Не се определям като ксенофоб, не съм и нетолерантен, въпреки че по критериите на модерния либерален ред вероятно отстрани изглеждам такъв. И етнолог не съм, нито социален антрополог – гледам на събития от нашето съвремие като средностатистически млад европеец. Милениълската ми натура търпи различието и „разнообразието“. Кога ще си припомним обаче, че толерантността има граници, дори когато става дума за непървостепенни теми като спорта.

Изглежда, че в Германския футболен съюз (DFB) започнаха да си припомнят и то по трудния начин, настъпвайки мотиката.

„Разнообразието“ в състава на бундестима е добре известно и добре отразява състава на населението на „Нова Германия“. Нямам за цел да коментирам дали това е правилна държавна политика или не – материали по темата и гледни точки има много и лесно достъпни.

На 14 май трима немски национали се срещнаха и позираха за снимка с намиращия се в кампания новоизлюпен диктатор Реджеп Тайип Ердоган в условията на поредното събитие, организирано от турска фондация в Германия. Въпросните футболисти са родени в Рурската област в Германия и имат немско гражданство. Интегрирани като по учебник. Но не точно.

Единият от тях – Илкай Гюндоган, стигна до извода, че Ердоган дори е „неговият президент“, (“За моят президент” – б.ред.) оставяйки такова послание на подарения екип. Месут Йозил, макар и без подобни обяснения в любов, обаче открадна шоуто, като дори се разсърди на неочакваните критики за тази своя изява и се отказа от националния отбор. Едва след световното първенство, разбира се. Все пак – принципен човек, но световното си е световно.

Точно неочакваността на реакцията на DFB и обществеността е сюжетната нишка, която генерира внимание.

Дали немците със своето пословично чувство за вина след Втората световна война започнаха да забелязват мъждукащите граници на толерантността и „разнообразието“? Определени слоеве от немското общество, обикновено определяни като “неонацисти”, вече живеят с ясната представа, че „разнообразните“ може би не подхождат със същия светоглед към своята интеграция и родината си.

Този случай, с катаклизмите, които предизвика, е полезен за Германия, защото разобличи едно лицемерие – лицемерието на „новите германци“ и това на либералния ред. Според Месут Йозил, когато отборът печели, той е немец. Когато губи – той е чужденец, турчин. И от своята камбанария той е прав. С лицемерието си немското общество настъпи мотиката. Може би този образен удар по главата ще отрезви опиянените от доктрината за „разнообразието“ германци.

Като човек, който смята Германия за исторически приятел на България, ще наблюдавам с интерес.

Снимки: beIN Sports, The Telegraph