„За да представляват интерес за естествения отбор, да бъдат материала, с който той работи, мутациите трябва да се случват рядко и това наистина е така. Ако се случваха толкова често, че да увеличат значително шанса дузина, да речем, различни мутации да се проявяват при един и същи индивид, то лошите по правило ще доминират над добрите и видът, вместо да се подобри чрез естествения отбор, няма да бъде подобрен и дори ще загине. Относителният консерватизъм, който дължим на високата степен на неизменчивост при гените, е от основно значение. Бихме могли да потърсим аналогия в работата на голяма фабрика. За разработването на по-добри производствени методи трябва да се изпробват иновации, дори те да не са все още одобрени. Но за да определим дали нововъведенията увеличават или намаляват производителността, жизненоважно е да ги въвеждаме поединично, докато всички останали части на производствения процес останат константни.“
Ервин Шрьодингер,[i]
В сложните системи, каквито освен живите същества са обществата и народите, има само един път на развитие – чрез ред от реда. Животът е удивително и уникално явление в природата – организмите се хранят не толкова, за да си набавят енергия, а за да спрат своя разпад и да увеличат своята негентропия[ii], като отделят топлина. Съществува и „ред от хаоса“, който възниква поради самия мащаб на големите тела от взаимно компенсиране на случайното поведение на атомите и молекулите (движещи се така под въздействието на топлината).
В живите системи редът съществува както при малкото, така и при голямото – и най-малката бактерия действа организирано и целенасочено като програмирана, за да намали своята ентропия и да предаде своя ген на поколенията. Това е особено видно за големите и развити организми с техните специализирани клетки, органи и програмираната им смърт (апоптоза) – строго регулиран и организиран процес. Еволюцията е процесът на увеличаване на реда в организмите през поколенията с помощта на Времето. Първи се появяват едноклетъчните, при които всяка клетка се бори сама за оцеляването си, след тях колониалните едноклетъчни организми, при които клетките се кооперират помежду си с общоизгодна цел, до сложните многоклетъчни, при които цялото е повече от сбора на частите и е нещо различно. Върхът са интелигентните животни и най-отгоре хората, при които съзнанието е нещо, което не може да се намери в нито един отделен неврон, а го има в целия мозък – то няма части. С Времето редът се умножава по еволюционен път. Еволюцията не е онзи непрекъснат процес на подобрение, който Дарвин си е представял – малките, продължителни и случайни вариации не се наследяват. В една популация от хора има случайна вариация на ръста и най-високите няма да дадат по-високо поколение – всъщност така е открита регресията към средната стойност от сър Франсис Галтън. Всъщност децата на много високи родители най-често са по-ниски от тях. Естественият отбор се осъществява скокообразно – чрез мутации на гени. Както пише и Шрьодингер, негативните мутации доминират над положителните, тъй като една сложна система е по-лесно да се развали, отколкото да се поправи. По-трудно е да се увеличи редът в нея, когато той е вече висок, но е лесно да се намали. Времето, този велик лечител се грижи за вредните мутации, като ги отстранява една по една. Генетиката е наука, която ни учи, че ако нашите бащи и дядовци не са могли да имат деца, то и ние няма да можем.
Новото умира бързо, старото оцелява. Това Насим Талеб нарича „Линди-ефект“: при трайните неща, като информацията и идеите, очакваната продължителност на живота расте с тяхната възраст. Обувките, които ползваме от десет хиляди години, се очаква да останат още десет хиляди години в употреба, докато най-новият писък на модата е най-крехък. Сред хилядите нови изобретения, появяващи се всеки ден, много малко оцеляват повече от година или две и още по-малко остават трайно в употреба. Естественият отбор се грижи за това – и той важи не само за организми, но и за обществата, народите и държавите. Повече от всичко друго, той е задвижван от Времето.
