Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
През 19 век все още доминира разбирането, че най-важният елемент за изграждане на устойчива и силна държава е територията. От незапомнени времена загубата на територия представлява най-голямата трагедия за всяка държава. Докато загубата на население може да се преглътне, тази на територия остава завинаги „кървяща рана“. Тъй като в началото на своето съществуване и Гърция, и Сърбия са миниатюрни по площ държави, те започват да бленуват за нови територии, които да им гарантират перспективи за по-добро бъдеще. Това поражда техния стремеж към завоюване на нови територии. С исторически аргументи сърби и гърци обосновават претенциите си към „неосвободените“ области, в които задължително присъства и Македония. Следващата стъпка е създаването на т.нар. национални доктрини, в които се очертават основните цели и методи за тяхното постигане.
***
Гръцкият иредентизъм се формира в края на 18 и началото на 19 век. Под влиянието на Френската революция се появяват дейци като Адамантиос Кораис и Ригас Велестинлис, които проповядват за свобода и равенство на всички народи. Идеите на Ригас вдъхновяват неговите последователи, които по-късно очертават и основните параметри на гръцката национална доктрина. Границите на гръцката държава тогава се чертаят от Карпатите на север, до Средиземно море на юг и от р. Сава на запад, до Мала Азия на изток. Рождената дата на гръцката национална доктрина, позната под името „Мегали идея“ (букв. „Велика идея“), е на 14 януари 1844 г., когато е произнесена прочутата реч на Йоанис Колетис. Тогава той формулира новият гръцки национален идеал, изразен най-ясно в следното изречение:
Възкръсение на Гърция в рамките на нейното териториално величие, военна сила и културно великолепие.
Основните параметри на Великата идея се съдържат в разбирането, че всички християни на Балканите са гърци, независимо от езика, който говорят. В географска Македония също живеят „елини“ – българофони, влахофони и албанофони. С течение на времето все по-често започват да се разработват планове за елинизирането на негръцките общности, населяващи областта. Великата идея се възприема от всички политически течения в гръцкото общество, което е впрегнато за нейното осъществяване.
Сръбската национална доктрина е разработена от Илия Гарашанин през 1844 г. и е известна с името „Начертание“. В нея се прокламира идеята, че Сърбия трябва да се превърне в голяма южнославянска държава. Това обаче се предвижда да стане не изведнъж, а постепенно:
Сърбия трябва да отцепва от зданието на турската държава камък по камък и да използва този добър материал върху старите и добри основи на старото сръбско кралство за да съгради и повдигне отново нова велика сръбска държава.
Гарашанин отделя най-голямо внимание на българите, макар че по това време не съществува българска държава, което подкрепя представата за страха на сърбите от доминиращия на Балканите български етнически елемент. Ето лаконичните думи на автора на „Начертанието“ по отношение на българите:
Истина е, че българите са най-големият клон от славянския род в Турция.
Но тъй като те все още не са се обособили в собствена държава, Гарашанин смята, че българите трябва да се привлекат в новата сръбска държава, като признаят сръбската управляваща династия. Трябва да се отбележи, че основният приоритет на „Начертанието“ до Берлинския конгрес е не Македония, а стремежът да се осигури излаз на море през Босна и Херцеговина и Черна гора.
Берлинският конгрес от 1878 г. коренно променя ситуацията на Балканите. Създава се българска държава (макар и с васален статут) между река Дунав и Стара планина. Гърция, Румъния, Сърбия и Черна гора получават своята независимост. Македонският въпрос излиза на международната политическа сцена. България, Гърция, Сърбия и дори Румъния (поради влашкото население като компенсация за загубени територии) започват да предявяват все по-невъздържани претенции към тази област.
