Изминаха почти 20 години от 11.09.2001г. и началото на т.н. „Война над терора“, която беше обявена от САЩ и в която те заемаха ръководната роля на обединител на Запада срещу радикалния ислямски тероризъм. Тези 20 години се оказаха много динамични за региона на Близкия Изток. Видяхме разпада на редица държави като Сирия, Либия, Йемен и Афганистан. Видяхме и лъч надежда в лицето на Арабската пролет, но тази надежда много бързо беше помрачена, защото не доведе до масова демократизация на арабския свят, а даже напротив, в повечето случаи доведе до замяната на един диктатор с друг. В цялата тази зловеща картина имаше една държава, която още от 70-те години на XX век беше наказана от съдбата, а и от интересите на два противопоставящи се политически блока, да бъде гробница за така наречените Велики сили.
Като започнем от времето на Александър Велики и неговият поход стигнал до река Инд, минем през Тимур и Бабур, та стигнем до Британската Империя, Съветския съюз и сега САЩ, Афганистан си остава мястото където всички силни на деня се провалят. Анализ на това не е нужно да се прави в този текст, но все пак е важно да се отбележи тази статистика, защото тя допълнително дава самочувствие на муджахидините, които воюват там със Запада.
Как стигнахме до тук? Ако трябва да бъдем честни преди 20 години САЩ нахлуха в Афганистан с няколко основни задачи и те бяха: да се разбие Ал-Кайда и да се свали от власт режима на талибаните които ги подкрепяха, както и да се ликвидира виновника за най-голямата трагедия в историята на САЩ, а именно лидера на Ал-Кайда – Осама Бин Ладен. Много от целите на американците към днешна дата са изпълнени. Бин Ладен беше ликвидиран в скривалището си в Пакистан, Ал-Кайда бяха разбити на много места по света където имаха силно присъствие и де факто се бяха превърнали в маргинална групировка, която избледня на фона на Ислямска Държава, Боко Харам и други подобни. Разбира се, подобно нещо се смяташе и за лидерите на Талибаните, които до преди една година едва ли не се криеха по пещери и чукари, но тяхното движение си остана културен ислямски феномен и фактор за народа на Афганистан. Нещо за което всеки голям играч в региона имаше едно на ум. Подценяването на Талибаните беше само един от грешните ходове за САЩ. Планираното оттегляне, което стратегически беше заченато още във втория мандат на президента Обама, намери своето волеизявление при администрацията на Доналд Тръмп и се финализира при кабинета на Байдън, вървеше по план, включително и с увереността, която много хора в Пентагона имаха относно обучението и екипировката на афганската армия и мотивацията им да поддържат сигурността в страната. Само няколко самотни анализаторски гласа споделяха опасенията, че Талибаните са имали предостатъчно време да се мобилизират от преговорите в Доха започнали през септември 2019г. до юли тази година, когато ген. Остин Милър и по-голямата част от високопоставените пълководци на САЩ напуснаха Афганистан. Оттук нататък последва една светкавична кампания, която беше наречена от анализатори по международна сигурност – талибански блицкриг.
Ретроспективно погледнато развитието на конфликта в Афганистан претърпя сериозни промени през последните няколко години.
Това беше продиктувано от активизирането на външната политика на САЩ по време на кабинета на Тръмп и осъществяването и поемането на конкретни действия към изтеглянето на САЩ от Афганистан. Не е тайна, че през последните години стана ясно колко финансови и технологични средства редица американски администрации са налели във военни кампании, изграждането на афганистанската армия и институции, както и в редицата инфраструктурни проекти на територията на Афганистан. Числото на тези загубени долари отдавна надвиши американското фиаско във Виетнам. Всъщност паралелът между Виетнам и Афганистан стана все по-натрапчив в последните дни, особено след кадрите с хеликоптера, който отвеждаше извън страната служителите на американското посолство в Кабул. Провалът на Байдън се потвърждава и от факта, че преди около един месец американския президент убеждаваше, че Кабул няма да е вторият Сайгон и, че унизителни кадри на американска евакуация няма да има. Уви, това неизпълнено обещание ще остави дълбок отпечатък върху наследството на му по отношение на външната му политика. Оттук нататък американците отварят една кутия на Пандора, която трудно биха затворили.
