Вдигнат на ръцете на своите привърженици, надеждата на милиони души в Бразилия беше на път да загине заради разкъсване на вътрешните органи и тежък кръвоизлив, причинени от коварно нападение с нож. Сцената, която видяхме, записана и предадена от световните медии, беше достойна за ренесансова картина. Пребледнял и окървавен, Жаир Болсонаро бе носен към бърза помощ от привържениците си в Жуиз ди Фора, Минас Гераис. Датата е шести септември 2018 година, денят, в който настоящият президент на Бразилия спечели изборите, почти с цената на живота си.
Дори отчитайки турбулентната история на народите между Панама и Огнена земя, в която политическото насилие сякаш е повече норма, отколкото изключение, това събитие беше определено необичайно и скандализира бразилското общество, като доведе до логично следствие – десните партии спечелиха изборите, а Жаир Болсонаро, спасен по чудо и без реална кампания в последния месец, но с редовни съобщения по социалните мрежи, предавани от болницата с помощта на синовете му, разгроми левия кандидат от Работническата партия Фернандо Хадад на балотажа на изборите за президент.
Необходимо е да си припомним този исторически момент, защото той дефинира не само избирането на Болсонаро, но и първата година от неговото управление.
Физически отслабен, той трябваше, към момента на писането на този материал, да се подложи на още четири операции след встъпването си в длъжност, във връзка с последствията от нападението, които го отделиха от управлението за общо близо месец и половина. Още в края на януари той трябваше да повери за седмица правителството на бившия генерал и настоящ вицепрезидент Хамилтън Мурао, с когото са от различни политически формации вдясно и с напълно различен характер и съответно стил на управление. Това доведе до спекулации, че правителството на Болсонаро е нестабилно, а различните лобита в него, за съжаление, не помогнаха за успокояване на обществото, че работата се върши достатъчно организирано. Вляво, под ръководството на Работническата партия, виждаха в това възможност да саботират работата на Конгреса, където, въпреки че са малцинство, разделителните линии в сложната управляваща коалиция от дванадесет партии, им позволиха да сеят раздори, ако не благодарение на друго – то на лична основа.
В този, наглед хаотичен, политически ландшафт, паралелът между Рим в късната република и Бразилия става напълно възможен и то не само заради някои повърхностни сходства в политическите системи – логично следствие от хилядолетното натрупване на културни пластове в европейския цивилизационен контекст. Бихме могли, без да изглежда несериозно, да обобщим, че личната лоялност към определени политици доминира и определя политическите отношения през последните два века в много по-голяма степен от идеологическите разделения.
И все пак, под повърхността постепенно се налагат идеи, които са напълно в духа на своето време. Валидно за целия континент – от войните за независимост в Южна Америка, национал-либерални по своя характер, до партизанското насилие на двадесети век – комунистическо и съответно реакционерско. С времето, усложняването на обществените отношения и разширяването на демократичния процес, идеологизацията на лоялностите се превръща в неизбежност, която прониква във всички сфери на обществения дискурс.
Тези идеологии, разбира се, са предимно леви с нюанси от жълтото до кървавочервеното. Последният автентичен консерватизъм там си е отишъл заедно с лоялистите на короната в Мадрид или Лисабон, респективно – Рио де Жанейро. Бразилия, все пак, е уникална с това, че има своя монархия, чието наследство допълва нейната класическа републиканска традиция, затова и именно, там като че ли, виждаме за пръв път възраждане не просто на дясното в икономически смисъл, но конкретно на консерватизма в един собствен формат, отчитайки културните особености на тази огромна държава.
Този нов бразилски консерватизъм има ясни разпознаваеми белези, като водещи са уважението към обикновения човек, към неговия труд, имущество и семейство, както и преклонението към Бог.
