Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
Ще започна с Хелзинки, защото тази тема е част от съдбата ми. Малко са онези, които помнят какво значеха Споразуменията от Хелзинки подписани през 1976 г. между СССР и Западните демокрации, респективно представлявани от стария людоед Брежнев и от наивния производител на фъстъци Джими Картър, (впрочем още жив, благодарение на американската медицинска наука).
Във финландската столица тогава се състояха преговори и се подписаха споразумения, засягащи човешките права. Едни от най-важните от тези права се съдържаха в т. нар. Трета Кошница, която включваше свободно пътуване и събиране на разделени семейства, а това беше неизпълнимо условие за комунистите на изток от Желязната Завеса, които много добре знаеха от примера с Източна Германия, че ако границите бъдат отворени за свободно пътуване зад граница, в съветската зона щяха да останат само надзирателите, партийните началници и служителите в органите на репресията. Известно е от безбройни примери в историята, че когато става дума за договори подписани от болшевиките и техните наследници, те никога не възнамеряват да ги спазват. Естествено и в този случай ставаше дума за историческа измама, подобаващо съчетана с тържествени речи, фанфари и размяна на папки и писалки. Тогавашна Финландия беше удобно място за такива прояви на мним „Детант“, т.е. политически театър, като си спомним, че съществуваше термина „финландизация“ за хрисимото поведение на държава, заплашена от агресивен и огромен съсед, който вече веднъж вече беше се опитал да погълне малка Финландия през „Зимната Война“ на 1940 г. Да не говорим за инфилтрацията на страната с агенти на КГБ и КДС като Тилев, иженарицаем „Румянцев“, който успешно се беше прилепил за дъщерята на самия финландски държавен глава и който по-късно изигра успешно кралския гамбит с така наречения Цар.
Но това е само фона, на който се разгърна голямата ПиАр измама, наречена Хелзинкски Процес, от който черпи легитимност и сегашният Хелзинкски Комитет. Този Комитет, неизвестно от кого излъчен и функциониращ в София, след като 40 години са изминали от онова Съвещание, изхранва една група от хора, самообявили се за „защитници на права и свободи“, с неясно какви пари и морален авторитет, който за мен е напълно непонятен. И ще кажа защо е непонятен :
Когато ДС ме арестува в далечната 1977 година, това стана не само защото с изказването на мислите си на глас целях „да разруша обществения и държавен строй у нас и в Съветския Съюз“ и че съм имал „намерение“ да напусна НРБ, не и само за това, че съм нарекъл нахлуването на Варшавския Пакт в Прага „агресия“, а особено опасната ми дейност беше, че бях намерил отнякъде скритите от населението на България текстове, отнасящи се за подписаните споразумения, включващи свободата на пътуванията на хора и разделени семейства и си бях позволил да ги коментирам в тесен приятелски кръг. Следователят не можеше да скрие гнева си от това как съм успял да намеря тази брошурка и как съм се осмелил да разпространявам този документ. Точно по време на моето арестуване впрочем, беше свикана срещата в Белград (друга една такава „необвързана“ по това време страна), чиято основна задача беше да проследи как се изпълняват споразуменията от Хелзинки.
Мога само да си представя как са се кикотили на Лубянка и в ДС по въпроса за спазването на Споразумението. Арестуването на такива като мен е било просто форма на игривост от страна на органите, както и предупреждение към останалите да не си мислят, че Хелзинки значи някакви си „права“.
За „права и свободи“ вече като партия, щеше да стане дума с по-късна инструкция на ДС и то пак със санкция на КГБ, но чрез един колега на „Румянцев“ с множество имена, от първоначалното Меди Доганов, та през Сава, та през Александров, до ДПС и Ахмед Доган. Очевидно е за всеки, че „Хелзинки“ беше позорен фарс, зрелищен провал на слаб и наивен американски Президент и на глупави западни лидери, от което се възползваха с пропагандна цел политиците, куките и агентите от комунистическия „лагер“. От моя личен пример знам, че въпреки възможността моята история поне да достигне до „Хелзинкските правозащитници“ и да бъде някакси оповестена като нагло нарушение на споразумението и то точно по времето, когато се обсъждаше неговото изпълнение в Белград, никой никъде не е издавал нито стон.
