Либерализъм и епидемии

Въведение

Преди малко повече от една година, в деня, на който отбелязваме годишнината от обесването на Васил Левски[i] (не е празник), излезе моя статия, озаглавена „Либерализъм и антиваксърство“[ii]. В нея направих безжалостна дисекция на причините за феномена „антиваксърство“, свързани с рухването на авторитетите, егалитаризма, просвещенският рационализъм и интелектуалната деградация на епохата, свързана с отхърлянето на случайността, съдбата и всичко неконтролируемо. Това не е отхвърлянето, което науката прави, описано от Карл Попър и Имре Лакатош – опитите, които инвалидират една или друга хипотеза или разширението на познанието, което заменя един модел с друг. Пример за първото е отхвърлянето на спонтанното възникване от Луи Пастьор. Теорията, че микроорганизмите възникват спонтанно в присъствието на храна се опровергава първо чрез негов експеримент, който по-късно е многократно потвърден (Фиг.1)[iii]. Той сварява хранителна комбинация от вещества в специален съд, който позволява влизането на въздух, но не и на частици прах. В продължение на дълъг период от време – месеци, съдът остава „чист“. Ако обаче този филтър се махне и достъпът на частици се позволи, микроорганизмите се появяват до два-три дни. Това не е отхвърляне в смисъла, в който в математиката се отхвърлят твърдения – след него има множество подобни експерименти и ежедневна практика на биолози, лекари и други – планина от експерименти, които го потвърждават, но е достатъчно и веднъж да се демонстрира спонтанна генерация, за да се опровергае. Това е вероятностно отхвърляне, което Файнман описва в своите книги като научния метод в емпиричните науки. Планината натрупаните данни дава огромна, но не и пълна сигурност в резултатите. Вярата е по-рационална от абсолютната сигурност за всичко, което не може да се докаже или опровергае категорично.

**Фигура 1.** Устройството на Пастьор, с дълга извита тръбичка, позоляваща притока на въздух, но не и на замърсяващи частици

Един естетически пример е замяната на Нютоновата теория с Общата теория на относителността на Айнщайн, представляващо по същество не само разширение на теорията, но и промяна в интерпретацията на гравитацията. Гравитацията в нея не е сила, действаща на телата, а свойство на времепространството и неговото изкривяване (изкривяване на простанството и забавяне на времето). Тя е поредното потвърждение на идеята на Декарт, че физиката е преди всичко геометрия. Забележителното е, че тази теория не е единствената релативистична теория на гравитацията, но е най-простата, която е съвместима с експерименталните данни и опитите. Аргументите за нейния избор от всички теории са не само експериментите, но нейната красота – съгласуваностс, сила, простота[iv] на уравненията, симетрията ѝ. Въпреки всичко това може би не е последната теория, тя е валидна в този си вариант само докато се появи експеримент в нейния обхват[v], който тя не може да обясни, или докато се появи някакво обединение между нея и квантовата механика, което да може да бъде експериментално тествано. Дори във физиката красотата на теориите може да бъде сериозен аргументи и причина за открития, а валидността им е въпрос на вероятност и вяра. Две думи с общ корен в българския език. Вярата и вероятността са свързани понятия. Това, за което не достига сигурност, притежава вероятностна тежест и оттам убеждение, поддържано от вяра, подкрепена от недостатъчни за пълната сигурност емпирични доказателства. Математиката е привилегирована наука, доказателствата в нея притежат една по-висока степен на сигурност, ако не се задълбочаваме върху логическите ѝ основи. Без тях, тя би поднасяла същите изненади като другите науки (Фиг.2). Множество подобни примери има в известната в тези среди статия на Ричард Гай „Силният закон на малките числа“[vi]

**Фигура 2**. Модел на зависимост в математиката, валиден за първите седем нечетни числа, който не издържа на осмото такова число – 15.

Знание при консерватори и либерали

Математиката и емпиричните науки са в основата на двата основни подход за развиване на познанието. Първият подход е аксиоматичен, образец на който са „Елементи“ на Евклид, а приложенията във философията са опитите на Декарт и Спиноза. Математиката на Евклид е построена като къща – основите са дефиниции, аксиоми и постулати. Аксиомите и постулатите са неща, върху които има широко съгласие и се приемат без доказателства. Постулати, като “от всяка точка до всяка може да се прекара права”[vii] и аксиоми като “равните на едно и също са равни и помежду си” не се доказват, защото чрез тях се доказват доказват твърдения (Предложения). Те са основите на една сграда, началото на ясно определен път с посока, а не затворена мрежа от кръгови аргументи. Тези неща Декарт нарича интуитивно очевидни (като 2+2=4), които се приемат без доказателства, но не могат да се отхвърлят без доказателства или контрапримери (въпреки забавния диалог на Луис Карол за Ахил и Костенурката). Един от големите спорове в математиката е дали само интуитивно очевидното може да бъде основа на тази къща, тъй като “цялото е по-голямо от частта” не важи за безкрайните множества – четните числа например (2,4,6,8…) са толкова на брой, колкото и целите (1,2,3,4…) или поне имат взаимно еднозначно съответствие между тях- на всяко четно съответства един пореден номер и на всеки номер има едно четно число – 50 е 25-тото четно число, а 50-тото четно число е 100. Човешката интуиция невинаги е надеждна дори в най-сигурната област на познанието, в която доказателствата са дедукции и при верни предпоставки коректните доказателства винаги дават верни резултати. Защо това е така? Защо във физиката или философията това не може да се приложи? Причината е абстракцията в математиката. Точките, които нямат размери, правите, които само дължини или празните множества, които „съществуват“ нямат аналог в природата. В моята статия „Проблемът за мярката“[viii] разглеждам това и тук ще цитирам от нея:

Защо точките нямат свой размер, а правите нямат дебелина в Елементи на Евклид и геометрията след него? Защо Евклид дава следните дефиниции?

Дефиниция 1

Точка е това, което няма части

Дефиниция 2

Линии – това е дължина без широчина

Дефиниция 5

Повърхнина е това, което има само дължина и широчина

Дефиниция 6

Краищата на повърхнина са линии

Защото така е по-просто и всичко друго въвежда излишно усложнени дефиниции и теореми, които пак се свеждат до безразмерни точки и прави.