Но нека поговорим малко и за Талибаните. Светкавичната офанзива, която успяха да организират само за 10 дена хвана неподготвена афганистанската армия. Настрани от това много от войниците подвластни на международно признатото правителство водено от президента Ашраф Гани дезертираха или се предаваха, позволявайки американска военни техника да се окаже в талибански ръце. Страхът на това да влезеш в битка с талибаните е може би водещият фактор, който даде този бърз резултат. Много голяма част от редовната армия на Афганистан са били деца, когато в средата на 90-те години на миналия век, водените от Мохамед Омар талибани вземат властта и превръщат страната в ислямско емирство с изключително строги закони спрямо жените и с брутална саморазправа с всички опозиционни сили. Страхът от вендета е и този, който накара хиляди хора да преследват по пистите на летището в Кабул напускащите американски самолети. Сегашната ситуация, разбира се има своите различия от средата на 90-те. Тогава да се водят преговори с талибаните изглеждаше като занятие от изключителна трудност. Всъщност преди да започнат преговори САЩ направиха редица жестове към талибани, включително преди две години, когато освободиха един от старите лидери на талибаните, а именно мoлла Абдул Гани Барадар. Отделно от това имаше и опити за медиация от трети страни и това доведе до конкретни преговори в столицата на Катар – Доха през февруари 2020г., когато Талибаните поеха конкретни ангажименти да няма отмъщения и преследвания на политически врагове и да участва в коалиционно правителство след честни демократични избори с партията на президента Гани. Тогава погледнато това предложение беше разумно. Даже и до преди 10 дена би било така, ако не беше факта, че де факто Талибаните вече няма с кого да делят властта след като президента Ашраф Гани избяга в съседен Таджикистан. Промяната в положението доведе до това в момента 99% от властта в Афганистан да е държана от талибанските войски водени от мoлла Хайбатуллах Ахудзада. Макар и талибаните да са поели ангажимент да има мирно прехвърляне на властта, както и да няма вендети, мародерства, политически убийства и посегателства срещу дипломатически мисии, това, като, че ли не успокои САЩ и неговите съюзници, които изпратиха нови войски, за да изведат целия западен дипломатически корпус, както и всички афганистанци, които са били сътрудници, преводачи и служители на съответните посолства. Тази несигурност допълнително поставя въпросителни пред бъдещето на тази прокълнатата страна.
Междувременно няма да е лошо да обърнем внимание и на стратегическите маневри и на регионалните играчи в Близкия Изток и Средна Азия.
Руската федерация извърши през последните дни безпрецедентни военни маневри със своите съюзници от Узбекистан и Таджикистан, съседи на Афганистан, като със сигурност целта е да се създаде защитен вал и да се изтласкат Талибаните от северните зони на Афганистан – например от Мазар-е Шариф , както и от Херат, и да се търси обединение и изработване на общ фронт в Банширската долина със старите сили около покойния лидер на етническите таджики в Афганистан Ахмед Шах Масуд и с негласния лидер на узбекското малцинство в страната Абдул Рашид Достум. Тук е редно да се отбележи, че при талибаните силно е застъпен етническия принцип на разделение. Над 75% от тях са етнически паштуни и това дава ясен отговор на въпроса, защо в началото на този „талибански блицкриг“ първата вълна от бежанци към съседните страни беше от най-застрашените групи, а именно киргизи, тюрки, таджици и узбеци. Това беше и причината президентът на Таджикистан Емомали Рахмон да не признае управлението на талибаните и да посочи като причина за това сериозното притеснение за етническа саморазправа. Разбира се в редиците на талибаните има етнически представители на всички малцинства в страната, но доминацията в движението винаги е принадлежала на паштуните.
На другият полюс застава другата местна супер сила, а именно Китай, който почти веднага легитимира управлението на Талибаните. Това е логично поради желанието на Китай да запази транспортните коридори към Иран, които са важни за „Новия копринен път“. От друга страна повечето сунитски ислямски държави в региона много обичат китайските пари стига за пред собственото си население да не излезе така, че неглижират въпроса за уйгурите в Китай. Особено неприятно този въпрос седи пред хора, които строят халифати и емирства в XXI век и желаят да се изживяват като някакви обединители или примери за ислямския свят. Оставя горчив и лицемерен привкус. Но при липсата на други съюзници талибаните ще се сработят повече от добре с Китай. Позицията на ЕС, разбира се, на този етап е обвързана с тази на НАТО, като отделни държави, като Франция и Нидерландия вече координират и прибират всички свои дипломатически представители от страната.