Затова явлението Жаир Болсонаро далеч не е случайно След десетилетия корупция и разхищения на публични средства от поредица правителства на Работническата партия, но икономическият провал на левите е само искрата, докато подпалките на този разгорял се огън са изцяло културни – отказ от нормализиране на ЛГБТИ идеологията, отказ от създаване на привилегировани групи, отказ от приемане на политкоректността в езика и повсеместната цензура. Звучи познато, нали?
Прогресивното ляво, разбира се, както винаги хвърля своите стандартни обвинения в расизъм и други нелепи прегрешения срещу целокупното човечество, но Бразилия е мултиетническа държава, в която идеологиите преминават етническите и дори расовите граници. Много от избирателите на Болсонаро не бяха класическите “бели, християни, мъже”, превърнали се във враг на прогресивизма, напротив – видя се, че огромната част от младите работещи хора под 35- годишна възраст, независимо от произхода, подкрепиха неговата кандидатура.
Този политически процес не представлява реидеологизация на едно апатично общество, напротив, можем да го оприличим на хиперидеологизация – едновременно надхвърляне и цялостно реаранжиране на политическите принадлежности.
Като всеки политически процес, той се случва бавно и първоначално незабележимо, започвайки от средата на деветдесетте години на миналия век. Любопитен куриоз, демонстриращ особеностите на времето, са три дясно-консервативни партии в Бразилия, които се наричат Прогресивистите, Социал-Либералната партия или бившата Републиканска партия, която сега е просто Либералната партия. И трите партии минават през сериозна идеологическа трансформация и съответно нарастваща подкрепа в обществото. И трите партии в момента са част от управляващите в Бразилия, представлявайки своеобразен гръбнак на коалицията – чрез много добрите си електорални резултати, което не е изненада, с оглед на социално-политическите изменения в страната през последните десетилетия.
Въпреки множеството усилия на Работническата партия и нейните партньори в опозиция, въпреки многократните опити за саботажи, конгресът все пак успя да се обедини около, може би, най-важната реформа, предложена от Жаир Болсонаро и разработена лично от своеобразната звезда на правителството – чикагския икономист, инвестиционен банкер и настоящ министър на икономиката – Пауло Гуедес – цялостна реформа на пенсионната система.
След две поредни успешни гласувания, въпреки заплахите и стачките на синдикатите през лятото, вече приетата пенсионна реформа ще освободи близо 200 милиарда долара от бюджета на страната в рамките на следващите само десет години. Тази огромна тежест за бразилската икономика бе като воденичен камък през последните близо три десетилетия, след като някои от принципите на пенсионната система бяха защитени в конституцията на страната. По тази причина бе необходимо да се осигури две-трети подкрепа в конгреса, за да се преодолеят конституционните ограничения. Изключително трудна задача, която до преди ерата Болсонаро изглеждаше напълно невъзможна.
Това със сигурност е най-големият успех на правителството до момента, като не би било преувеличение да кажем, че дори само тази реформа да остане завършена в следващите три години до края на мандата, Жаир Болсонаро ще е записал името си в историята като успешен президент, защитил интереса на бразилския данъкоплатец. Реакциите от борсата не изненадаха – всички, търгувани в Сао Пауло акции и облигации, скочиха рязко нагоре, като индексът Бовеспа достигна своя исторически рекорд на 10-ти юли, след гласуването на първо четене на пенсионната реформа. Икономическият и инвестиционен оптимизъм сред бизнеса е невиждан досега. Тази година се наблюдава първият малък ръст, а прогнозата за 2020-та година е за още два процента ръст на брутния вътрешен продукт. За това безспорно помага и външната политика на Болсонаро.
Наричаният подигравателно от левите медии Тропически Тръмп, Жаир Болсонаро е в процес на преговори за историческо търговско споразумение със САЩ. Очаква се през следващата година преговорите да стигнат своя успешен край, вследствие на което Бразилия най-вероятно ще напусне локалния търговски блок Меркосур. Външната политика на Болсонаро прилича на тази на Тръмп в това отношение, че не признава свещени крави, наследени от предишните управления. Навсякъде, където интереса на Бразилия може да бъде успешно защитен с други тактики, те се прилагат без скрупули. Нещо повече, идеологическия фундамент на Болсонаро, обобщен в думите “Бразилия над всички, Бог над всичко”, дава морално основание за една много по видима роля на световната сцена.