Ако точките имат размерности, трябва да уточним колко големи са и с каква форма. Най-простото е да са кръгли. Правите трябва да уточним колко дебели са и с каква форма. Най-простото е да са правоъгълници. По този начин между две точки ще могат да минат безкраен брой прави (Фиг.3). Ако широчината на правите и на точките е една и съща, все още може да има безброй прави между две точки, затова трябва да уточним, че правата минава през двете точки-окръжности както е на Фиг.4- нейната граница, която се състои от две прави линии без дебелина, трябва да допира точката-окръжност в две диаметрално противоположни точки, които са безразмерни. Ето, че пак се наложи да ползваме точки без размери и прави линии без дебелина, тогава защо трябваше да си правим труда в опита да избягаме от абстрактното?

**Фигура 3**. Полуабстрактни прави през полуабстрактни точки – през две точки могат да минат безкрайно много прави

**Фигура 4**.Полуабстрактна права, еднозначно пресичаща две полуабстрактни точки.

Точките, линиите и повърхнините са граници. Ограничните линии започват и завършват в точки, а повърхнините и фигурите започват и завършват в линии. Всяка двумерна фигура се превръща в точка, когато се смалява до нулата и по двете измерения, или до права, ако се смалява по едно от тях, по-точно до крайна отсечка. Абстрактното е границата на мисълта, която може да отдели съжденията само чрез него. Абстрактното мислене отделя границите от това, което ги изпълва и работи с тях – абстрахира същественото, за да произведе резултати. Древногръцката математика е първият образец на абстрактно мислене – еталон, по който се сравняват всички науки, поради и което Платон е изисквал от учениците в Академията задълбочено изучаване на геометрията.

В известен смисъл математиката е най-лесна от всички науки (вкл и философията), защото работи с идеализирани и опростени обекти и отношения, подлежащи на разбиране, извеждане и доказване по дедуктивен път. Началните положения – дефиниции, аксиоми, постулати, са изключително опростени. Дефинициите поради това са строги и еднозначни, нещо непостижимо в размишленията във философия за по-сложни обекти и за разсъжденията в ежедневния живот относно реалността. Аксиомите са очевидни[ix] и неоспорими поради простотата на обектите и операциите (2+2=4). Опитите на Декарт да използва същите методи във философията носят частични резултати, но не и сигурност, която не може да бъде пренесена в разсъждения по отношение на реалния свят. Пример за такъв неуспех е разсъжденията му, че празното пространство е невъзможно, опровергани от опитите на Паскал и Торичели, с които се демонстрира ролята на въздушното налягане (Фиг.5).

Барометър с живак се поставя в отворен съд със живак. Под влияние на гравитацията, живакът започва да изтича от тръбата, като оставя вакуум в горната ѝ част, но не изтича напълно, защото силата на привличане се компенсира от въздушното налягане върху живачния стълб – и колкото по-високо е налягането, толкова по-висок е той.

**Фигура 5.** Опитът на Торичели с живачния стълб, повторен от Паскал

Разсъжденията на Паскал протичат в следния ред: Въздушното налягане е крайно, никой не е смазан от него, следователно количеството въздух също е крайно и атмосферата има крайна височина. Поради това, ако се изкачим нависоко, там налягането ще е по-малко, защото и въздухът ще е по-малко. Тъй като самият Паскал не е в добро здравословно състояние, мъжът на по-голямата му сестра Флорин Перие му извършва този експеримент в планината Puy de Dôme на 19.09.1648г и потвърждава хипотезата му. По-късно Паскал сам извършва опит, като се качва на камбанарията на църквата Сен Жак на височина 50м и налягането се намалява точно толкова, колкото той е предсказал.

**Фигура 6.** Опитът на Паскал, демонстриращ намаляването на въздушното налягане с надморската височина

Във всички други области, в социалните и хуманитарни науки, или природните, аксиоматичният подход е напълно неприложим. Сигурно знание извън математиката не съществува, а и там то е ограничено. Вярата е инструмент на познанието във всички области[x], освен в някои философски течения, намерили свое убежище в политическите науки през периода, наречен „Просвещение“. Най-общо Просвещението е период на скъсване с идеята за неконтролируемостта на Съдбата и за всички класически гръцки, римски и еврейски идеи за случайното, непредскзуемото, олицетворено от Боговете или Бог. Най-добри източници на тези идеи са философи като Марк Аврелий, Сенека, Аристотел с неговото разбиране за вероятностите, книгата на Йов, а относително съвременно представяне на темата дава Монтен в „Опити“, вдъхновили Паскал да създаде теория на вероятностите заедно с Ферма. Случайното е неведомо, не просто скрито, а непознаваемо за човека, основният урок, който Йов научава, когато бива подложен на изпитания от Бог, въпреки, че е добър човек, който не върши нищо зло. Йов има всичко и е добър, докато живее в изобилие, но пита Сатаната Бога, ще бъде ли същият човек, когато няма нищо?

7. И рече Господ на Сатаната: отде дойде! А Сатаната отговори Господу и рече: ходих по земята и я обходих.
8. И Господ рече на Сатаната: обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото.
9. Отговори Сатаната Господу и рече: нима току-тъй Иов е богобоязлив?
10. Не огради ли Ти отвред него и къщата му и всичко, що той има? Ти благослови делата на ръцете му, и стадата му се ширят по земята;
11. но я простри ръка и се допри до всичко, що е негово, ще ли Те благослови?
12. И рече Господ на Сатаната: ето, всичко, що е негово, е в твоя ръка; само върху него ръка не простирай. – И отиде си Сатаната от лицето Господне.
Йов, 1:7-12[xi]

Сатаната отнема всичко на Йов, имотите, семейството, здравето, но той претърпява и остава верен на Бог. Доказва се в лишения, защото всеки може да е добър, когато има всичко. Около него се събират трима негови „приятели“, които съдят за делата му по това, което го е сполетяло , съдят го без да разбират неведомото или случайното, обвиняват го във всички грехове, докато описват Бог като детерминистична сила, познаваема и разбираема за всеки.

