, ако щете. Да не се псуваме също, да не се гледаме лошо, а да бъдем вежливи един с друг. Да внимаваме за кого и как гласуваме. Да действаме с мисъл за общото и – съвсем по примера на предците ни – да не чакаме друг, нежели държавата да направи нещо вмество нас. Да водим нравствен християнстки живот – и не, не се усмихвайте – и да не забравяме, че именно това ни е съхранило като род и народ. И това разбира се – не за един ден в годината, а за цял живот.