Има две основни представи за Времето – първата е нашето субективно усещане за него, а втората е тази на Парменид, Айнщайн и съвременната физика, че неговото „преминаване“ е илюзия. След частната теория на относителността то е възприемано като част от четиримерното пространство и съответно усетът за неговото движение е нищо повече от измама на човешките сетива:
“Хора като нас, които вярват във физиката, знаят, че разликата между минало, настояще и бъдеще е нищо повече от една упорита илюзия“
Алберт Айнщайн
Това е основното (неявно) схващане при либерализма – няма минало и бъдеще, съществува само вечното „сега“. Либерализмът, основан на рационализма, оперира в платоновия свят на формите, които са вечни, съвършени и неподвижни. Търсенето на идеалната държава е търсенето на вечната идея, която не подлежи на усъвършенстване. Това е един мъртъв свят. Той е красив, както са красиви снежинките, но не е жив, не се променя, развива и еволюира. Търсенето на тази идеална държава е търсенето на безвремие.
„Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме“
Васил Левски
Потокът на Времето може да е субективен и то да е относително, но в него се развиват обществата и народите и то по единствения възможния път – чрез механизма за наследяване. Ние носим цялото свое минало в генетичния си код и то определя много от нас, същото важи и за обществата и техните традиции и ритуали. Консерватизмът уважава наследството, защото той не съществува само в настоящето, а в цялото време, от началото до края му. Той гледа напред, като се осланя на целия натрупан опит.
Докато търсенето на идеалната държава при либерализма позволява да се преосновава от нищото, без опора в традицията, изведено от първи принципи, то консерватизмът следва принципа ex nihilo nihil fit – нищо не идва от нищото. Той е превърнал Времето от враг в свой съюзник. Християнството, което е основата на политическия консерватизъм, има много ясна космогония: светът има начало и край. Това отговаря на теорията за големия взрив, за началната точка, в която се е появило времето и е започнало „да се движи“, и за предполагаемия край на вселената. Според теорията времето има посока и е необратимо. Ентропията (мярка за хаос във физичните системи) в затворени системи може само да нараства и светът се движи към неизбежен край на равномерно разпределение на благата, при което ентропията е максимална. Въпреки това, живата материя е превърнала времето в свой съюзник – животът непрекъснато увеличава своя ред от поколение на поколение – развива се, усложнява се, усъвършенства се и всяка криза го прави по-силен. Той е антикрехък, както го нарича Насим Талеб. Същото е и с консерватизма. Консерватизмът на XXI век не прилича на този от XVII век, защото обществата са различни – времето е различно. Той е винаги в крак с него – или по-точно на една крачка след него, винаги актуален, жизнеспособен и предлагащ най-добрите решения в политиката, защото винаги е скептичен към най-новото и модерно. Eadem mutata resurgo – променяйки се, той остава същият. Либерализмът[iii] е крехък – той всеки път намира идеалното решение, опитва го и то се проваля с гръм и трясък. Той е машина за генериране на утопии, превръщащи се в антиутопии – те са мъртвородени, защото са извън времето, абстрактни идеи, наложени като вериги върху живота.
Политическият
консерватизъм, също както живата материя, се храни от случайното. Класическата
литература от Елада и Рим е богата на примери за тяхното разбиране за „Съдбата“
и нейната произволност, от която те са се възползвали. Жребият е играел голяма
роля в изборите в Рим. Същото е отразено и в най-красивата поезия на древността
– Книгата на Йов. Зад произволността и случайността е всемогъщият и всеобхватен
интелект на Бог, безкрайно сложен закон и план, неведом за човека и неговите
крайни способности. В случайното е това, което не можеш да контролираш, но и
там е свободата на избора. За либерализма в една добре смазана машина няма
място за случайности и един алгоритъм може да управлява всичко – една мечта,
превърната в кошмар в Китай. Либерализмът не разбира системите и техните
свойства, които не зависят пряко от индивидите, а от структурата и правилата.
За него има или индивидуализъм, или колективизъм, няма единен организъм,
какъвто е Църквата. Затова той е обречен да дава идеални решения – идеално грешни.
Множеството мутации, до които води, са почти винаги зловредни. Консерватизмът
има грижата да ги отсява с помощта на предразсъдъка и времето и да осъществява
реформите, в които малкото полезни мутации на либерализма се превръщат след
суровото пресяване на пробата и грешката.
[i] Ервин Шрьодингер, Милена Илиева (прев.) Какво е животът? Бард, 2018
[ii] Отрицателна ентропия – мярка за ред във физическите системи
[iii] Тук либерализмът се разбира в по-широк смисъл, като еманация на рационализма на Просвещението, която поражда взаимно противоречиви крайности от тоталитарния комунизъм до анархокапитализъм, все „идеални“ решения
