Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
Обществото ни е достигнало точка, при която не се гледа никак с добро око на това да задаваш неудобни въпроси и да влизаш в конфронтация с останалите, когато не си съгласен с тяхното мнение. Вместо това, има силно стремление към всеобщо съгласие, където инакомислещите често биват дамгосвани с разни обидни квалификации. Рискът от прекомерна зависимост от конформизъм е налице.
Важно е да бъдем внимателни към склонността си да се подчиняваме на групата и активно да предложим иновативни идеи за промяна и напредък.
Преди години, когато все още бях студент, имах шанса да се срещна с американския философ Едуард Р. Фрийман, известен със своята теория на ‘’Заинтересованите страни’’ (Stakeholder theory). Въпросната теория разглежда взаимовръзките между всички заинтересовани страни, които са свързани по пряк или непряк начин с една организация и могат да бъдат засегнати от нейната дейност.
Основна част от въпросната теория се използва при създаването на стратегии за корпоративна социална отговорност, нещо което е сравнително непознато за много компании, развиващи дейност в България.
Тогава бях стигнал до проникновението, че един от основните проблеми в нашата Родина е кризата на отговорността.
Годините си минават бавно и за съжаление в тази насока нещата не са се променили никак в положителна посока. “Бягането по тъча“ от сериозните проблеми е все още нещо напълно нормално за нашите политици, за медии, за прокуратурата и най-вече за много от нас.
Един от основните причинители на тази криза е именно конформизмът.
Учебникарското определение за конформизъм е, че това е способността на индивида да измeня поведението и представите си в cъoтвeтcтвиe c пoзициятa нa бoлшинcтвoтo, било то под натиск или напълно неосъзнато.
Колкото по-съгласни са отделните индивиди с позицията на болшинството, толкова конформизмът във въпросната група е по-голям. За съжаление, при много хора склонността да се съгласяват с мнението на мнозинството е много по-силна от неговите вярвания и ценности. Това съгласяване с общото мнение може да бъде, разбира се, за доброто на индивида.
В далечното минало, когато нашите предци са гонели мамутите из замръзналата евразийска шир, автономията е била равна на сигурна смърт. За всеобщо щастие тези времена са отдавна отминали и сега пред нас стоят съвсем различни морални дилеми, но също така засягащи оцеляването и добруването ни в модерния свят.
Да не се изправиш срещу бияча на класа, който бие по-слабите наред, но теб не те закача, изглежда като умно и здравословно решение.
Но това ли е правилното решение? При наличието на диктатор, който желае да изтреби част от населението на страната или да започне война с външни врагове, неподчинението и дисидентството биха могли да имат много тъжни и дори фатални последици за индивида.
Но отново трябва да се запитаме дали това е правилно: да си мълчим, когато нещастията се случват на други, да сведем глава пред явните несправедливости и вътрешно да успокояваме съвестта си, че е нямало какво да сторим?
Конформизъм срещаме много често и в ежедневието си. Навън вали сняг, затрупва улици и тротоари. Конформизъм е да останем на топло и да чакаме, може би напразно, някой друг да вземе лопатата и да изчисти около входа. Свободният човек хваща лопатата и не чака знак свише.
Добре е и да си зададем няколко въпроса към нас самите, за да проверим дали всъщност и ние не сме станали конформисти: Кога за последно направихме забележка на непознат за нещо, което не трябва да се върши на обществено място? Кога изказахте мнение, различаващо се от това на Вашите близки и приятели? Кога за последно отидохте на протест или демонстрация в подкрепа на нещо, в което вярвате? Имало ли е въобще такъв случай?
Някои от четящите тези редова биха могли да възкликнат: ‘’Мен политиката не ме засяга. Това което се случва на политическата сцена са мръсни игри и аз не искам да съм част от тях. Аз съм над нещата!’’
Може и да са прави, но е доказано, че вероятността да сте се извисили като един сокол над житните полета и да дебнете представителите на вида apodemus agrarius (полска мишка) отдолу не е особено висока, докато в действителност съгласието с общополитическите настроения е равно на сигурно членство в редиците на същите.
Дейвид Дънинг, английски психилог, години наред е изследвал феномена на така нареченото “илюзорно превъзходство“, при което много от нас смятат, че нивото им в това, което вършат или като цяло е над средното. За съжаление, почти всички си мислят и си поставят личности оценки, че са над средното ниво, докато в действителност нещата въобще не са толкова розови. Причините за това са много, като според мен главните от тях са, че хората са генерално прекалено боязливи или политически коректни, за да дадат обективна обратна връзка на някого и по-малко способните хора често страдат от липса на връзка с реалността, като това им пречи да преценят своите истински способности.
Даването на негативна обратна връзка се оказва много трудно начинание, за всеки на когото му се налага да дава такава. В мащабно изследване учени от университета в Минесота са установили, че даването на отрицателна обратна връзка наистина може да накара хората да ви избягват. Много от нас са установили същото нещо по болезнен начин в личните си отношения с приятели и близки, като това е напълно валидно и за корпоративния свят. Немалко мениджъри и колеги се страхуват да дадат директна негативна обратна връзка за работата или поведението на някого, защото искат да се харесват в очите на своите подчинени/колеги.
Много често, когато се пропусне момента да се даде обратна връзка за неспособността на някого да се справи с определена задача или проблем, нещата след време ескалират и се стига до крайни мерки или свръхнатоварване, като всичко това би могло да бъде избегнато с един откровен разговор навреме.
Силата на откровения разговор е огромна, последиците от тези разговори могат да бъдат животопроменящи, могат да доведат до огромни печалби или просто запазването на нечие работно място. Могат много, но такива разговори рядко се водят заради страх.
Страхът от подобни разговори е вид конформизъм, токсичен такъв, който в крайна сметка води до посредственост. Наистина е много приятно и хубаво да си мислим, че сме над останалите, докато всъщност се страхуваме да бъдем различни, да наричаме нещата с истинските им имена и да правим нещата извън общоприетите правила.
Тук се сещам за един много хубав цитат от Оскар Уайлд : “Всичко популярно е погрешно“ . И може би, ако се стараем повече да живеем спрямо тази максима, бихме могли да достигнем по-голямо ниво на автентичност и удовлетворение.
Вече не се борим с мамути, за да оцелеем, но модерния свят е неразривно свързан, медийно и дори социално глобализиран, и е наистина трудно да бъдем неконформисти пред погледите на толкова много хора. Автентичността и оригиналността са нещата, които отличават големите лидери и предприемачи на нашето време. На никого не му е лесно да се бори с обществените порядки и със сигурност е нужно да се дадат много жертви, за да постигнем напредък, било то в личен или обществен план.
Всички хора, без изключение, които са постигнали нещо голямо и необичайно в живота си, са го направили като не са поемали по пътя на тълпата. Отървали са се от токсичния конформизъм и сами са определяли правилата на своя живот.
Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