Според Сан Стефанския договор България включва в пределите си почти цяла географска Македония. Берлинският конгрес обаче изтрива Санстефанска България от картата, за да я превърне в част от българската политическата митология и неосъществен национален идеал. Санстефанска България се утвърждава в съзнанието на българите като жертвено животно, принесено в жертва от великите сили в името на „божественото“ европейско равновесие. Българската идея в Македония покълва далеч преди създаването на самостоятелна българска държава. В същността си тази идея е резултат от вътрешната консолидацията на населението с изявено българско самосъзнание, което играе основна роля в стремежа на българите да изградят своята държава върху териториите, които населяват. След създаването на Българската екзархия през 1870 г., населението в Скопска и Охридска епархия самò пожелава да премине от властта на Вселенската патриаршия към Екзархията. След проведено допитване огромното мнозинство от това население се обявява за Екзархията и през 1874 г. османското правителство издава берати за назначаване на български митрополити в двете епархии. Те обаче не са назначени поради разразилата се Източна криза (1875 – 1878), последвана от Руско-турската война. След Берлинския конгрес Екзархията продължава да бъде главният проводник на „българщината“ в Македония, където местното население я приема като своя собствена институция, за разлика от Патриаршията. През 1890 г. българските митрополити в Скопие и Охрид най-после са назначени, а през 1894 г. български владици заминават за Велешка и Неврокопска епархии. Така в Македония все по-силно укрепва българският елемент, което сериозно подкопава позициите на другите претенденти за надмощие в областта.
Гърците, също като сърбите, са съвсем наясно с демографското/етническото преимущество на българите в Македония. Така и двете страни стигат до единодействие. Ражда се планът за подялбата на Македония, изработен още през 1866 г. от гръцкия външнен министър Харилаос Трикупис. Той предвижда северната граница на Гърция да започва от Драч на Адриатическото крайбрежие, преминавайки на север от Охрид, Битоля, Кукуш и Сяр и достигайки до Егейско море. Предвижда се цяла Македония на север от тази линия да стане част от Сърбия. След конгреса от 1878 г. този план официално влиза в сила и започват действия по неговото практическо реализиране.
По силата на Санстефанския договор Сърбия получава голяма част от Поморавието с градовете Ниш и Лесковац, а според Берлинския към нея се присъединяват също Пирот и Враня. По този начин сръбската държава започва все повече да прониква в територии, населени с българи. Така „Начертанието“ на Гарашанин продължава да действа чрез отцепването „от турската държава – камък по камък“ и построяването „върху старите и добри основи на старото сръбско кралство“ на новата сръбска държава. И въпреки че споменахме, че Македония до 1878 г. не представлява приоритет в „Начертанието“, това съвсем не означава, че не се предприемат мерки за сръбско проникване в областта. В средата на 19 в. в Македония е изпратен сръбския агент Стефан Веркович, който лично се запознава с българското национално съзнание на жителите на областта и дори издава книгата „Народни песни на македонските българи“. През 1868 г. е създаден т.нар. „Комитет за училища и учители в Стара Сърбия и Македония“ по инициатива на Милош Милоевич. Продукт на този комитет е първото институционализирано писмено твърдение за това, че съществува македонски народ, различен от българския и сръбския. Може да се каже, че това бележи раждането на сръбския политически македонизъм. В гимназиалния учебник на преподавателя по военна география полковник Йован Драгашевич „География за среднье школе“, издаден в Белград през 1871 г., на страниците 127–128 пише следното:
Македонците са най-старите славяни на този илирски полуостров. Те заемат почти целия бряг на Бяло Море и на изток се смесват с българите в Тракия, на запад – с албанците в Албания и Епир, а на север Шар планина ги разграничава от сърбите. И при все, че при техните обичаи и в техния език могат да се намерят следи от всички ония народи, които са ги владели в разни времена (особено българите и сърбите), все пак и днес те се характеризират като самостоятелен народ и стоят по средата между българите и сърбите.
По същата тази линия през 1875 г. в Белград е издаден т.нар. „Триязичник“, написан от „първия македонец в историята“ – Георги Пулевски. Финансиран от сръбското правителство, роденият в мияшкото село Галичник Пулевски представя македонския език като нещо отделно от българския. Също така той първи излага писмено вижданията си за отделна македонска нация по следния начин:
Какво наричаме нация? Хора, които са от един произход и които говорят едни и същи думи, които живеят и се сприятеляват помежду си, които имат едни и същи обичаи, песни и забавления. Това наричаме нация, а мястото, където живеят тези хора, се нарича тяхната страна. Така и македонците са нация и мястото, което е тяхно се нарича Македония.
