Едно от най-значимите външнополитически събития през миналата седмица бе конгресът на Европейската народна партия в Загреб, на който делегатите избраха новия си лидер – досегашният председател на Европейския съвет, полякът Доналд Туск. Изборът бе само между един кандидат, получил одобрението на 93% от гласувалите, като неговата кандидатура бе приета предварително като консенсусна сред висшия партиен ешелон на ЕНП. Ако на някого това му изглежда странно, бих искал да напомня, че изборът измежду един не е прецедент, що се отнася до европейско политическо семейство – на 29 септември 2012 г. Сергей Станишев бе избран за председател на ПЕС при липса на алтернативни кандидатури. Далеч по-интересното е какви сигнали идват от избора на Туск, а и от конгреса в Загреб като цяло.
Доналд Туск е знаково лице на полската консервативно-либерална партия “Гражданска платформа”, неин дългогодишен председател (2003-2014), както и министър-председател на страната от края на 2007-та до септември 2014-та година. Понятието “консервативно-либерална партия” може да звучи като оксиморон в днешното време на консервативно – либерален разлом, но в действителност не е лишено от основание. Става дума за коалиция между либерали и консерватори, обединени от идеята за върховенство на “либералния консенсус”, в който консерваторите запазват своята идентичност, но до голяма степен са “опитомени” от либералния мейнстрийм и респективно – ограничени в действията си.
“Гражданска платформа” подкрепя федералистката визия за ЕС, което е в унисон с доминиращите настроения в ЕНП. В самата Полша пък формацията на Туск е основен политически опонент на управляващите в момента консерватори от “Право и справедливост”. Които, на свой ред, са причината Полша да бъде нарочена за една от двете “черни овци” в ЕС (другата е Унгария на Виктор Орбан) от предишната, а вероятно и от сегашната Европейска комисия.
Самият Туск от години води своята война срещу “Право и справедливост”, парирайки опитите на полското правителство да води сравнително автономна политика, несъобразяваща се с безкрайните изисквания на ЕК по отношение на регулации, политически свободи, граждански права и т.н., много от които де факто подчиняват националните държави на волята на брюкселската администрация.
В своята реч пред делегатите в Загреб (в качеството си все още на председател на Европейския съвет) Доналд Туск не нападна управляващите в родината си, но “захапа” индиректно Виктор Орбан, упреквайки популистите и автократите, които “издигат стени и билбордове с антимиграционна пропаганда”, докато Европейската комисия прекарва “стотици часове” в преговори с Турция и най-накрая успява да стигне до споразумение за спиране на бежанския поток към Европа. Ясен знак към Орбан и поддръжниците му в ЕНП, които са определено в немилост, като партия ФИДЕС е със замразено членство и стояща опция за изключване.
Можеше ли ЕНП да издигне друг(и) кандидат(и)? Можеше, но едва ли щяха да са с кой знае колко по-различен идеологически профил. Един преглед на речите от Загреб веднага показва забележително единомислие по най-различни теми, засягащи Европа. Единомислие, което никак не кореспондира с противоречията сред избирателите на партиите-членки на ЕНП (основно дали да се продължава плъзгането по “либералния консенсус” или да се положат усилия за връщане към корените на християндемокрацията и консерватизма, което стана видно преди година покрай избора за председател на германската ХДС. Тоест, атмосферата на конгреса напомняше тази от пленумите на БКП в края на 80-те години, когато обществото в голяма степен беше загубило вяра в “светлото комунистическо бъдеще”, но висшите партийни и държавни ръководители звучаха така, сякаш всичко е наред. Е, и в Загреб се чуха някои “дисидентски” гласове, настояващи за по-сериозни ангажименти към източноевропейското сътрудничество, респективно, възпиране на руската агресия, но те бяха все “второстепенни” говорители, извън най-високопоставените в ЕНП.
Завивайки към центъра (или дори вляво от него), повлечена от другите фракции на “либералния консенсус” (социалисти, либерали, “зелени”), ЕНП все повече се разминава идейно с избирателите си. Красноречив пример за това са приоритетите на изнесеното заседание на парламентарната група на ЕНП в рамките на конгреса, а именно: 1. Климат. 2. Цифрови политики (дигитална Европа). 3. Заетост и просперитет (а не икономически растеж, както би прилягало на една дясна партия). Типичен дневен ред на лява формация, но защо да се учудваме, след като повечето партии в ЕНП са горе – долу в тази част на спектъра, където са били социалдемократите преди Втората световна война? И, което е по-важно, кои от избирателите на партиите-членки на ЕНП са гласували за подобен дневен ред?
Един бърз преглед на картата на присъствието на ЕНП в Европа показва, че за тази фракция може да се говори преобладаващо като за “бивша десница”. Или съответната партия излъчва не-десни послания, но все пак задържа десния електорат, или е измествана от друга формация, от друго политическо семейство, иззели дясното говорене и десните гласове.
В германската ХДС отдавна е известен разломът между либерално настроени поддръжници на партийния апарат и все още застъпващи традиционния християндемократически облик на партията гласоподаватели (които даже са мнозинство, но това е друга тема). В Италия и Франция партиите от ЕНП са практически абсорбирани от крайната десница. Във Великобритания изобщо няма партия, член на ЕНП (макар и заради по-специфични причини). В Испания Народната партия вече е изсмуквана от новоизгряващата звезда VOX, а в Полша “Гражданска платформа” 5 години е второстепенна сила за сметка на истински дясната “Право и справедливост”. В Нидерландия “Християндемократически призив” отстъпва по популярност на либералите и се конкурира с крайните националисти. В Унгария ФИДЕС доминира мощно, но е със замразено членство в ЕНП (именно защото отказва да се подчини на “либералния консенсус”). Сред малкото места, където партията-член на ЕНП е хем водеща, хем запазила десния си облик, са Австрия и Хърватия (някой би прибавил и България, но тук случаят е верен само наполовина – и ГЕРБ, и ДСБ, и СДС, са толкова десни, колкото е в момента ЕНП).
Като стана дума за България, не може да подминем и един безспорен успех – Мария Габриел бе избрана за първи зам.-председател на ЕНП, с най-много гласове в сравнение с останалите девет кандидатури. Но това сякаш потвърждава тезата от края на предишния абзац – идеологически безличната партия ГЕРБ се вписва идеално в идеологически все по-размитата ЕНП. И имало едно време вдясно…
