– Всички следихме протестите в Украйна – в окървавяването им ли е цената на техния успех, г-н Александров?
– В Украйна сблъсъкът беше на живот и смърт, протестиращите бяха готови да стигнат докрай, да понесат жертви и затова успяха. Различните общности избират различни стратегии да постигнат промяна и тя съответно има различен маршрут и цена. В голямата си част хората в България избираха да бъдат зрители, а а не участници в промените. Това ни спести жертвите, но платихме цената на протяжния и мъчителен преход, който беляза живота на няколко поколения.
– На какво се дължи различието в маршрутите?
– На традицията и политическата култура. Някои общества еволюират по пътя на предприемаческото обновление, технологичните иновации и социалния прогрес. Плащат щадяща цена за промяната – по-предприемчивите и активните забогатяват от нея и това води до неравенства, но всички се ползват от развитието. На другия край са общности, в които промените са блокирани чрез механизмите на властта. За да запази превилегиите си, властващата клика потиска развитието, което води до натрупване на напрежения и тяхното периодично освобождаване чрез революционни сътресения. Общо взето това се случи в Украйна. Ние сме някъде по средата – поизнежихме се, вече не ни се занимава с революции, но още не сме развили механизми за гражданско обновление и затова живеем с усещане за безпътица и неудовлетвореност.
– Живна ли българската икономика, та протестите стихнаха?
– Със сигурност има връзка между протестите и икономиката, както и останалите сфери на живота. Много се надявам добрите икономически новини, които чувам напоследък, да се претворят час по-скоро в реално подобрение за повече хора. Правителството полага трогателни усилия да създаде усещане за благополучие и оптимизъм, но успява само отчасти. За негов късмет зимата се случи необикновено мека, сметките за ток са поносими, скоро ще се запролети и пак ще оцелеем.
– Затова ли бунтът вече няма тяга?
– Възходът на протеста съвпадна с период на политическа депресия, а сега страстта се върна в политиката, обществото се поляризира, партийното инженерство е в подем, медиите преливат от обвинения и люти закани между лидерите. Публиката се отегчи от протестния спектакъл и отново се обърна към политическия цирк, където наред със старите клоуни подскачат и няколко талантливи дебютанти.
– В навечерието на евровота имаме два големи ронещи се и цепещи се гиганта с обръч от експерти и новородени малки играчи. Какво ще излезе от всичко това?
– Тече процес на преливане на подкрепа от партиите на статуквото към новите напористи формации: вляво към АБВ, вдясно към Реформаторския блок, в центъра към коалицията около Бареков, при националистическия вот към НФСБ. Съответно губещите са БСП, доста по-слабо ГЕРБ и най-драматично „Атака“. Дори ДПС бавно губи електорат.
– Какъв знак е разцеплението на доскоро неделимото ляво?
– За сериозно разминаване между интересите на лустросаните леви политици с тези на оцеляващите и бедстващи българи, които по ирония на съдбата се явяват техен електорат. Аристократичната неохота на елита на БСП да се ангажира с истински лява политика закономерно води до загуба на подкрепа и до вътрешни сътресения. Конфликтът между Станишев и Първанов е само прелюдия, в България истинската битка
за бъдещето на лявото предстои.
– Какви са шансовете на АБВ?
– Не са за подценяване. Допускам, че АБВ ще атакува БСП на ниво низови структури в периферията, но ми е трудно да преценя доколко ще успее. Във всеки случай нито проектът на Първанов е толкова безобиден, нито БСП е толкова консолидирана, колкото изглежда.
– Съглашателство между БСП и АБВ или между АБВ и ГЕРБ е по-вероятно?
– Много по-лесно ми се струва договаряне между Борисов и Първанов, отколкото между Борисов и Станишев. Разривът между Борисов и Станишев е много личен и сякаш е непоправим. Случващото се между Първанов и Станишев пък изглежда като класически едипов конфликт – детронираният баща се връща да накаже своя непослушен наследник. Този сюжет не вещае щастлива развръзка.
