fbpx

Локдаун до дупка

Време за четене: 6 мин.

Локдаун след локдауна, след локдауна… ще отворим леко, но ако статистика и науката кажат, пак ще затворим. За общото благо, разбира се. А смъртните случаи и болните при най-тежките затваряния на икономиките остават рекордни. Великобритания, Франция и Италия в Европа, Ню Йорк и Масачузетс в САЩ – всичките те влизат в адски кръг, от който не се вижда излизане. Вече има и втори щам. Всъщност стана ясно, че не е никакъв щам, е генна разновидност дори не по-смъртносна. Но пък звучи зловещо и върши работа. И докато едни трупат богатства (отворените големи бизнеси и фармацевтични гиганти) за сметка на другите, чието право да изхранват семействата си е отнето (затворените, които не са приоритет, но плащат цената сега и в бъдеще поради задлъжняването на хазната) – разделенията ще нарастват. България действително има по-леки мерки, но тя е и по-бедна и по-зависима от външната стопанска конюнктура. Респективно трябва да е много по-гъвкава и наясно със себе си. По-малкият винаги трябва да е по-добър, за да оцелява. В противен случай страда много повече. Икономически, социално и демографски.

Мерките с наливане на пари не работят. И това ще трябва да се осъзнае, колкото и да е болезнено.

Първо, защото се администрират бавно. С години. Второ, защото са погрешно насочени – към текущото потребление и поощряване на живота ни тук и сега. Скъсява жизнената перспектива, потискат икономическите очаквания и усещането за предвидимост. Трето, те никога не стимулират инвестициите, които са единственият източник на растеж, заради повишаване на производителността. Четвърто, икономическите дейности, които обхващат, са само крайните стоки и услуги, ударени от кризата. Производствената структура обаче е “хоризонтална” и дълга. Туристически обекти, затворени заради липса на туристи, затворен ресторант или нощен бар – засягат сложна верига от доставки, транспорт, реклама, та чак до земеделие и животновъдство – няма леко и силно ударени. Приливната вълна не удря само брега. Пето, за да ползваш част от мерките, трябва да имаш дейност. Но същевременно ти е забранено. Отвориш ли по средата на зимния сезон, активират се наемите и фиксираните разходи. Наложи ли се пак да затвориш – направо излизаш от бизнеса. Дефинитивно. За да платиш 40 процента от дохода на някого и 19 процента осигуровки по мярката 60:40, трябва да имаш приходи. Все пак. Някакви.

Да се въвежда бюрократичен и неефективен контрол над икономиката, който обаче зависи от друг неефективен контрол – набавянето на ваксини от доказано туткавата брюкселска администрация, е повече от екзотика. Това е подигравка със здравия разум по много направления. Кое точно бюрократите и регулаторите в Брюксел направиха добре, че днес се дивим колко бавно тече набавянето на ваксините? И защо като е толкова спешно, не се разглеждат китайски, руски и други варианти. А, да, всъщност май нетолкова медицината е ръководеща, а политиката. Още по-тъжно – геополитиката.

Нивото на размиване на отговорност, маскирано като паневропейска солидарност, удря нови висоти.

Тъй като страните поотделно вече отдавна са минали точката на поносимо задлъжняване и вече е въпрос на време да се срине кулата от дълг – се измисли новото: общ КОВИД-дълг на страните за фонда, който ще спасява европейската икономика. Естествено, едва свенливо и полуповдигнат остава да виси въпросът – какво става с този общ дълг при разпад на ЕС, кой ще го изплаща на кредиторите? Хипотеза, толкова политически некоректна, че да не заслужи дори елементарно публично обговаряне.

Най-силен емоционален катализатор за недоволство ще е усещането за несправедливост и гнет. За това, че докато стоиш вкъщи без алтернатива и възможност за достоен доход, някой бюрократ ти обяснява, че науката казва това и това. Пропускайки удобно, разбира се, че същата тази наука дава и съвсем противоположните аргументи. А под носа ти, първите доводи – за затварянето – не важат на практика за други стопански субекти при идентични обстоятелства, в които се намираш ти. Произволът се набива на очи толкова зловещо, че нараненото през десетилетията усещане за липсата на равенство пред правилата у българина, крещи оглушително.

Политиците днес си измиват ръцете с науката и лекарите. В науката съвсем няма консенсус за третирането на проблема. Лекарите, заети в нереформираното публично здравеопазване, се прегъват в безизходица, поставяйки ултиматуми и де факто смазващи собствените им съграждани. И вероятно бъдещи пациенти, но съвсем не само от вируса – стрес, сърдечно-съдови болести, липса на профилактика, на здравословен живот, недохранване и алкохолизъм, безпаричие и мизерия. Косвените ефекти ще надминат и поразиите от самата пандемия.

Най-лесната е ролята на политиканите, които днес ни спасяват от напастта. Да ме прощават, но дърленето им е само за това кой щял да тегли повече дълг, къде трябвало да се насочат парите (без повечето да са построили действително къщичка за кученца в живота си). Десните и левите знаят само едно – харчлък. На чужди пари, които ще се връщат далеч във времето. Пък и нали мандатите са по четири години. В дългосрочен план всички ще сме мъртви, бе казал пророкът на безграничната политическа власт – лорд Джон Мейнард Кейнс.

Това за смъртността е така и не съвсем така. За 75-годишната бабка от схлупеното врачанско село последната година не е просто “цена за публичното здраве”. Това е годината, в която тя е изолирана, беззащитна и заливана с медийната истерия от новинарски емисии, експерти и математици. Без близки, без внуци и сама.

Забравя се като че ли, че ние се пазим от болести, не за да се пазим от болести, а за да живеем. И какво всъщност е животът – биологичен и физиологичен процес, който трябва да поддържаме механично или емоционално-психологическа потребност от общуване, близост, споделяне, шеги и стремеж към красивото и непреходното. Особено когато си извървял голямата част пътя си.

Винаги ще има група от хора, които ще злоупотребяват с политиката, опитвайки се да наложат тяхната истина за това как трябва да живеем. Със сила.

Работа на упражняващи публична публика като занятие е да вземат най-правилните, отговорни и дори непопулярни решения. И не – локдаунът не е най-трудното решение. Най-лесното е. Уплашените хора, дори да са гладни, не се бунтуват. Мине ли уплахата, дори относително да се стабилизират финансово, те ще искат някой да поеме от бремето им и да понесе последствия за страданията им – финансови, психологически и социални. И това ще има политическо измерение. Понеже положението е ясно и на децата, днес е толкова трудно за политическия елит в “демократичния Запад”, зависещ от масовото одобрение, да мисли трезво.

Много е важно да не ставаме роботи и фанатици. Да намерим упование в приятелство и общност, в нацията като еманация на култура, език, вяра и традиции. Да погледнем голямата картина и да използваме разум за решаване на проблемите. Вероятно има по-лесни начини. Вероятно да се експлоатира страхът е по-изгодно от трудна за отстояване твърда принципна позиция. Вероятно всичко това е така. Но всичко друго би било абдикация от отговорността и преследване на краткосрочен политически комфорт и електорална полза за сметка на дългосрочното удовлетворение от достойното държавническо поведение.


Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