Въпросният Пулевски доживява последните си дни в София като български поборник и в редица документи е описан или се посочва сам като „българин“, но същевременно написва още редица текстове, в които Македония и македонците са представени като нещо отделно. В поемата от 1882 г. „Самовила македонска“, публикувана във вестник „Марица“, Пулевски протестира срещу невъзможността Македония да се съедини с България. В последната си граматика, наречена „Язичница“, той представя македонския език не като самостоятелен, а като наречие на българския.
След Берлинския конгрес, на Австро-Унгария е поверено администрирането на Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак. Това на практика отказва Сърбия от пробив в западна посока с излаз на море. Основната цел на сръбската държава, зад която застава и Виена, вече е Македония. До 1885 г. не се забелязва сериозно активизиране на сръбската външна политика по отношение на областта, тъй като силите й се изразходват главно за „сърбизацията“ на българите в Поморавието. След Българското съединение от 1885 г. и бързия разгром, който претърпява сръбската армия от българите, става ясно, че България се е превърнала в сериозен регионален фактор, предявяващ все по-открито желанието си след Източна Румелия да се обедини и с Македония. След поражението си Сърбия бързо се активизира в южна посока. Държавната й политика вече се насочва изцяло към директната „сърбизация“ на Вардарския край. В новите учебници по география, издадени през 80-те години на 19 век, отново дело на Драгашевич, пише, че в Македония живеят сърби на юг до Солун и на изток до Кюстендил и София. На тази идейна основа е създадено дружеството „Свети Сава“, което получава пълна правителствена подкрепа, както и покровителството на крал Милан Обренович. Това дружество се превръща в главен проводник на сръбската пропаганда в Македония, като се нагърбва с откриването на сръбски училища, издаването на сръбски учебници и изпращането на учители в областта. През 1887 г. Сърбия успява да издейства от Високата порта откриването на сръбски консулства в Скопие и Солун, а през следващата година и в Битоля.
В края на 80-те и началото на 90-те години на 19 в. сръбският политик и посланик в Цариград Стоян Новакович, в доклад до министъра на просветата в Белград, излага своите виждания за въвеждането на алтернативен метод на действие спрямо Македония. Този доклад представя изработената от Новакович концепция на македонизма. За нейна основа служи написаното от Драгашевич в първите му учебници гледище за Македония. Също така, по спомени на някои негови съвременници се твърди, че тази концепция се опира на идеята на Метерних за галицийските поляци, които да бъдат превърнати постепенно в немци. За тази цел първо трябва да им бъде изградена галицийска идентичност, която впоследствие да бъде заменена с немска. Новакович, също така, се опира и на тезата на световноизвестния географ Йован Цвийч за все още неразвитото национално съзнание на македонските славяни. Така сръбският дипломат стига до заключението, че политиката на сръбската държава спрямо Македония трябва бъде преходен етап преди „сърбизирането“. А именно:
….българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз смятам, че е почти невъзможно да се разколебае тя напълно, като противопоставям само сръбската идея. Тази идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и голо противопоставяне да потисне българска идея и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма, или в известни мъдро определени граници, отглеждане на македонския диалект и македонски особености.
Именно този доклад се смята за началото на сръбския политически македонизъм, залагащ на концепцията, че македонците са отделна етническа група от сърбите, българите и гърците и също така, че са жертва на българската пропаганда, която ги е заблудила, че са българи. Тази политика намира силен съюзник в лицето на руското правителство, което след скъсването на дипломатическите отношения с България през 1886 г. започва все по-активно да толерира сръбската политика в Македония. През 1900 г. Стоян Новакович става сръбски пълномощен министър в Петербург. Там той успява да повлияе на няколко студенти от Македония, които започват да изповядват македонистката идеология. Най-известни сред тях са Наум Евров (роден в Струга), Кръсте Мисирков (роден в ениджевардарското село Постол), Диаманди Мишайков (роден в Битоля), Стефан Дедов (роден в Охрид) и Димитър Чуповски (роден във велешкото село Папардище). В Петербург обаче по това време се обучават и други студенти от Македония, повечето членуващи в Тайния македоно-одрински комитет (ТМОК). В тази организация обаче властвал приповдигнат български революционен дух, което кара Мисирков да забрави за македонизма и да подпомага дейността на комитета като македонски българин. На 22.11.1902 г. Стоян Новакович пише от Петербург до Белград следното:
Македонската младеж… в огромното си мнозинство държи за българите
Тези, които поели по пътя на македонизма, били Дедов, Мишайков и Чуповски. А произведението, което Мисирков ще напише, щяло да го направи идеолога на македонизма, а впоследствие, според едно национално проучване в Република Македония от края на 20 век, и македонец номер едно на столетието.