Не обвинявам никого в България, защото дори някои от сегашните членове на Комитета да са били в подходяща възраст, за да имат мнение по въпроса, те са живеели необезпокоявани в своите миши дупки, от които едва ли са смеели да подадат носа си. Камо ли да съобщят някому или някъде, че тези споразумения се нарушават най-брутално.
Но това важи и за така наречените западни правозащитници. Мълчание цареше и в България, и навсякъде по света за историята на тези Споразумения и за тяхното погазване от комунистите, по времето когато те бяха нашата единствена, макар и плаха надежда.
Не ми е известно някой да е направил усилие да изследва и публикува статии или материали за престъпленията срещу човешките права в България и кой и как ги е нарушавал по време на брежневския и живковски тоталитаризъм . Ясно е, че не би могло да се очаква историци от Библиотекарският Институт, Баева, Митьо Гестапото или Дърева да пишат и да свидетелствуват за това, нито всички многобройни активисти с двойни имена и псевдоними, заели ключови постове в университетите и институциите.
По времето, за което става дума, през 1977 г., паралелно на Белградската среща, в София Лилов беше свикал всички комунистически гаулайтери по въпросите за засилване на мерките за борба с идеологическия враг, в частност имериалистическата и капиталистическа диверсия. Допускам, че поне Дърева, ако не Баева, е изпитала поне няколко идеологически оргазъма, слушайки проникновените слова на Лилов и другите корифеи на антикапитализма. А Митьо Гестапото, тогава младо офицерче от ДС, вероятно мечтателно си е представял бъдещият повален капитализъм и себе си, героично забиващ червеното знаме заедно с Маркус Волф от Щази в сърцето на Райхстага? А възможно е и вместо това да си е представял как арестува цял един Кореком, пълен с валутни престъпници, които искат да си купят дънки с долари. Тези герои няма да напишат нищо, макар че много добре знаят и помнят какво са изповядвали и с какво са се занимавали по това време. Не очаквам това от тях. Но къде са Хелзинкските ни активисти, какви са техните каузи днес?
Коя жертва на комунистически терор са защитили, посетили, утешили и показали загриженост към съсипания им живот, към потъпканите им права, към моралните разрушения, понесени от тях и от техните семейства? Кой е направил публично достояние или е уведомил съдилищата в България, в Брюксел, в Хага или е сезирал ООН за нарушения на Всеобщата Харта за правата на човека и то от комунистически престъпници, които са тука и безнаказано благоденствуват и до днес? Кой им плаща на тези активисти от ХК и за какво?
Ето и моето обяснение, почерпено от опита ми, наблюденията ми и от онова, което е пред очите на всеки, който иска да го види:
Хелзинският Комитет в България е част от една световна и учудващо добре организирана система, налагаща в планетарен мащаб интернационално левичарство, диктатура на мисълта в смисъла на Културен Марксизъм и всичко това се представя под различните форми и маски на „Прогресивност“. Методът, който тази система на идеен контрол налага, най-общо се назовава „Политическа Коректност“ или РС, за по-кратко.
В този смисъл, ХК изпълнява роля, която няма дори отдалечена връзка с първоначалния замисъл на Споразуменията от Хелзинки, колкото и жалко те да се провалиха в исторически смисъл. Това, което е останало от този опит, е само името, което е узурпирано от някакви неясни хора и се използва днес единствено като пропагандно лого на едно нарастващо през последните 30-40 години международно кресливо левичарство, закърмено с марксическа идеология. (Вж. Бърни Сандърс в САЩ).