Когато Йов пита Господа защо му причинява това, получава следния отговор:

1.Когато Елиуй престана да говори,) Господ отговори на Иова из бурята и рече:
2. кой е тоя, който омрачава Провидението с думи без смисъл?
3. Препаши сега кръста си като мъж: Аз ще те питам, и ти Ми обяснявай:
4. де беше ти, когато полагах основите на земята? – кажи, ако знаеш.
5. Кой й определи мярката, ако знаеш? Или кой е опъвал по нея въжето?
6. На какво са закрепени основите й, или кой положи крайъгълния й камък,
7. при общото ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост?
Йов, 38:1-7

Илюзията за знание е добре разбирана във вековете, когато е написана тази най-съвършена поезия (както я нарича лорд Тенисън). Йов прекланя глава пред неконтролируемото, непредсказуемото и непознаваемото, събрани в лицето на Бога:

1.Отговори Иов на Господа и рече:
2. зная, че Ти всичко можеш, и че намерението Ти не може да бъде спряно.
3. Кой е този, който помрачава Провидението, без да разбира нещо? Тъй, аз говорих онова, що не разбирах, за чудни мен дела, които не знаех.
4. Послушай ме, виках аз, и ще говоря, и каквото Те питам, обясни ми.
5. Слушал бях за Тебе със слуха на ухото; сега пък очите ми Те виждат;
6. затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел.
7. И отподир, след като Господ изговори на Иова тия думи, каза на Елифаза Теманеца: разпали се гневът Ми против тебе и против двамата твои другари, задето говорихте за Мене не тъй вярно, както Моят раб Иов.
8. Затова, вземете със себе си седем телеца и седем овена, па идете при Моя раб Иова и пренесете за себе си жертва; и Моят раб Иов ще се помоли за вас, защото само неговото лице ще приема, за да ви не отхвърля, задето говорихте за Мене не тъй вярно, както Моят раб Иов.
9. И отидоха Елифаз Теманец, Вилдад Савхеец и Софар Наамец, и сториха, както Господ им заповяда, – и Господ прие лицето Иовово.
10. И върна Господ Иову загубата, когато той се помоли за приятелите си; и даде Господ на Иова двойно повече от онова, що имаше по-преди.
Йов 42:1-10

Древността съдържа в себе си огромно познание за случайното, или както Теофраст казва: „Случаят управлява света“[xii]. Това познание се изгубва през Просвещението. Възходът на Рационализма е възход на гордостта, идеята, че всичко е познаваемо и предсказуемо, с развитието на науката и нейния метод, с внезапното ускоряване на прогреса и с отделянето от сдържащото влияние на Църквата. Монтен, Декарт и Паскал, без да са рационалисти отварят пътя на този Прогрес. Осмиването на суеверията от страна на Монтен в „Апология на Реймонд Сейбон“, което отслабва и вярата като неочакван страничен ефект; едновременното съмнение във всичко на Декарт и опитът да се базира разсъждението на аксиоматичния подход, отворило пътя и на скептицизма и на рационализма; подигравателният тон на Паскал в неговите сатирични „Писма до един провинциал“, ударило репутацията на католическата църква и прокарало един нов тон на отношение към авторитетите. Всичко това са последователни удари към сградата на обществените вярвания на Средновековието, сдържащи гордостта и нейната обсебваща разума лудост. Лудост, която кулминира в учения, уж хуманни, довели до идеологии като комунизма, утилитаризма, евгениката, оправдаващи геноцидите и масовите убийства на старите, болните и безполезните през 20-ти и 21-ви век.

Детерминизмът и църквата

„Човек може да се зарази само, ако вярата му е слаба“
митрополит Гавраил[xiii]

Детерминизмът на Просвещението е онази светлина, която заслепява умовете, вместо да ги просвети. Отделянето на църквата от държавата означава и отказ от образование, социална дистанция от вярващите, с което класическото наследство и Библейското учение биват изгубени за хората. Няколко века на подобна еволюция и днес само математици, физици и някои други учени знаят колко голяма голя играе шансът в историческите процеси, в бизнеса[xiv], в оцеляването на вида ни, в еволюцията. Във „Война и мир“ Лев Николаевич Толстой има есе за ролята на индивида срещу ролята на масите в историческите процеси, а за тихата ръка на Съдбата няма нито дума (Фиг.7).

**Фигура 7.** Кой има по-голяма роля – индивидът, масите или случайността? Още Теофраст е знаел отговора

Сега всички съдят за човека и Бога според крайните резултати от действията му, като тримата другари на Йов. Кръговата логика от типа „щом си успял си кадърен, а щом си кадърен, успяваш“ е това, срещу което Честъртън предупреждава в Ортодоксия, че е признак на лудост. Тя се е е промъкнала насякъде, в политиката, във философията, в обществото, дори масовото възприемане на теорията на еволюцията е като някакъв детерминистичен, интелигентен процес. Оцеляват най-приспособените, а за това, кои са най-приспособени се съди по това дали оцеляват. Това възприятие на интелигентната еволюция от публиката (не от учените) води и до модерната идея за интелигентен дизайн от човешки тип, все едно Бог е механик, който сглобява организмите.Това е така, защото очевидно няма как случайността да доведе до развитието на сложни системи[xv]. Никой не възприема случайността като оръжие на безкрайно интелигентен дизайн. Зад тази идея прикрито стои горделивата мисъл за познаваемостта на Божиите действия и, че нищо не е случайно – детерминизмът, който създаде чудовищата на конспирациите. Това е мисленето на параноика, който винаги е логичен. Ограничаването на мисълта, ограбена от знанието, достъпно за обикновените хора в Древността, стига и до най-високите нива. Митрополит Гавраил си позволи да съди какво повелява Бог, да предвижда неведомите пътища Божии и да твърди, че няма как вярващият да се зарази:

“Специално за Богослужението за Света литургия смятам, че не трябва да има някаква пречка, тъй като от това няма да дойде разпространението на никаква епидемия. А други събирания трябва да се избягват, да. По никакъв начин, никога не се е предавала и разширявала зараза в църкви, където се извършват тайнства! Никога не е имало епидемии в църквата. Те са прекратявали своето действие”
“Специално затова, че се причастяваме с една лъжичка, за мен няма никаква опасност. Затова говори историята на църквата. При най-страшни епидемии хората са се причастявали и никога по този начин не се е разпространявала никаква епидемия и зараза. Затова няма нужда да се опасяваме, когато ходим на богослужение. Там никога зарази няма да се предават. Сега, ако на някой човек вярата му е слаба, това е друго нещо”[xvi]

Това придава на действията на Бог напълно определим и познаваем характер, описва го като детерминистичен и достъпен за човешкия разум, в директно противоречие с фундамента на Вярата. Как би могъл някой друг освен Господ да знае? С крехкия си, паднал човешки разум, с крайните си способности да овладее неизмеримо сложното?