През 1903 г. в София Мисирков издава книгата „За македонцките работи“. Както в беседите си в Петербург, така и в тази книга, написана на македонски диалект, той изповядва тезата за различието на македонските славяни от българите, а също и на македонския език от българския. Но тази концепция се различава както от сръбския политически македонизъм, така и от съвременния македонизъм в Република Северна Македония. Мисирков не вижда никакъв македонски народ в Македония. Вижда само сръбските опити да се убеди международната общност, че има някакви сърби в Македония. Мисирков, като добре запознат със сръбския политически македонизъм, приема неговата идея като възможност за решаване на проблемите на македонците. Според него „Комититето“ (ВМОРО) не може да бъде проводник на новия македонски народ, тъй като в десетгодишното си съществуване той не е могъл да докаже на света, че не е български и че не преследва външнополитическите цели на България. Макар и да е съставен в мнозинството си от хора, родени в Македония. И Мисирков заключава, че:
Мнозина от македонските читатели ще бъдат учудени от появата на тази книга. Много (неща) в нея ще бъдат за учудване. Някои ще рекат: защо отцепване от българите, когато досега сме се наричали българи?“
Авторът няма никакви съмнения в българското национално самосъзнание на македонците, но той вижда създаването на един нов македонски народ преди всичко като противодействие на сръбското влияние, подкрепяно от Русия. Според него създаването на такъв народ е пътят към мира на Балканите. Но този народ според него ще трябва да плати висока цена, отказвайки се от българската си принадлежност:
Това ще накара нас македонците, да се откажем от нашия пръв дълг да се борим за политическа свобода, да разрушим всичко, направено досега, и да почнем все едно от азбуката.
Така Мисирков вижда свободата на македонския народ само, ако се откаже от това да бъде български. Тази негова книга обаче не получава почти никакъв отзвук нито в България, нито във вътрешността на Македония. По този начин Мисирков отново се връща на български позиции, за да завърши житейския си път като изявен български патриот, директор на българска гимназия.
Разсъжденията на Мисирков в книгата му „За македонцките работи“ обаче имат своя дълбок смисъл, тъй като точно концепцията на революционната организация за автономия на Македония и Одринско представлява най-яркия израз на българския политически македонизъм. Концепцията се появява като алтернатива на прякото присъединяване на Македония и Тракия към българската държава след разпоредбите на Берлинския конгрес. Концепцията е поставена писмено в решенията на Първия македонски конгрес на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), проведен в София през 1895 г. В тези решения целта и средствата на организацията са определени по следния начин:
Придобиване за населенията в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили…
Принципът на автономията остава непроменен във всички статути на ВМОК до края на съществуването му през 1905 г.
От друга страна, целта на създадената през 1893 г. в Солун вътрешна революционна организация ясно изразява още от първия си запазен устав (от 1896 г.) стремежа за постигане на „пълна политическа автономия“ на Македония и Одринско. Първоначално организацията декларира целите си съобразно чл. 23 и чл. 62 на Берлинския договор и се обявява за прилагането на предвидените в тях реформи, които трябва да гарантират автономия по подобие на тази в Източна Румелия от 1878 г. Автономистката концепция е описана може би най-точно от един от основателите на македонската революционна организация д-р Христо Татарчев по следния начин:
Разисква се на дълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „пряко присъединение на Македония с България“, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи.