Под дегизировката на загриженост за правата на „онеправданите“ (О, татко Маркс! О, лельо Люксембург!), за специализираните права на „малцинствата“, на „сексуално различните“, на подсъдимите за различни жестоки престъпления (истински, не като съчинените от ДС водещи до Гулаг, Белене и Стара Загора), за правата на онези, които поради загуба на разума си са на улицата, но отказват лечение с тяхната „хелзинкска помощ“, те в много по-голяма степен им вредят, отколкото помагат. Те не помагат на нуждаещите се и на онези, които наистина са обезправени. Те „помагат“ на онези, които не се нуждаят от помощ или не я заслужават. Така беше по мое време, така е и досега.
В едно цивилизовано общество, най-важният признак е човечността. Тя първо се дължи към слабите, малките и беззащитните. Особено високо стои грижата към старите хора и децата. В България сме свидетели, а всъщност в огромния брой случаи дори не стигат и до нас всички случаи на страшна и безпощадна война на млади, многобройни и физически силни, но неработещи цигани, срещу стари хора, на които всички би трябвало да дължат дълбока почит и грижа, както е навсякъде по света.
Но не и в България. След като са изоставени на произвола на съдбата в селата си, след като техните деца са ги напуснали в търсене на по-добър живот, благодарение на разрушенията от комунизма и посткомунистическия ченгесарски капитализъм, на ход са циганите. Галените деца на ХК. Истинските им любимци, вечния обект на техните грижи за интегриране, чрез които се усвояват едни пари и се осигурява едно морално алиби: вижте колко сме загрижени ние, а всички други нехаят. Това изглежда добре в техните собствени очи, но и в очите на техните западни спонсори и идеологически симпатизанти. Те всичките са праведни и прогресивни, а онези, които се опитват да изискват справедливост за всички и лична отговорност от престъпниците, са „реакционни“. Познато, нали?
РС не е единствено привилегия на ХК, от тази паница радостно сърбат и братята социалисти и всякакви други партийки и креатури, заченати в брадата на Маркс, в брадлето на Ленин и в мустаците на Сталин. Има ги и на Запад, но в България са особено жалка имитационна порода, защото пораженията на „прогресивната“ теория и раните от политически „правилното“ учение у нас са все още толкова живи. Вредата обаче от това, че не се защитават онези, които заслужават защита днес, а се окуражават и защитават онези, които рушат тъканта на моралното общество, е потенциално толкова опасна, че за това не бива да се мълчи.
Разбира се, когато става за хелзинкски или шведски или кьолнски синдром днес, когато виждаме пред очите си как се сриват градени с векове цивилизационни норми, ние не можем да си позволим лукса да оставяме активистите от хелзинските канцеларии да диктуват какво може и какво не може да се каже. Какво е политически коректно и какво не е. В този смисъл, е без значение дори и каква РС боза циркулира в главите на водещи европейски политици, които са абсолютно безполезни и жалки в своите реакции към ислямската напаст и последващата вълна от демографска и верска подмяна на европейската цивилизация. НПО и различните фондации за налагане на политически коректна политика в България са вероятно удобен механизъм за осигуряване на статус, идентичен с онзи на работещите по времето на комунизма в АОНСУ и в институтите за изучаване на Партията. От техните либерални брътвежи нито един старец на село няма да бъде защитен от обир, нито една бабичка спасена от пребиване и кражба на последните 30 лева от нейната пенсия, нито една градска градинка няма да избегне да бъде засипана с боклуци и опустошена. Още от времето на Тамерлан след разбиването на турците под Анкара, с което е поставено началото на османското и циганско придвижване към Балканите до днес, опитите за интеграция, с малки изключения, продължават, но с известния на всички катастрофален резултат.