„8. Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ.
9. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми – по-високо от вашите мисли.“
Исаия 55:8-9[xvii]

За съжаление, това принизява религията до научния метод, като формулира опровержима чрез експерименти хипотеза по Карл Попър. Всеки може да отиде в църквата, да стои рамо до рамо с другите без предпазни средства и ако се зарази от който и да е вирус, той е имал слаба вяра. Ако се случи масово заразяване, обаче, по-логично ще е да се заключи, че не вярата им е слаба – как биха могли толкова хора едновременно да са със слаба вяра, заедно със свещениците? Логичният извод ще бъде, че вероятно Бог не съществува, защото е бил принизен до научен експеримент, от чиито резултат непряко следва съществуването или несъществуването на Бога.

Религията и науката не могат да бъдат смесвани. Неконтролируемите явления в квантовата механика са фундаментална част от нашата Реалност и най-сигурното потвърждение за Всемогъщото Присъствие, както може да бъде тълкувана случайността – като безкрайно сложен закон по алгоритмичната сложност на Колмогоров[xviii]. Те са удар по научния метод, който разчиташе на детерминизма, но са силно потвърждение на ролята на вярата в познанието, както казва и Файнман:

А ето и друго много интересно изменение в идеите и философията на науката, осъществено от квантовата механика: никога не е възможно да се предскаже точно какво ще се случи при еди какви си обстоятелства. Например може да се приготви атом, способен да излъчва светлина; моментът на изпускане на светлина ние можем да забележим, като хванем фотона. Но ние не можем да предскажем кога той се гласи да излъчва или, ако атомите са няколко, то кой от тях ще изпусне светлина. Може би, според вас, това се дължи на някакви вътрешни “колелца” в атомите, които ние още не сме разгледали? Не, в атомите няма тайни колела; природата, доколкото я познаваме днес, се държи така, че по принцип е невъзможно да се направят точни предсказания, какво именно ще стане в даден опит. Ужасно е, нали? Нали философите по-рано все ни учеха, че едно от основните свойства на науката, неотделимо от нея, това е изискването при еднакви условия винаги да стават едни и същи събития. Но това просто не е вярно, това съвсем не е основното условие на науката. Всъщност при еднакви обстоятелства не стават еднакви събития, те могат да бъдат предсказани само средно, само статистически. И все пак, науката още не е загинала.
Ричард Файнман,
Файнманови лекции по физика, том 1

Nauka jesche nie zginela, успокоява се Файнман. Можеш да повториш хиляди пъти един експеримент и да получиш различни резултати, но можеш да извлечеш знание от тях. А какво да кажем за теологията, теософията, философията? Те живи ли са в капана на логиката? „Вероятноста е нашият път в Живота“, твърди епископ Бътлър:

Вероятните доказателства по самат си природа дават несъвършена информация; и трябва да се смятат релевантни само за същества с крайни способности. Защото нищо, което е възможен обект на познанието, било то в минало, настояще или бъдеще, може да бъде вероятно за безкрайния по големина интелект, тъй като не може да бъде определено абсолютно като нещо в в себе си, вярно със сигурност или невярно със сигурност. Но за нас, вероятността е водачът ни в живота.[xix]

Пътят към познанието за вярващия, както и за невярващия минава през Вярата. Няма познание без вяра, логиката не достига. Подходът на Аристотел за научни изследвания чрез дедуктивни доказателства като в математиката е неприложим върху безкрайно сложния реален свят. Силите ни са крайни и само крайното можем да постигнем. Неведоми са Пътищата Божии.

Гордост и предразсъдъци

“Когато си арогантен и егоистичен – казва доктор Олдс – ти не допускаш сложността, новостта и непредсказуемостта и запазваш изкривен образ на самия себе си. Всяка входяща информация, която може да те направи неуверен, се отблъсква. Ограничава се огромно количество данни. Смирението работи в друга посока, то отваря път на входящата информация и я увеличава. В резултат на това се повишава възможността за разпознаване на модели, както и допаминът, а нуждата от осъдителни мисли върху собствените ни когнитивни процеси намалява.”
Възходът на свръхчовека
Стивън Котлър

Консерваторите имат предразсъдъци, а либералите – аксиоми. Предразсъдъците са дошли от опита и се оборват от него, аксиомите са от философия и са приети за необорими (сбъркано приложение на метода на Декарт за интуитивно очевидните истини). Докато предразсъдъкът може да се обори с времето от реалността чрез нов опит, аксиомите са непоклатими. Така има неща, в които един класически либерал никога не може да бъде убеден, което го прави крехък спрямо непредсказуемите обрати на съдбата. Предразсъдъците са натрупаният житейски опит, предаден през поколенията. От Библията, през класическата литература, до фолклора, легендите и преданията. Ерата след Просвещението е на гордостта на разума, която побеждава смирението на предразсъдъка. Вече не важи „veritatem dies aperit“ (Времето разкрива всички неща) на Луций Аней Сенека, защото времето не съществува в света на сенките, изкривената версия на Платоновото учение. Всяка версия на държавно устройство е теоретично изведена и финална, в една серия от противоречащи си окончателни решения. Класическият либерализъм по Томас Хобс, при който Държавата е създадена, за да се минимизират конфликтите между индивидите, поставя тях начело. Платоническата философия разкъсва системата на църквата и замества истинското общение, единният йерархически организъм на Средновековието с две противоположности – индивидуализъм и колективизъм. И двете са породени от рационализма, който създава взаимно противоречиви тези. Това описахме в статията от десет части за либерализма и консерватизма през призмата на сложните системи[xx].