Българският политически македонизъм, изразяван най-вече от вътрешната революционна организация, вижда възможност за обединение на политическа основа на българи, гърци, турци, албанци, власи и др., които живеят на територията на географска Македония. Така лозунгите за „свободна“ и „автономна“ Македония стават политическа кауза без оглед на етническа принадлежност. За разлика от сръбския и гръцкия стремеж да се „изобрети“ един македонски „междинен“ народ, който да ерозира очевидно най-силното в областта българско влияние.
И макар постфактум македонската историография да се опитва да отъждестви автономистката концепция на ВМОРО/ВМРО с идеята за отделна македонска нация, ако се погледнат писмените свидетелства на македонските революционни дейци, към онзи момент картината е кристално ясна.
Също така, в съвременните исторически интерпретации битува тезата, че автономията постепенно се превръща в самостоятелен политически проект на революционната организация, който се отдалечава и разграничава от България. Че разногласията, противоборството и междуособиците на „македонстващите“ от вътрешността на Македония и тези в България е безспорен факт, но остава спорно твърдението, че в дългосрочен план македонските революционери се отказват от перспективата за обединение с България. Още през 1889 г. македонският общественик и деец на Младата македонска книжовна дружина и ВМОК Коста Шахов пише на страниците на вестник „Македония“ нещо, което е показателно за главната линия, която следва македонската организация. От една страна, той споделя, че:
…всички ни отказват сега правото на такава борба, като се стремят явно да ни завладеят, даже мнозина от свободните българи, макар и не основателно, гледат с едно странно недоверие на една самостойна борба от страна на македонците.
Но от друга, той подчертава защо македонците изискват те да водят борбата:
Болшинството в тая страна е българско, най-много са българските училища и всякакъв страх в случай на една самостоятелна борба за свободен живот от страна на македонците, страхът за изгубването на тая страна е неоснован… Ние сме казали и друг път, не е време щото ние македонците, да заявяваме нашето желание за съединяване с известна държава. Това е опасно, най-първо за сами нас, македонците, и после за целия български народ, в такъв случай ще се възползуват съседите, Македония ще бъде разкъсана, и нашият български идеал осуетен.
Показателно е как в следващите години, по време на Балканските и Първата световна война, идеята за автономия е изоставена и всички македонски революционери се включват в българската армия за присъединяването на македонските земи към България.
През следващите години и особено по време на подготовката на балканските държави за въоръжения сблъсък с Османската империя македонизмът е изтласкан на заден план. Балканските войни от 1912–1913 г. отново не позволяват на македонизма да се прояви, тъй като сръбските и гръцки военни части, установили се във Вардарска и Егейска Македония, прибягват до директна „сърбизация“ и съответно „гърцизация“ на местното население. Затварят се българските училища, започват масови гонения на български учители, свещеници и на всички, които отказват да се нарекат „сърби“ или „гърци“ в окупираните територии.
Избухването на Първата световна война на 28 юни 1914 г. и влизането на България в нея на 14 октомври 1915 г. коренно променя положението в Македония. След бързия разгром на сръбската армия и изтласкването й чак до остров Корфу, хиляди българи от Вардарска Македония, привикани да се сражават в сръбската армия, дезертират и се включват като доброволци в българската войска. В областта се установява българско военновременно управление. Местното население с всички средства подпомага установяването на българските власти, като в тяхното изграждане активно се включват и представителите на ВМОРО. В освободените земи на 17 ноември 1915 г. се създава Македонска военно-инспекционна област с център град Скопие. Тези военно-граждански структури поемат администрацията на Вардарска Македония. Окръжните, околийските и местните органи се поемат главно от дейците на ВМОРО. Българската църква и училищна мрежа се завръщат в Македония.
