В края на юни във Военния клуб се състоя преинтересна среща с Ришард Легутко – полски философ и съпредседател на Групата на консерваторите и реформистите в Европейския парламент, според мнозина – един от най-значимите консервативни мислители на нашето съвремие. Срещата беше наречена по неговата знакова статия „Битката за Европа“. Бяхме четирима лектори: Легутко, Огнян Минчев, Любомир Канов и аз. Аз казах горе-долу следното:
В последните години Европа все по-трескаво търси своето бъдеще. Търси го трескаво, защото я сполетяха две исторически събития и я накараха да се замисли: мигрантският проблем, продължил достатъчно дълго, за да го наричаме просто „криза“, и отдалечаването на Америка – толкова категорично, че Англия предпочете да отплава към другия бряг на Атлантика.
Тези две тенденции разтърсиха европейците и ги накараха да се запитат накъде са тръгнали. А въпросът „Къде отивам?“ винаги поражда и въпросите „Кой съм аз и какво всъщност искам?“.
У много европейци и дори у цели народи се раздвижиха мисли за завръщане към християнската основа на европейската идентичност, защита на националното самочувствие срещу обезличаването на глобализма и остро възражение срещу някои изкуствено налагани мирогледни принципи като толерантност към доскоро осъдителни прояви, мултикултурализъм, синкретизъм, релативизъм и др. Нарекоха тези европейци консерватори.
И така хората спряха да се делят на леви и десни и започнаха да се делят на либерали и консерватори. Тази мода наложиха и самите либерали, които от изразено десни станаха изразено леви (замествайки свободната конкуренция с регулации и индивидуалните права с групови) и за да маскират тази своя маневра, издигнаха лозунга „Няма ляво, няма дясно!“.
Веднага след това разделение започна методично да се налага лъжата, че консерватизмът е антиевропейски. Казват, че консерваторите рушат Европа, но истината е, че те я лекуват. Искат да я преосмислят, за да не се разпадне като Римската империя, загубила своя център на тежестта и своята отправна точка, задушена от стотици нови езически божества.
Къде е българският консерватизъм в цялата тази работа?
Българският консерватизъм е парадоксален. В една страна без наследствена поземлена аристокрация от западен тип веднага след Освобождението консерватизмът е бил екстравагантност и едва ли не територия само за префърцунени културни богаташи. От тази гледна точка новата ни аграрна държава, държава принудена да догонва другите с изключително бързи темпове на модернизация, е била всичко друго, само не и консервативна.
От друга страна, именно защото нравите в нея са патриархални, в България живее един традиционен и специфичен консерватизъм. Тук на висока почит са семейството и Църквата, благоприличието и благочестието. Тук не браним аристокрацията и висшия клир от домогванията на буржоазната модерност, както е в зората на класическия консерватизъм, но браним добрите нрави на предците си.
Така е било в края на 19 и до средата на 20 век. После идва един период от 45 години, в който господстващата идеология е марксизмът-ленинизмът. Тя е антихристовска идеология, защото коварно се мъчи да наложи християнски морал, но без Христос; отнема свободата на волята, отнема възможността за избор между добро и зло, превръща човека от личност в бурмичка, а съборното общество в мравуняк.
Либерализмът беше удобното оръжие в борбата срещу безбожния тоталитаризъм. През 70-те и 80-те всички противници на просъветския режим на Тодор Живков бяха либерали, даже хипита. Либералните идеи се приемаха на едро и бяха синоним на свободата, от която бяхме лишени. Либералният индивидуализъм чудесно импонираше на репресираните ни личности. Борбата срещу тоталитаризма не беше борба за либерални ценности, а борба за свобода и лично достойнство и в нея се включиха най-различни хора.