Гениалният Честъртън разбира добре крехкостта на рационализма и основаният на него аксиоматичен либерализъм:

Истинската беда на нашия свят е не че това е нерационален свят, или че е рационален. Бедата е, че е почти рационален, но не съвсем. Животът не е нелогичност; той е капан за логици. Той изглежда малко повече математически и подреден, отколкото е.
Г.К.Честъртън

В съвремието вероятностите и вероятните аргументи от реториката са отстъпили на логиката. Капанът е хванал цяла една епоха, не просто отделни хора. Крехкостта на аксиоматичния метод се състои в избора на аксиомите, който никога не е изчерпателен извън математиката, а дефинициите никога не са достатъчно строги, когато не говорим за абстрактното. Търсенето на строги и непротиворечиви дефиниции е продължаващ и до ден-днешен процес във философията. Философията може да е много добра, но е винаги непълна, а понякога и абсурдна, в зависимост от своите предпоствки, избирани от хора с крайни способности и познание. Още Цицерон е проумявал опасността от фиксираните възгледи и неотменимостта на предпоставките:

“Sed nescio quo modo nihil tam absurde dici potest quod non dicatur ab aliquo philosphorum“[xxi]
„Няма нищо толкова абсурдно, което да не е казано от някой философ“

Фиксираните предпоставки водят до априорно отхвърляне на тезиси, които изглеждат на пръв поглед в противоречие с тях. Предразсъдъците не са фиксирани по същия начин, те са запас от познание, който е свободен да се обновява с опита. При тях има априорно съмнение[xxii]. Съвременните скептици не се съмняват в нищо, те са абсолютно сигурни във всичко. Отъждествяването на съмнение с отхвърляне е именно продукт на либерализма и неговия корен във философията. Прословутата фраза на лейди Маргарет Тачър „САЩ се базират на философия, а Европа на история“, всъщност прокарва разделителната линия между континтенталния консерватизъм и класическия либерализъм. Какви са потулатите на либералната философия? На първо място това е линейността. Обществото е съвкупност от индивиди, не система. Индивидите са рационални, независими един от друг и поведението на обществото може да се предскаже от поведението на индивидите. Индивидуалните рационални решения водят до колективни рационални резултати. Основният постулат на либерализма е същият и за комунизма – само при наличие на линейност могат всички да бъдат управлявани от един човек и икономиката да се планира съвършено, да е просто въпрос на изчислителна мощнот. Това е забележително устойчив постулат въпреки неговото многократно опитно и теоретично опровергаване – от Густав Льобон и психология на тълпата, през трагедията на общото, дилемата на затворника, до епидемиологията и т.нар. колективен имунитет[xxiii]. От гледна точка на еволюцията индивиди няма – има вид. Общ вид, с обща генетична информация. Видът успява или се проваля като едно цяло. Предаването на гена дългосрочно не е индивидуален успех, а резултат на алтруизъм, въпреки, че той е себичен[xxiv]. Консерватизмът и на Бърк и на Местр е в съгласие с еволюцията[xxv]; индивидуалната свобода там е ограничена. Управлението не е договор между хората на едно настояще с цел потискане на насилието, а е наследство, което е дошло от предците и се прехвърля на потомците в непрекъсната верига. Консерватизмът винаги отчита гласовете на починалите и неродените; управлението не е просто редуциране на насилието, а проявяване на справедливост. Това е така, защото той не е изтъкан от гордост. В основата на новата философия на Волтер, Хобс и другите е гордостта. Всичко е определено и познаваемо, разумът е всесилен, природата е покорима, Бог в най-добрия случай отсъства или ако е там, е предвидим и разбираем. Гордостта с времето побеждава предразсъдъка и взима все повече територия, защото изкушава всеки човек, особено добре, но не прекалено образованите. Отстъплението на Църквата предава водачеството в ръцете на най-самоуверените и гордите, които са вече новият пример за хората. Гордостта поражда двете взаимно противоречащи си деца на рационализма – индивидуализма и колективизма. Първото е в основата на утилитарния либерализъм, много добре описано от философи като Мизес[xxvi], а второто поражда комунизма и модерния либерализъм. Отличителното и за двете деца на разума е, че винаги индивиди са тези, които определят кое е най-добро за хората – дали всеки за себе си, или един за всички. Хоризонтът във времето винаги е кратък, отношенията винаги са между едно и също поколение, идеите винаги са аксиоматизирани и основните принципи са неопровержими по конституция, което прави тези идеи устойчиви на опита, времето и извън обхвата на научния метод, зад който се опитват да се прикриват.

Епидемии, структура и егоизъм

Въртящият се в кръг ум на лудостта, следствие на рационализма описахме в статията си „Рационализъм, изчислимост и знание“[xxvii]. Индивидуализмът и колективният имунитет са несъвместими, защото това е дилема на затворника. Рационалното действие за индивида е да нарушава карантината по време на епидемия, но това, което е рационално за всеки поотделно, е катастрофа за всички заедно. Детерминистичното мислене на съвременния либерално настроен човек не може да позволи реална преценка на риска – ако не се случва на теб и на твои близки, рискът е нулев, а при този, на когото се е случило, рискът е 100%. Било му е писано (дори някои днешни Християни твърдят, че знаят какво мисли Бог, защото детерминизмът е проникнал навсякъде). Смъртта далеч от теб не увеличва по никакъв начин риска. Едно нещо е вероятно да се случи, само ако се случи, ако не се е реализирало едно събитие, то е било невероятно. Това е детерминистичното мислене. То е кръгово, тавтологично и патологично. Единственият начин да излезеш от кръга на самопотвърждаващата се истина е, като изследваш противоположното на всяко нещо, в което си убеден:

Естествена болест за човека е да вярва, че притежава пряко истината. Оттам идва и това, че той винаги е предразположен да отрича всичко, което не разбира. А всъщност той естествено познава само лъжата и трябва да взима за истини единствено онези неща, чиято противоположност му изглежда погрешна. И затова всеки път, когато дадено твърдение е немислимо, трябва да се снеме съждението за него и то не бива да се отрича по този белег, а да се изследва противоположното му, и ако то явно се намира за погрешно, смело може да се потвърди първото, колкото и неразбираемо да е то.
Блез Паскал[xxviii]