След края на войната и поражението на Централните сили, в т.ч. и на България, областта отново попада под сръбска и гръцка власт. Отношението на Сърбия и Гърция към населението във Вардарска и Егейска Македония си приличат в много отношения. Прибягва се до политика на етническа асимилация. Всички материални и духовни ценности, потвърждаващи българското наследство на тези земи, са безогледно унищожавани, включително и надписите в българските гробища. Разликата в политиката по отношение на двете области се състои в това, че в Егейска Македония се пристъпва към изселване на българското население и съответно мащабна колонизация на гърци от други области. През 1919 г. между гръцкия външен министър Никола Политис и българския министър-председател Александър Стамболийски е подписана конвенция за „доброволна“ размяна на населения между двете страни. В годините между 1919 и 1923 г. незначителен брой население се изселва в която и да е от двете посоки, но след Гръцко-турската война (1919 – 1922 ) и Лозанската конвенция от 30.01. 1923 г., гръцката страна решава да настани повече от един милион бежанци (християни) именно в Егейска Македония и Западна Тракия. Започва масов терор над местното българско население, което е принудено да се изсели в България. Така постепенно българският етнически елемент е редуциран и гръцката стратегия за асимилация може да се определи като сравнително успешна.
Във Вардарска Македония сръбските власти се опитват да действат по сходен начин по отношение на идентичността на местните, като всички жители на областта са посочени като „прави сърби“ (т.е. „истински сърби“), а Македония е обявена за „Южна Сърбия“, която влиза в новосъздаденото след Първата световна война Кралство на сърби, хървати и словенци (след 1929 г. Кралство Югославия). Както споменахме, сръбската теза за местното славянско население е, че то винаги е било сръбско, но поради пропагандата на Българската екзархия и революционната организация е загубило своето сръбско самосъзнание. За период от около 10 години е трябвало това самосъзнание да бъде възстановено. За целта в Македония се разполага огромен военно-полицейски апарат със специални въоръжени отряди, които да се борят срещу четите на ВМРО. Веднага след оттеглянето на българската войска, мнозина българи, представители на македонската интелигенция, емигрират в България. Окупационният режим задушава съпротивата на местното население чрез съдебни процеси срещу различни младежки, студентски и женски организации, свързани с ВМРО.
На политическия македонизъм обаче не му е писано да изчезне. Напротив, постепенно ще се създадат предпоставки той отново да излезе на преден план, но вече на въоръжение на новосъздадената съветска комунистическа държава.
В годините след Първата световна война създателите на Версайската система от договори, Великобритания и Франция, поддържат изцяло запазване на статуквото. Тяхната главна цел е Балканите да се превърнат в едно обединено звено, което да представлява политическа бариера срещу съветска Русия.
А съветска Русия прокарва схващанията на Сталин за националния въпрос чрез Комунистическия интернационал (Коминтерн). Според идеологията на марксизма-ленинизма нациите имат временен характер и националните въпроси са подчинени на класовата борба. Следвайки този постулат, Коминтернът започва да прокламира създаването на нови нации на Балканите в т.нар. „спорни територии“ – македонска, добруджанска и тракийска. Македонският въпрос започва да се разглежда вече не само като български, но и като общобалкански. На Третия пленум на Изпълнителния комитет на Коминтерна през 1923 г. македонските славяни са обозначени като население с неопределено национално самосъзнание. Официалният представител на БКП Васил Коларов посочва македонските българи, заедно с гърците, турците и албанците, като отделна националност, която трябва да има своя обособена територия. Тази неясна и объркана формулировка е възприета и от другите балкански комунистически партии, които заедно издигат формулировката „Македония на македонците“. Но на Петия конгрес на Коминтерна през 1924 г. се приема резолюция, с която се лансира идеята за държавно-политическо обособяване на Македония като част от Балканската работническа селска федеративна република. На същия конгрес делегатът на ЮКП Филип Филипович привежда статистически данни за народностите в Югославия, като във Вардарска Македония, вместо българи, 630 000 души са посочени като „македонци”.
