През 1973 година Майкъл Уолзър, американски политически философ пише своята статията „Политическото действие: проблемът за мръсните ръце“. Уолзър е инспириран от пиесата на Жан-Пол Сартр „Les mains sales“ (Mръсни ръце), която се появява малко след Втората световна война. В нея един комунистически лидер пита: Ръцете ми са изцапани до лактите. Потопил съм ги в мръсотия и кръв. Мога ли да управлявам честно? Уолзър нито смята, че политиката е възможна без лъжата, нито допуска, че хората искат да знаят истината. Убеден е, че мръсните ръце в политиката са неизбежно правило.
Подобни констатации можем да срещнем и при Макиавели, където въпросът как да бъдем честни в среда на толкова много мръсници съпътства неговите беседи. Е, възможно ли е моралния политик да оцелее в борбата за слава и политическа власт, където всяка цел оправдава средствата? Могат ли политиците да печелят избори ако казват истината и само истината на избирателите? От така поставените въпроси виждаме, че участниците в политическата лъжа са както политиците, защото се опитват да убедят гражданите в честността си, така и избирателите, които гласуват, когато са добре излъгани.
Бихте ли подкрепили политик, който заявява, че не е по силите му да се справи с бедността и корупцията, но обещава, че ще направи всичко възможно, за да реши тези проблеми? Или пък направи признание подобно на това на бившия министър-председател на Унгария, социалистът Ференц Дюрчани, който признава че е лъгал своите избиратели, сутрин, обед и вечер. Вероятно ще ви направи впечатление, в някакъв смисъл може и да ви трогне, но в деня на изборите ще предпочетете друг кандидат с по-голяма тежест и категоричност.
Обикновено добрите политиците съдържат чертите на победителя, на покровителя, на бащата на народа, а такива политически имиджи се създават посредством методите на политическата манипулация и реклама. Хората изграждат мислена представа за даден политик и дори да поставят под съмнение образа му, онова което ги мобилизира да гласуват, все по-често е функциониращия мит и емоцията, а не разума.
Ако приемем, че най-влиятелните, тъй като са и най-големи партии в България са ГЕРБ, БСП и ДПС, то можем ли да смятаме, че техните лидери са най-големите лъжци? И обратното, ако посочените три партии са с най-много поддръжници, то бихме ли могли да предполагаме, че техните симпатизанти най-много обичат да бъдат лъгани?
Ако оставим настрани политическа партия ГЕРБ, тъй като тя е в управлението на страната в последните години и не е била в коалиция, и проследим историята на БСП и ДПС ще видим някои забележителни нива на лъжата. Какво имам предвид? Допускам лъжата в политиката или нека я наричам заобикалянето на истината, защото ясно си давам сметка, че във времето на консуматорското общество, където партиите се избират по същия начин както пастата за зъби е почти невъзможно политиците да стоят встрани от методите на убеждаващата комуникация. Онова обаче, което не допускам е политическия цинизъм, той се проявява разбира се във всекидневната реторика на почти всички политици, но най-ярко се откроява при стремежа за взимане на властта или при сключването на коалиции.
На 17 август 2005 г. е сформирано правителство с министър-председател Сергей Станишев (лидер на БСП) и мандатоносител Движението за права и свободи. Коалиция между тези субекти е недопустима по всички правила на политиката. Проблемът не е в съюза между лявото и центъра, такова партньорство е съвсем обяснимо, а в характера на тези партии. Припомням, че членовете и избирателите на БСП бяха крайно възмутени от подобна конфигурация. От данните на социологическите проучвания става ясно, че ниските резултати (освен резултатите от слабото управление на страната) за БСП по време на изборите през 2009 година се дължат именно на сближаването на БСП с партията на Ахмед Доган, който по време на предизборната кампания заявява (и може би за първи път не лъже), че той е инструментът във властта, който разпределя порциите на фирмите в държавата. Предполагам, че за електората на ДПС подобна коалиция е стряскаща. Именно партията виновна за изселването и смяната на имената на българските турци, знаем значителен процент от електората на ДПС, се намира в приятелската прегръдка с „врага“.
Няколко години по-късно същите тези избиратели, особено на БСП са отново жестоко подмамени не просто заради назначаването на неприемливи министри, шефове на агенции, областни управители и други, а с допускането на най-антибългарската, както често бива определяна в медиите, коалиция между Станишев (социалист), Местан (либерал) и Сидеров (националист). Публичното извинение за възродителния процес на лидера на БСП по време на масовия контра-протест през ноември миналата година е просто гарнитура към основното ястие, което управляващите поднасят не само на собствените си симпатизанти, а и на целия български народ.
Разбира се има и много други циници в българската политиката, един от новопоявилите се е Николай Бареков, но той ще бъде обект на друга статия.
Този текст няма за цел да омаловажава лъжата в политиката, а да открои по-скоро допустимите от недопустимите нейни граници. Ако приемем, че на политиците им е позволено да казват на избирателите, оново което те искат да чуват, то абсолютно нередно е да търгуват политическите ценности и вярвания на собствените си поддръжници.