Колективното усилие е за сметка на индивидуалната свобода. Всичко, което нарушава индивидуалната свобода е лошо, следователно карантината е лоша. Щом карантината е лоша, то епидемията не е опасна. Щом епидемията не е опасна, ние ще изключим всички източници на данни, които твърдят. Как ли – или няма да ги гледаме и четам; оттам са призивите за филтриране на информацията и обвиненията във всяване на паника, наблюдавани текущо[xxix]. Ако се наложи да ги прочетем, ще използваме нашето оръжие – „съмнението“. Ние сме детерминисти, затова нашият скептицизъм не е истинско съмнение, той е абсолютна, следваща от аксиоми сигурност, с която отхвърляме всички алтернативни хипотези с произволни обяснения – конспирация, глупост на опонента, данните са фалшиви, тълкуването им е грешно. Няма значение колко абсурдни са основанията за отхвърляне – те са просто претекст, не причина. Причината е в нашата гордост, от която следват аксиомите и в нашия егоизъм, от който следва свободата като висш принцип. Свобода, но не истинската свобода, която е сила, а взаимна независимост[xxx], която е практически непостижима.

Класическият либерализъм е с ударение върху индивидуализма, а социалният – върху колективизма. Единствено Църквата поддържа системизъм – разбирането, че хората заедно представляват единен организъм. Този организъм не е колониален, както либералната философия го представя, нито многоклетъчно, както китайската комунистическа партия смята или японската самурайска класа е мислила през 40-те на 20-ти век. Колониите се изгражда за взаимна полза от иначе независими индивиди, без саможертва. Многоклетъчният организъм е сложна, йерархична система, в която най-високото ниво е узурпирало по-долните. Клетките са специализирани и програмирани кога да умират по заповед отгоре. Всичко се крепи на саможертвата без мисъл за индивида. Нито една от двете системи не е подходяща за общество, базирано на Християнския морал. Съборността е сложно понятие, което не може да се разбере само по пътя на логиката[xxxi] – динамичните системи не могат да бъда изцяло представени чрез нея. За Честъртън кръстът е символ на приемането на противоречията, вместо изпадането в затворения кръг на лудостта, докато се опитваме да ги разрешим. Съборността е този кръст между две направления – любовта към човека и саможертвата. Любовта е двигател на взаимодействието в една система, която е едновременно и колониална и многоклетъчна, която се крепи и на саможертвата и на просперитета на индивида. Тя е синтезът на Едното и Многото от „Парменид“ на Платон. Хора, действащи като един в миг на криза или във война, но всеки ценен поотделно. Пастирът, който спасява и стотната овца и полага душата си за овцете и хора, които се спасяват от злото заедно.

Тази система е твърде сложна, за да се разбере напълно, но твърде просто се постига – като се оставим да ни ръководи сърцето вместо разума, за което е описал един от най-могъщите разуми в историята – Блез Паскал в Мисли. Общество, което е изградено върху любов не е нито егоистично, нито фанатично пожертвователно. То цени всеки живот поотделно и утилитаризмът, проповядващ да оставим старите или болните да умрат е напълно несъвместим с него. Ето защо съвременната пандемия е тест, който разкрива кои общества са построени върху любовта, от което има полза и кои, върху ползата, от което има смърт и разруха.

Евгениката, глупако

Историята ни учи, че нищо не е по-смъртоносно от епидемиите. Чумата на Юстиниан покосява 50 млн души[xxxii] според някои оценки, в периода 541-750. В самия Константинопол има дни, в които умират по 5000-10 000 и души общо 40% от населението загива от нея. Самият Юстиниан я хваща, но оцелява. Чумата се връща и през 14-ти век, периодични избухвания, които са част от живота тогава. От нея, проказата и другите заразни болести всички се пазят и бягат. Карантината (самоизолацията) е от Библейски времена, в книга на Левит:

4. Ако пък по кожата на тялото му има бяло петно, но се види, че то не е задълбало в кожата, и космите по него не са станали бели, нека свещеникът затвори човека с раната за седем дена.
5. На седмия ден свещеникът да го прегледа, и ако раната не се изменя и не се уголемява по кожата, свещеникът да го затвори още за седем дена.
6. На седмия ден свещеникът пак ще го прегледа, и ако се забележи, че раната е станала по-малка и не се е уголемила по кожата, свещеникът да го обяви за чист: това са лишеи; нека изпере дрехите си, и ще бъде чист.
Левит 13:4-6[xxxiii]

Самоизолацията при съмнение за болест е част от Божия закон и проява на любов към Ближния. Заразно болните винаги са били отделяни от здравите, а лекарите са ходили с предпазно облекло (Фиг.8). Всички са бягали от чумата „като от чума“, а с прокажените са се държали „като с прокажени“, сиреч избягвали са ги. Така е и през 20-ти век – пандемията от грип през 1918 покосява 50-100 млн души[xxxiv] не защото правителствата, я оставят да се вихри свободно, а защото не са знаели какви мерки трябва да взимат и са взимали погрешните – като връщането на заразените войници у дома от фронта. Там, където са взимали по-сериозни мерки като затварянето на училища[xxxv], смъртността рязко е спадала.

**Фигура 8.** Предпазно облекло на лекар от Марсилия, Пол Фюрст, 1656г

Всички епидемии са имали една и съща реакция – опит за намаляване на броя жертви, а след развитие на епидемиологията, и за потушаване на изблиците. Ваксините в техни първичен вариант възникват в Индия и Китай, като борба с дребната шарка (Фиг.9). Въведената от китайски император К‘анг Хси[xxxvi] инокулация е заразяване с омаломощен вариант на патогена, за придобиване на имунитет. Ранните ваксини носят почти същия риск от смърт от патогена, както и свободното заразяване, преди развитието на науката, започнало с Луи Пастьор и продължаващо и до ден-днешен, което прави риска на ниво едно на милион[xxxvii]. С помощта на ваксина бе потушена епидемията от Ебола през 2014-та година. При отсъствие на ваксина за даден патоген, потушаването се прави с високотехнологични средста и математика. Изблици на опасни вируси като SARS в Корея през 2015 след първоначалното неглижиране[xxxviii] бяха потушени с проследяване на контактите на всички заразени и тяхното истинско изолиране в специални места[xxxix]. Причината за ефективността е това, че малък процент от заразените инфектират голям процент от следващото поколение заразени. Не всеки заразява например по двама, както показват идеализираните модели. Същото прави Корея и сега – проследяване на контактите и тестване. В допълнение има и масови тестове, с които се цели да се хванат асимптоматичните преносители, които продължават да движат епидемията дори там, макар и с много малка бройка на ден. Същият е подходът и на Германия. Двете държави също така са наложили и социална дистанция[xl]. Първата го направи там, където беше самото избухване – Таегу, защото бяха хванали навреме жената, която зарази над 500 души в една църква на петдесятници[xli].