От идващата, със сигурност, нова бежанска вълна най-много ще бъде засегнат ЕС. За пореден път съюзът ще е изправен пред огромни вътрешни дебати относно как да се процедира с търсещите убежище бежанци и ролята на агенции като „Фронтекс“ по въпроса. Изключителна активност по кризата в Афганистан обаче демонстрират други две натовски сили и това са Великобритания и Турция. Борис Джонсън изпрати допълнително войски и се ангажира с хуманитарна помощ, докато героичната проява на посланика на Лондон в Кабул, да не си тръгне докато последния служител и съюзник на неговото посолство не бъде изтеглен, бе достойна за адмирации. През годините още от времената на Тони Блеър Великобритания беше най-солидният съюзник на САЩ в конфликта в Афганистан и също до последно държаха корпус от войници там. Така, че активността им не е учудваща.
Ердоган от друга страна отново проявява умението си да напипва вакууми в които да се опитва да прожектира някакво регионално влияние. Такова има, но то е по-силно в съседен Пакистан, където турска военна техника подсилва местната армия. Самият Ердоган в желанието си да бъде медиатор в евентуални преговори за разпределянето на властта в Афганистан с талибаните, много бързо разбра, че това ще е поредното кално блато в което ще нагази и затова даде заден на дипломатическата си и военна инициатива. Съседите на Афганистан от своя страна Иран и Пакистан са свикнали вече с бежанските вълни, така че не може да се очаква промяна за тях освен, разбира се, от големината на бежанския натиск. Но и в двата случая Иран и Пакистан се оказват места в които повечето афгански бежанци търсят временно застояване или просто транзит.
Всъщност последният сериозен играч в региона е най-изправен на тръни, е именно Индия, която вижда идването на талибаните на власт, като пробойна в опитите си да оказват влияние в Афганистан, като опит да запазят страната като буферна зона между нея, Китай и Русия. Всъщност талибаните отправиха най-сериозното си предупреждение да не се намесват в ситуацията именно към Делхи. И засега премиерът на Индия Моди се вслушва.
В цялата тази каша, разбира се, не трябва да забравяме и мястото на България като естествен сухоземен вход за идващите бежанци към ЕС.
Властите в Анкара от неделя още бият сирените относно струпването на хора на турско-иранската граница. Това неизбежно води до факта, че в навечерието на четвърта Ковид вълна съчетана с вълна от бежанци, нашата страна няма ефективно работещо правителство. Днешният КСНС (б.ред. технически – вчерашният) препотвърди и тревожната тенденция, че в момента никоя от партиите няма да загърби личния си интерес в лицето на задаващата се криза. Без работещо правителство, ясна стратегическа концепция и актуализиран бюджет идващата есен се очертава да е тежка за всички ни.
Заключението е, че предстоят любопитни времена за афганистанския народ. Любопитни, защото според някои анализатори талибаните са готови да покажат едно ново лице на света, а именно такова което зачита основните човешки права и им гарантира суверенитет и независимост в лицето на международната общност. Дали Западът ще им се довери и дали мoлла Бардари ще се окаже онзи разумен преговарящ, който описваха Лавров и Помпео, тепърва ще се види. Все пак не трябва да се забравя, че някъде в сянката на Бардари неизбежно се спотайва и лидера на Ал-Кайда Айман Ал-Зауахири, за когото от години се спекулира, че е намерил убежище в някоя от стотиците пещери в Афганистан. Дали Талибаните отново ще станат проводник за Ал-Кайда предстои да видим. Едно е сигурно, обаче и то е, че Запада трябва да окаже сериозен международен натиск върху талибаните да спазват поетите в Доха ангажименти относно човешките права на собственото си население.
Изтеглянето от Афганистан бележи срамна страница в историята на външната политика на САЩ. На ръба сме 20 години след 11 септември 2001г. Афганистан да се върне към ситуацията отпреди американската инвазия и талибаните да се върнат на власт, заедно с Ал-Кайда в сянката им. В залите на Капитолия във Вашингтон позаспалите републиканци вече атакуват провала на Байдън. Ще му се припомня, че преди време подобно на сега, масираното изтегляне на военни от Ирак, предприето от Барак Обама всъщност роди чудовището Даеш. Изтеглянето сега на Джо Байдън от тази прокълната земя какво ли ново чудовище ще роди? Предстои ни да видим.