От признаването на Йерусалим за столица на Израел и преместването на посолството на Бразилия в града, през категоричното отхвърляне на критиките на френския президент Еманюел Макрон и на международната лява коалиция, хвърлила се в агресивна медийна кампания за очерняне в контекста на пожарите в Амазония, ясно защитавайки принципите на националния суверенитет в изключителна реч пред ООН, сравнима по значение в идеологически смисъл с тази на Доналд Тръмп, до ключовата промяна в политиката на Бразилия в международен план с нейното активно участие във формирането на политически съюз в подкрепа на опозицията в съседна Венецуела още в началото на мандата, не можем да не стигнем до заключението, че със стабилизацията на страната и нарастващата ѝ икономическа увереност, президентът Болсонаро смята да бъде активен участник в глобалната политика.
Освен предстоящото подписване на търговско споразумение със САЩ, Болсонаро започна преговори за свободна търговия с Япония, които също се очаква да приключат догодина. Също така, в процес на приключване е споразумение с ЕС, което обаче е заложник на рамката на Меркосур и още предстои да бъде ратифицирано, а след Брекзит, когато и да се случи, със сигурност можем да очакваме такова споразумение и с Великобритания.
Готовността и способността на Бразилия да води самостоятелна икономическа политика ще я превърне отново в естествения лидер на континента. В този смисъл, предстоящата година би следвало да е година на някои политически развръзки в Южна Америка. В контекста на политическата нестабилност в Чили, където в момента все още управлява дясно правителство, Бразилия вероятно ще трябва да се заеме със задачата да защитава икономическата и политическа свобода на континента много по-активно. Евентуалната и очаквана реакция срещу широко заклеймените като фалшифицирани избори, проведени в края на октомври в съседна Боливия, са само пример за едно от тестовите полета на тази нова роля на страната. Едновременно с това, нарастващият натиск върху Венецуела, за съжаление, ощетена със слаба опозиция и легитимен, но явно недостатъчно способен лидер в лицето на Хуан Гуайдо, е другият ключов тест за Бразилия през следващата година. С оглед загубата на изборите в края на октомври на досегашния десен президент на Аржентина, Маурисио Макри, с когото Жаир Болсонаро имаше чудесни отношения, Бразилия ще загуби активното участие в този идеологически фронт на своя най-важен стратегически партньор на континента. Но с оглед на малката разлика, с която спечели новоизбрания и все пак заявено политически умерен президент Алберто Фернандез, както и силно поляризираното общество в Аржентина, поддържането на международна дясна общност на континента, ще се окаже друга ключова задача. В страните с център-дясно управление, като Колумбия, Еквадор, а вероятно скоро и в Уругвай, нагласите към Бразилия са позитивни и тя е разглеждана като страна, способна да задава правилния тон на международната сцена. Тук, именно, е и личният тест за Жаир Болсонаро през следващата година – дали в правилните моменти, когато е необходимо, ще овладее собствения си темперамент, неприсъщ за езика на дипломацията.
Предстои особено интересна година, в която пренареждащата се геополитическа карта – между дясното и лявото, както и все още откровено гниещият тоталитаризъм на отделни места – в Южна Америка, все по-често ще влиза в новините. Това не просто е нормално, но и следва да ни интересува все повече. Държавите от този континент са дъщери на Европа и като такива са наши близки, от които във все по-смаляващия се свят ни дели все по-малко. Нещо повече, полезно за нас ще е да следим процесите там и да се стараем да извличаме адекватни заключения, тъй като във все по-фрагментираната ни политическа система, можем да открием паралели и в обратната посока, от столиците на Южна Америка към Брюксел.