**Фигура 9**. Ранна китайска инокулация срещу дребна шарка

Историята показва, че борбата с епидемията се води, като тя се потушава, или поне се смекчава, чрез карантина, предпазно облекло, паника и бягство. Паниката е еволюционна стратегия, оцеляла милиони години. Спокойствието пред заплахата е нещо напълно ново и неизпитано. Загубите от пандемии винаги са по-големи от тези от войните, поради което паниката винаги досега е била оправдана. Християнската религия и базираният на нея политически консерватизъм винаги са избирали спасяване на животи пред икономиката. Ударението върху икономиката е плод на Рационализма и материалистическата философия на Маркс и другите след него. Класическият либерализъм също обръща главно внимание върху икономиката в утилитарния си вариант. Изборът да оставиш старите или болните да умрат е изцяло изобретение на мислители от 20-ти век и прилаган от тоталитарни държави като Третия Райх и ранния СССР[xlii]. Оцелелите след Втората световна война тоталитарни режими са принудени да захвърлят утилитаризма до голяма степен и да се върнат към подобие на Християнския или конфуцианския морал. В миналото остава свободната любов, евгениката и изоставянето на старите хора. Последното е напълно неприсъщо за разумните и като цяло интелигентни видове. Грижата за старите и болните е оцеляла милиони години, за да бъде отхвърлена в утилитарната философия. За разумен вид като човека болест, която атакува възрастните хора е по-опасна от такава, която атакува младите; тя отнема опита, знанието, експертизата, традицията и мъдростта, които само нашият вид трупа с времето и предава на следващото поколение. Естественият отбор не е премахването на старите и болните, а грижата за тях. Само детерминистичното мислене, което представлява деградацията на разума, може да опрости толкова много един стохастичен процес[xliii].

Стадният имунитет

За първи път в историята, днес на дневен ред стои идеята за стадния имунитет като отговор на пандемия. В случая това е пандемията от Ковид-19. По същество се предлага населението да изкара свободно епидемията, да развие естествен имунитет и да се прекрати вредната за икономиката карантина. Естественият имунитет се развива, когато непособните да го придобият, умрат. Така остават само способните да прекарат болестта и те се имунизират. Това е отрицанието на 10 000 години цивилизация и прогрес, на научните достижения и на всичко, което човечеството е правило с предишните епидемии, за да не му се наложи да придобива стаден имунитет. За придобиването на такъв не се иска нищо – нито математика, нито биология, нито ваксини, нито проследяване на контакти и т.н. Това е предложение за жертване на десетки или стотици милиони хора в името на пандемията. Беше сериозно предлагано от експерти на правителството на Борис Джонсън, но все пак там предприеха мерките, които винаги са били предприемани – социална дистанция и карантина.

Кръговото мислене на либерала обезпечава стадния имунитет, както описахме по-горе. Смъртността се намалява точно толкова, колкото трябва, за да направи предложението приемливо и не-геноцидно. Как се смалява? С магия. Към момента смъртността се движи глобално около 6% от регистрираните пациенти. Според някои изследвания свинският грип през 2009 е заразил 700 000 000 до 1 400 000 души и е причинил 150 000 до 575 000[xliv] със смъртност около 0.02%. Сегашният вирус е значително по-заразен; при свинския грип един човек заразява средно около 1.3 други, а при коронавируса оценките дават около 2-2.5 други. Той лесно може да достигне според оценката на експерти до 60% от световното население и да убие 3.6% от него, или между 200 и 300 млн души. Разбира се, веднага може да се възрази, че тази смъртност е силно завишена. Все пак не всички заболели са регистрирани, има голям процент асимптоматични преносители. Пътят оттук до самоубеждението, че това е грип е кратък – да се намали смъртността не до 1% или 0.5%, а доколкото е необходимо, за да е в съгласие с философията на либерала. Оттам всяка една новина, истинска или фалшива, се споделя, за да се убедят останалите. Либералът е човек без имунитет по отношение на лъжата, защото не се осланя на историята.

Опростената картина на заразяването е геометричната прогресия. При свинския грип всеки заразен заразява нови 1.3 души и при десетото поколение заразени общия брой от всички поколения е 35 души. При коронавируса с R0=2, общият брой при десетото поколение е 2047. С нарастването на броя поколения по веригата, разликата става толкова голяма, че няма нужда да вадим броя заразени при R0=1.3 от броя заразени при R0=2.0. Това е трудното за осмисляне у хората, как ескалира бързо процесът. Между обикновените хора, либералите и консерваторите съществува разлика в отношението към бъдещето (Фиг.10). Обикновените хора прогнозират линейно – описват бъдещето като подобно на миналото. Те просто слагат огледало пред данните и взимат тяхното отражение.

Консерваторите се осланят на опита и предполагат много по-лошо бъдеще от миналото възоснова на предишния си опит – отказ от ретроградното нагласяне на историята, опиано от Насим Талеб като заблуда на наратива. Едмънд Бърк казва:

“Не можеш да планираш бъдещето възоснова на миналото“

Тяхната графика е изпъкналата графика. Те имат изпъкнало мислене, плашат се бързо[xlv]

Либералите предполагат много по-добро бъдеще, отколкото историята показва. Защо ли – защото те не се основават на история, а на философия. Прилагат аксиоматичния подход с грешни и непълни предпоставки и завъртат мисълта си в безкрайни кръгове, докато тя се засили толкова много, че отскочи в приказния свят на вечното Утре. Такъв е примерът с мислителя Стивън Пинкър, чиято убеденост в Прогреса и светлото бъдеще му попречи да разбере данните, които е събрал и заключи грешно върху тях, че насилието и конфликтите намаляват през историята[xlvi].