Идването на Хитлер на власт в Германия през 1933 г. променя общоевропейската ситуация, поставяйки Югославия като преграда срещу нацистката експанзия на югоизток. Югославия трябва да тушира различията между отделните националности. Настъпва промяна по отношение на Македонския въпрос. Издига се лозунгът за автономна Македония, но този път в рамките на Югославия. Така се стига до резолюцията на Коминтерна от 1934 г. и тезата за създаването на „македонска нация“ и „македонски език“, която се приближава плътно до концепцията на Стоян Новакович, предложена шест десетилетия по-рано в Цариград. За основен проводник на тази линия в Македония и България се определя откъсналата се от ВМРО лява, просъветска организация ВМРО (обединена). Тя обаче не е способна да изпълни подобна задача поради вътрешните противоречия по въпроса съществува ли македонски народ, както и състоянието на разпад, в което се намира към този момент. В крайна сметка ВМРО (обединена) приема тезата на Коминтерна, което я подвежда под съдебна отговорност в България въз основа на „Закона за защита на държавата“. Следват съдебни процеси, в които ВМРО (обединена) е третирана като антидържавна комунистическа организация, имаща за цел да наруши териториалната цялост на България. Така се стига до преустановяване на съществуването на ВМРО (обединена). Тогава задачата за разпространяване и утвърждаване на македонско национално самосъзнание пада върху ЮКП и БКП. Новата роля на македонизма, отредена от Коминтерна, е че той трябва да спомогне за укрепването на най-важната страна на Балканите – Югославия. С назначаването на Тито за ръководител на ЮКП през 1937 г. окончателно се утвърждава партийната политика за федеративно устройство на югославската държава, в която Вардарска Македония да влезе като отделна република. Програмата на ЮКП по националния въпрос се приема окончателно на Петата конференция на партията (октомври 1940 г.), където четем следната декларация:
Вън от всякакво съмнение е, че македонците са една отделна нация на Балканите (ни сърби, ни българи), което признава и големият сръбски географ и етнограф Йован Цвийч.
Тази трансформация на сръбския македонизъм в югославски обаче все още не успява да му осигури реално влияние сред българското население в Македония. Значителна част от него отново посреща българските войски като освободители през април 1941 г.
Във Вардарска Македония, като военно-административна единица под юрисдикцията на Германия, е установено българско военновременно управление. Още с навлизането на немските войски в Македония местни и дошли от България дейци на ВМРО създават т.нар. Български акционни комитети, които имат за задача да подготвят изграждането на българската власт. Местното население се включва с голям ентусиазъм в тези комитети, които решават Вардарска Македония да бъде присъединена към Царство България. Българските акционни комитети изиграват ролята си до установяването на българското управление и законодателство в утвърдените административни областни центрове Скопие и Битоля. Възстановява се дейността на Българската екзархия и отново се отварят българските училища.
Още в навечерието на войната съветското влияние на Балканите вече е далеч по-осезаемо, а след нападението на Германия над СССР и създаването на партизанските движения, то вече става заплашително. Тито се утвърждава като международно признат политически фактор след преврата на генерал Душан Симович и изтеглянето на Югославия от Тристранния пакт. По отношение на Македония Тито и ЮКП имат план минимум и план максимум. Планът минимум предвижда запазването на границите на Вардарска Македония в следвоенна Югославия. За неговото осъществяване Тито създава и политически орган – Антифашистко събрание (вече) за народно освобождение на Югославия (АВНОЮ). Първото заседание на това събрание през 1942 г. в Бихач, Босна и Херцеговина минава без участието на представители от Македония. Там се решава Вардарска Македония да се превърне във федерална единица в бъдеща социалистическа Югославия. Планът максимум обозначава обединението на трите дяла на Македония (Вардарска, Пиринска и Егейска) като част от югославската федерация. Така на Второто заседание на АВНОЮ в Яйце през 1943 г., чрез включването в Президиума на АВНОЮ на представители на трите македонски района, се прави открита заявка към териториални претенции по отношение на Пиринския и Егейския край. Изпратеният от Тито в Македония Светозар Вукманович – Темпо овладява македонското партийно ръководство, налагайки македонизма. През пролетта на 1944 г. Георги Димитров, по инструкциите на Сталин, също лансира идеята за българо-югославска федерация, в която обединените Вардарска и Пиринска Македония ще образуват една от федеративните републики. Съветското ръководство обаче нарежда въпроса да бъде оставен за решаване след края на войната. Георги Димитров инструктира БКП да следва югославската политика и да утвърждава македонизма.
Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