После обаче, когато целите бяха постигнати, нещата трябваше да се поставят на нормалните им места. Дойде необходимостта най-сетне да се договорим що е в крайна сметка ляво и дясно, либерално и консервативно. И образът на българския консерватор се оформи – нормален човек, който си има достатъчно важни ангажименти, за да бъде занимаван с щуротии; човек, уважаващ елитите, но не елитите на чиновниците, а елитите на чорбаджиите, както и да се наричат те днес; човек, уважаващ традициите и добрите нрави; смирен човек, който не смята себе си за черешката на тортата, но познава и цени качествата си; най-сетне човек, когото, ако го попиташ дали е либерал или консерватор, ще изсумти с досада и ще каже: „Я да ми се махаш от главата!“.
Но макар и специфичен в някои отношения, българският консерватор си прилича с всеки друг по естествения си стремеж към истина и справедливост. Той обича семейството и родината си. Скептичен е и трудно се поддава на пропагандни внушения. Не е враг на европейските ценности, напротив – знае откъде идват те и накъде водят.
За консерватора доброто е обективно и абсолютно, а не субективно и относително. Доброто не е резултат от договорка между хора. Същото се отнася и до истината.
Любовта е основна движеща сила на човешкото битие. Тя се проявява в семейството, в малките и големите общности. Оттук ценности са семейството, родината, цивилизацията.
Солидарност. Тя е възможна единствено при неравенство. По-силните, по-талантливите и по-умните са длъжни да се грижат за по-беззащитните. Това няма нищо общо с надменността на постмодерните елити, защото се основава не на гордост, а на смирение.
Разумът. Рационализмът не е запазена марка на атеистите и неолибералите. Умът е най-висшата изява на безсмъртната ни душа. Творението се състои от материален и духовен свят. Първия постигаме чрез сетивата, втория – чрез ума. Чрез ума ние осмисляме и подреждаме символите, малките логоси на всички неща, които проявяват в материалния свят реалии от духовния. Разумът ни помага да разглеждаме всеки казус в неговата индивидуалност и да не разчитаме на клишета.
Какво стои зад фундаменталната ценност „човек се ражда свободен“? Свободната воля, която е дадена на човека, за да избере доброто пред злото и да се уподоби на Бог. Свободата осмисля човешкото битие. Затова е ценност, а не просто защото да сме свободни е по-приятно и по-забавно.
Какво стои зад фундаменталната ценност на неотменимите човешки права? Това, че личността е свещена. А защо е свещена? Защото е образ и подобие Божие, не просто така. Оскверняването на личността (включително и самооскверняването) е посегателство срещу Бог. На това убеждение почива ренесансовият хуманизъм и всичко, произлязло от него до наши дни, само дето малко сме позабравили първопричината.
Какво стои зад фундаменталната ценност на толерантността? Нищо повече или по-малко от заповедта да обичаме ближните като себе си, защото нямаме ли любов, нищо нямаме. Но и този принцип днес се възпроизвежда механично, без да се помни откъде идва и накъде води.
Принципът за върховенство на правото и закона произтича от учението за Естествения, Писания и Богооткровения закон. Едно общество е толкова по-справедливо, колкото човешките му закони се припокриват с Божествените, тоест не изпадат в противоречие със съвестта и природно вродените стандарти за справедливост.
Това са европейските ценности и консерваторите не ги отричат. Просто ги разбират. Затова и българските консерватори (както и всички останали) не искат България да напуска Европейския съюз, нито искат да го разрушат. Българските консерватори (както и всички останали) искат да спасят Европа от вредните и дълбоко неприсъщи за нея възгледи, да събудят паметта за изконните ѝ ценности, които са я направили цивилизация, способна да вдъхновява и да сочи пътя на други цивилизации. Като национални патриоти, консерваторите са способни и на европейски патриотизъм, което е много различно и даже противоположно на крепнещия модерен глобален тоталитаризъм.
И така, Европа трябва да пребъде. Нейната лодка трябва да продължи смело да се носи по вълните на езичеството. А що се отнася до Картаген – той извън всяко съмнение трябва да бъде разрушен.