**Фигура 10.** Линейна, изпъкнала и вдлъбната функция

В отсъствието на сигурност обикновеният човек е пропорционално предпазлив на предишния си опит, консерваторът е максимално предпазлив, а либералът винаги е сигурен. В крайна сметка, ако оцелее е бил прав, нали?

Заключение

Ние също така установихме, че критериите за сертификация, използвани в ръководствата за подготовка за полет, често развиват постепенно занижаваща се стриктност. Оправданието, че при същия риск е летяно и преди без авария, често се приема като аргумент за безопасност и основание той да бъде допуснат отново. По този начин очевидни рискове са били приемани отново и отново, понякога дори без достатъчно сериозен опит те да бъдат отстранени или да бъде отложен полет поради неизменното им наличие.
Ричард Файнман,
приложение към доклада на комисията, разследваща катастрофата на совалката Чалнджър на 28.01.1986

Управлението на рисковете изисква първо да се разбира понятието риск. Това е несъвместимо с класическия либерализъм. Рискът включва висока степен на взаимна зависимост между индивидите и рязко ескалиране на опасността с нарастване на броя обхванати, което противоречи на постулата за линейност според която поведението на обществото се съдържа изцяло в поведението на индивида. Епифеномени като паниката на борсите през 2007 е невъзможна – всеки тогава бързаше да се освободи от своите токсични финансови инструменти, за да не загуби и отделното рационално решение на всеки доведе до ирационални резултати за всички. Рискът включва и понятията вероятност, случайност, неконтролируемост. Те са несъвместими с детерминистичното мислене и рационализма. Всеки умрял с коронавирус е умрял не от него, а от придружаващите го заболявания; всеки, който е оживял от коронавирус е оживял от него, не от заболяванията си. Умрелите без придружаващи заболявания, са били с придружаващи заболявания, защото знаем, че без придружаващи заболявания не се умира. А откъде знаем – защото досега не са умирали без придружаващи заболявания.

Играта на руската рулетка за либерала е успешна, когато револверът не гръмне и неуспешна, когато гръмне и го убие. За делата се съди само по успеха им, а той е винаги със 100% вероятност, когато се случи и с 0% вероятност, когато не се случи, независимо какво казват математиците:

Човешките дела не бива да се оценяват само по успеха им, защото понякога най-безумните дела имат отличен успех, докато, напротив, най-умните – най-лош. Затова поетът казва: “Искам да липсват успехи на тоз, който смята, че трябва всичко да се оцени от резултат накрай.” Ако например един играч се наеме да хвърли три зара при едно хвърляне три пъти по 6 точки, макар той и да може случайно да спечели, пак ще считаме, че е постъпил безумно. Трябва да отбележим превратното съждение на тълпата, склонна да издигне оня, комуто се е усмихнала съдбата, и дори нарича добродетели успешните му безобразия. По тоя повод Оуен казва изящно:

Анк своите планове лошо скрои, но успех го постигна:
Днес е за всички мъдрец, а бе довчера глупак.
Но ако планове умни накрая все пак провалят се,
даже Катон ще е според народа глупак.
Якоб Бернули
Ars Conjectandi

Как управляват либералите една епидемия – както и държавата, като не я управляват. За тях тя не е кораб, който има нужда от капитан, защото хората са независими един от друг, трябва само да бъдат оставени на мира и всичко ще е наред. Всеки човек е остров и затвор на себе си. Безграничната независимост е безгранична жестокост към ближния и несъвместима с Християнството и съборността. Утилитаризмът е философия на социопата, защото той е изцяло рационален, без никаква любов, роботът от бъдещето, в който човекът е съден да се превърне според футуристите. Светът е паднал заради гордостта, а гордостта е плод на Разума. Затвореният поради гордост ум поражда ехо, от което полудява.

Дисциплината е плод на смирението, а самодисциплината – на зрялостта. Те идват, когато хората разбират връзката си с другите хора, взаимната си любов и уважение, грижата за слабия, бедния и болния. Дисциплината е белег на доброта, белег на мъдрост, онова, в което интелигентността се превръща с опита, върху който рефлектира. Гордостта спира рефлексията и пречи на постигането на мъдрост. В миналото горделивите са били остракирани от обществата си, които са се пазели от тях успешно. Естественият отбор е пречил на пропонентите на естествения отбор да оставят поколение, поради и което видът ни се е запазил. Днес поради по-силната от всякога взаимна зависимост в глобалното село, този механизъм не може да свърши своята работа. Вирусът на безчовечността може да навреди на целия свят, защото се разпространява като пандемия. Единственият имунитет е нашият морал и нашата вяра. Без значение дали сме религиозни или не. Цивилизацията е крехка и се крепи на доверието помежду ни, дори банките, които биха фалирали, ако достатъчно на брой вложители решат да изтеглят парите си. Единственият път да се доверим на другите е, ако те поставят нас наравно със себе си и не мислят да нарушат карантината за своето удобство без значение от това каква е цената. Това са хората, които искат да ни продават стоки и услуги, за да върви икономиката. Тези, които се смятат за независими, всъщност са също толкова зависими от нас, отколкото ние от тях.

[i] http://raylight.blog.bg/history/2010/02/23/simvolite-na-nerazbiraneto-levski.498975

[ii] https://conservative.bg/liberalism-and-antivaxxers/

[iii] https://www.immunology.org/pasteurs-col-de-cygnet-1859

[iv] Простота само в определен смисъл, това са тензорни уравнения

[v] Тя не е приложима за елементарни частици в този си вид

[vi]R. Guy, The Strong Law of Small Numbers https://www.maa.org/sites/default/files/pdf/upload_library/22/Ford/Guy697-712.pdf

[vii] Евклид, Елементи, том I, Наука и Изкуство, 1972

[viii] https://nauka.bg/problemat-myarkata-2/

[ix] Поне за крайните множества

[x] https://www.researchgate.net/publication/327944805_Aristotle_probability_and_randomness_in_Poetics

[xi] http://www.pravoslavieto.com/bible/sz/job.htm#42

[xii] http://bogdanbogdanov.net/pdf/175.pdf