Причината не е липсата на достатъчно Хелзинкски Комитети или на похарчени обществени средства. Сгрешен е самият подход към “интеграцията” и преодоляване на културалните различия с тези малцинства. Не само жертвите на цигански престъпления всред българското „мнозинство“ страдат от тази криворазбрана и неуспешна интеграция по „Хелзинкски“. Страдат самите те, страдат малките им, техните собствени циганчета, раждани от дванайсетгодишни деца, продавани или захвърляни да живеят в калта, каквато съдба никое дете не заслужава. При такива факти, цивилизация е безмислена дума, а ХК е само една лъжлива фасада, която прикрива ужасяващата демографска реалност.
Но не са само циганите и ислямистите, които се възползват от загубата на морални ориентири и заместването им от лъжливи доктрини, които от десетилетия се втълпяват в главите на модерния свят и особено на младите в училищата и университетите. РС е инфилтрирана навсякъде, с нея се съобразяват правни системи, съдилища, бизнеси, изкуство, наука и нормативни уредби.
Всички се страхуват панически от обвинения в политическа инкоректност, защото иззад това обвинение почти незабавно наднича и размахва пръст обвинението във фашизъм, расизъм, нацизъм и език на омразата. Лепенето на етикета „Хитлер“ и безoгледното използване навсякъде на reductio ad Hitlerum става с голяма улесненост и без никакви скрупули. (Странно, но никога не използват името на Сталин, когато става дума за престъпления срещу човека). Правата на определени групи, обявени за правилните групи, нарастват експоненциално, за сметка на все по-стесняващите се права на така наречения среден или обикновен човек.
Парадоксите достигат заплашителни размери; например правата на обвинения или осъден престъпник многократно превъзхождат правата на жертвата на престъпления или на техните страдащи роднини.
Всъщност, най-безправният човек в кривото огледало на РС е жертвата, убитият човек. Той няма права. Гаранциите за „обективност“ спрямо извършителите на сериозни престъпления граничат с абсурда и да се намери доброволен защитник от ХК или някоя подобна организация дори за масови убийци е винаги налице. Безкрайното шиканиране на процеси с „болни“ подсъдими, с фалшиви болести и различни „семейни “ трудности, са всекидневие в България и това е също следствие от безогледното разширяване на „права“ без оглед на проточването и отлагането на справедлив процес с десетилетия. Върхът на подобно мислене, доведено и то в Норвегия до абсурд, е искането на един истински доказан нацист и масов убиец, Брейвик, осъден на 20 години за убийството на повече от 160 души, да иска още привилегии и дори да съди държавата за по-добри условия и комфорт в затвора. Подобни са и нашенските абсурдни процеси срещу знакови престъпници, които остават ненаказани, под смешна гаранция или подписка, избягали или ненаказуеми.
За всичко това може да се говори много, но аз ще свърша дотук и то като човек, чийто права са били многократно и безогледно нарушавани и то от именно от онези, които днес се присламчват към „прогресивното“ човечество, с единственото основание „защото са социалисти“, следователно собственици на правдата и истината в перверзната идеологическа вселена, която завладя света.
Завършвам с призив тази нелепа и вредна организация наречена Хелзинкски Комитет, която си служи предимно с идеологическия остен на политическата коректност, да се саморазпусне и да се влее в редовете на социалистическия Интернационал или в краен случай в гръцката Сириза. За България те са просто едно срамно и неуместно идеологическо петно, което не защитава онези, които са истински обезправени.
Милостивото и правилно решение на цивилизационните проблеми, които се надигат в света и които си стоят неразрешени в България от десетилетия, е налагането на истински правово общество със справедливи закони, които да се налагат и спазват от всички. Без привилегии или специални изключения по специални политически коректни причини!
Това обаче изисква незабавна и из основи смяна на съдебната основа на Република България. А Европа ще трябва много сериозно да се замисли, защото грохотът от колелата на Историята се приближава все по-бързо до нея, докато талигата на Хелзинкския Комитет не е нищо друго, освен един безполезен хибриден отпадък от доктрината Брежнев и Западното левичарство.
Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