– На какво дължи възхода си „България без цензура“?
– На професионален мениджмънт, бих казал. Повечето хиперактивни лидери като Бареков са хаотични и разхвърляни, но този си изпипва работата. Изненадващите ходове, които предприема, популярните лица, които успява да привлече и завихри около себе си, многобройните послания, които изстрелва ежечасно, прехласват публиката и създават впечатление за неукротим възход и предопределеност за победа. Разбира се, нищо от това не би било възможно без масивна медийна експозиция и в този смисъл Бареков е привилегирован играч, нещо като галеното дете на медиите.
Но точно тук е капанът, който сам си залага – като си постянно на екрана, можеш лесно да повярваш, че медийната популярност се превръща директно в политическа подкрепа. Особено уязвими за тази заблуда са журналистите, които по правило са нарцистични и склонни да приемат желаното за действително.
– Не са ли тъкмо те модното попълнение в лагера на политиците?
– След като управляваха юристи, икономисти, технократи, бизнесмени, полицаи и пр.,
защо да не се пробват и журналистите. Това е легитимен преход, стига да не объркат лекотата, с която се случват нещата във виртуалния свят на медиите с мъчителното усилие, което изискват промените в истинския живот.
– В Реформаторския блок сякаш има затишие, така ли е?
– Само привидно. Истински интересните и иновативни развития са именно в Реформаторския блок, макар да остават неоценени. Блокът преживя криза, понесе много атаки и излезе по-сплотен, запазвайки уникалния си модел на споделено лидерство. Започна успешно да изгражда регионални структури и да пуска корени по места, без да вдига излишен шум.
– Какво ще се случи на евровота?
– Успех ще имат партиите с функционираща организация и силни местни структури. Такава беше БСП преди разкола, такива сега са ДПС и ГЕРБ. Машината за избори на ДПС продължава да работи безотказно, макар че няколко важни чарка се счупиха. ГЕРБ под ронливото си парламентарно покритие има желязна организационна конструкция, изградена от Цветанов, който заслужено бе преизбран за зам.-председател на партията. От своя стана Борисов, този неизтощим политически шампион, видимо е в добра кондиция и далеч не е загубил фаталния си чар за своите многобройни почитатели. При това ГЕРБ се радва на безусловната подкрепа на ЕНП, тъй че не бих се изненадал, ако през май за пореден път спечели изборите.
– Споделяте ли прогнозите за предсрочен парламентарен вот до края на годината?
– Зависи от това кой интерес ще надделее – олигархическият или чисто политическият. Защото конфликтът вече не е само между гражданите и политическата класа или между гражданите и олигархията, а и между политическата класа и олигархията. Уточнявам, че под политическа класа разбирам хората, които се явяват на избори и по тази причина са зависими от своя електорат дори когато са обвързани със сенчести икономически интереси. Под олигархия разбирам инвеститорите в политическото статукво, които имат интерес то да бъде поддържано колкото може по-дълго, за да успеят да си върнат инвестицията с огромна печалба. Инвеститорите не могат да допуснат техните подизпълнители в лицето на политиците да се разбягат, преди да са завършили обекта и да са им издали акт 16. От друга страна обаче, самите подизпълнители имат интерес да вземат парите и да се разбягат час по-скоро, защото обектът е толкова калпаво построен, че има опасност да се срути върху тях. Идва момент, в който политиците, ако искат да останат в играта, се налага да се дистанцират от своите възложители и поне за малко, поне отчасти, поне за пред хората да се опитат да защитят обществения интерес.
– Каква ще е развръзката? И кога?
– Развръзката на драмата отново е в ръцете на политическите актьори, а ние оставаме зрители. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е, че тези актьори ще претърпят развитие. Индикаторът за еволюция на политическото лидерство в български условия е способността му да се еманципира от скритите олигархични обвързаности. Надеждата това да случи е малка, на както се казва, тя умира последна.
От 24chasa.bg
Харалан Александров е социален антрополог и член на Гражданския съвет на Реформаторския блок.
