Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук
Прекалено често в Европа и в САЩ консервативните говорители биват етикирани като хора пазещи статуквото. По една или друга причина това е твърде далеч от истината. Базата за това клише е известният факт, че в навечерието на Френската революция, тези обявяващи се в подкрепа на краля и стария ред седяли отдясно.
Но точно след Френската революция, през смутния XIX век, видял толкова революции, родили и разломната Октомврийска революция, ние можем да заключим, че от векове консерватизмът твърде често е срещу статуквото, а не е статуквото. А не обратното.
Азбучният и най-близък до нас пример е Доналд Тръмп, който в никакъв случай не може да бъде наречен системен играч или статукво. Той проби утвърдения стъклен покрив на политическата класа.
И въпреки това остава рефлективната реакция, че консерваторът пази статуквото. След като установихме, че не е задължително това статукво да е политическо, нека помислим кое статукво е това.
Консерватизмът пази редът и общността, която е го изградила.
В Европа редът, който е запазил и развил идентичността на народите е нашата вяра- християнството. Видимите инструменти на този ред са институциите, повлияни или вдъхновени от римските и елинските културни традиции. Държавната, църковната, културната, икономическата и семейната организация формират институции, които се оказват устойчиви и дори да прекратяват формално съществуването си се появяват отново и отново като цивилизационна матрица. От тях най-устойчива се оказва самата Църква. Това можем да отбележим по човешки, но е гарантирано и от Иисус Христос, че „ще съградя църквата Си, и портите Адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18).
Консерваторите в различните епохи и ареали наблягат на различни аспекти от социалния ред: икономическата свобода, законите, традициите, морала.
Но реалната цел на всеки консерватор е да направи всичко възможно портите Адови да не надделяват. Хубавата, но и в същото време лоша новина е, че няма рецепта как да си „добър” консерватор. За разлика от глобалните социализъм и либерализъм, консерватизмът е естествено локален. Той уважава местните идентичности, защото извира от тях.
Общностите са ключът към изхода. Идеята за индивидуалното общество е предмет на консенсус сред немалка част от управляващите елити. Повечето медии, както и голяма част от политическите сили и корпорации са обединени около идеята за прогрес. Те изповядват визията за бъдеще, което ги кара да заличат миналото.
Те споделят тази тенденция към релативизъм, отричане на реалния свят, отразявайки реалността чрез тежки идеологически принципи. Така те се стремят към универсализъм, глобализъм в ущърб на частното и локалното.
Нека отбележим и още нещо. На Запад се усеща, че политическата динамика вече не възприема десните мислители и политици като част от домакините. Те са гости и чужди в политическия дебат.
Нека не затваряме очи – вече се установяват нови норми.
Замислете се колко често вече чувате или четете за „новото нормално“? Новото нормално са радикално случилите се реформи, които променят гореспоменатите институции.
Този прогрес цели да реформира държава, икономика, образователна система, традиции, лични отношения, брак. И рано или късно стига и до Църквата. Става въпрос за много прост, но тъжен конфликт. Прогресивистите вярват, че развитието е само нагоре и „икономическите ръстове“ е възможно да продължават до безкрай и да бъдат пренесени във всяка сфера на човешките отношения. Разбира се, историята опровергава това твърдение, но гордостта и увереността в собствените сили заслепяват твърде успешно. От своя страна вярващият знае, че животът е низ от падения, но и възходи. И това е въпрос на духовен реализъм, а не идеалистична илюзия, че всичко ще бъде наред и ще става все по-добре.
Не ни ли стига 19-ото или 20-ото столетие? Те също обещаваха свобода, равенство, братство? Но цената на тези социални експерименти платиха стотици милиони.
Изворът на реда, който всеки консерватор пази е Църквата. По отношението към нея ще познаете кой седи отляво и отдясно на „Генералните щати“ през 21-ви век. Всъщност във всеки век. Консерватизмът се опитва да удържи моралните норми на християнството в турбуленцията на всяко съвремие и дневен ред.
Сър Роджър Скрутън пише, че консерватизмът е политиката на отлагането, чиято цел е да се поддържа съществуването, животът и здравето на социалния организъм колкото може по-дълго.
Това отлагане показва, че консерваторът, въпреки всичко не е идеалист, а реалист.
Той знае, че неминуемото идва. Но иска да го отложи. В името на реда.
Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук
