fbpx

Модата да мразиш родината

Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук

Популярната в последните десетилетия фраза „Мразя държавата, обичам родината“ щеше да е просто безобиден опит за остроумие, ако не беше следната статистика: само 25% от българите са готови да се бият за родината си в случай на война. Това показа мащабно изследване на Галъп от 2015 година, впоследствие потвърдено и от други сериозни социологически проучвания. Потвърждава се и с просто око, когато в социалните мрежи виждаме млади мъже да заявяват, че няма да защитават тази „корумпирана кочина“.

Кои държави обаче са на челните места по готовност на гражданите им да ги защитават? Сред първенците с над 70% личат държави като Мароко, Пакистан, Бангладеш, Афганистан, Азербайджан, както и съседна Турция. Несъмнено по логиката на българския либерал (а и да признаем, на застаряващия соц-носталгик), там би трябвало корупция да няма. Би трябвало всички техни граждани да живеят охолно в своите smart-домове на бъдещето и правата на жените и новите полове да са поставени на пиедестел. Че това не е така, е повече от ясно… „Там хората са примитивни, затова искат още да се бият!“ – смее се прогресивният българин, който не иска много-много да се асоциира със съгражданите си. В това твърдение има две логически дупки – защо „примитивният Ганьо“ тогава не иска да се бие и защо процентът е 74 във… Финландия.

Когато през Втората световна война Великобритания се готви да поеме цялата мощ на наближаващия немски военен удар, Уинстън Чърчил прави легендарното си обръщение към нацията: „От тази битка зависи оцеляването на християнската цивилизация. От нея зависи оцеляването на нашия британски начин на живот и дълговечността на нашите институции (…) Нека се мобилизираме, и така да се отдадем на дълга си, че ако Британската империя съществува още 1000 години, хората да продължават да казват – Това беше най-славният им миг!“.

Сега, няколко поколения по-късно, огромното мнозинство от жителите на Острова по-скоро биха се заинтригували от възможността християнството – като ненужен и архаичен товар – да изчезне. Разбира се, всеки вакуум се запълва – местните жители с произход от Пакистан, Мароко, Бангладеш съвсем не мислят така за своята традиционна религия, въпреки че живеят в същото високотехнологично общество.

Ами какво да кажем за призива на Чърчил за защита на британските държавни институции? В края на 2018 г, световноизвестният английски комик Джон Клийз („Монти Пайтън“ и „Фолти Тауърс“), истинска легенда и в собствената си страна, заяви, че на 78-годишна възраст емигрира на Карибите, заради отвратителната корупция в Обединеното кралство. Да, правилно прочетохте – става въпрос за страната, привлякла може би най-много български емигранти. Той уточнява, че лично не страда от въпросната корупция, просто е отвратен как не се обръщало достатъчно внимание на определени журналистически разследвания за финансови злоупотреби в британските министерства. Няма нужда да ви казвам, че в момента процентът на англичаните готови да се бият за родината си е сходен с нашия…

Споменах Ганьо… Ето това нарицателно се превърна в истински феномен през последните години. Този измислен персонаж достига връхна популярност сега, цели 126 години след издаването на оригиналната книга за него. „Мразя държавата“, „убийствена корупция“ и „Ганьо“ са няколко хоругви, без които нито един прогресивен либерал в България не излиза от вкъщи и не влиза в социалните мрежи или в телевизора ни. Тук най-интересното е едно – че авторът на този персонаж, Алеко Константинов, умира през 1897 година. Тоест едва 19 години след като България се освобождава от Османската империя. Сънародниците ни, използващи Бай Ганьо като оръжие срещу българщината, де факто очакват, че „ако от нас ставаше нещо“, то щяхме за максимум 19 години, от османски поданици в кирпичени къщи, да сме стигнали до небостъргачи, обляни в електрически светлини, та Алеко да опише и нас така както Америка.

А Алеко в своето измислено комедийно произведение, просто няма как да говори ласкаво за нашите още селски тип градове и непросветените им местни жители – България тепърва ще се синхронизира с десетилетия с цивилизована Европа. Нека ви дам два примера – строежите и на народния театър в София, и на катедралата Александър Невски започват през 1904 година. Военният клуб е завършен 1907 г, а в същата година започва широкомащабното полагане на така известните жълти павета. Какво е имало по времето на Алеко Константинов? Кал. Кал и сред калта – сградата на Парламента. Е, учудващо ли е тогава, че нашият писател пише: „Българино, пожелай ми живот и здраве, за да имам възможност да вдигна завесата, която разделя градския живот от омайните прелести на нашата дивна природа, и ти ще се влюбиш в тази природа, както никой юноша никоя не е любил.“

След казаното по-горе, учудва ли ви, че той е искал все да избяга от подтискащата следосманска „градска“ обстановка и е ходил на Витоша и в по-развитите чуждестранни градове? За природните красоти в Трънско, Алеко дори написва: „В този момент ще въздъхне ли някой за Тирол и Швейцария, че да го цапна по устата!“. Би ми било приятно да чуя поне за природата ни подобни обяснения в любов от хората, използващи „Ганьо“ като обида и имащи Алеко за свой предтеча.

Тази година се навършиха 100 години от смъртта на най-важния писател в следосвобожденската ни история – Иван Вазов. В своя разказ „Урок“ от 1904 г, той сякаш описва следващия етап от развитието на българското селячество – От полята край София, в трамвая (да, след смъртта на Алеко тръгва и трамвай – ще се върна на това), се качва отруден небръснат човек, вероятно шоп като Бай Ганьо. Добре облечените българки от чисто новата градска висша класа го гледат с презрение и го обсъждат на немски, наричайки го „простак“. Накрая една от тях си изпуска чадъра, а той го вдига и ѝ го поднася, изричайки на правилен немски „Госпожице, моля, вземете си чадъра!“…

Няма нищо лошо един човек, особено един мъж, да защитава родината си безусловно. Както през целия си живот го прави Иван Вазов. Просто защото е негова, защото точно за това кътче от света той носи отговорност. Твърденията че „българската природа и българските жени са най-красивите“, „българските обичаи са най-добрите“ и т.н. не следва да се разглеждат без продължението им „…когато си българин“. Напоследък се наблюдава един налудничав присмех при подобни твърдения, като че ли това са обективно сравними неща. Или с други думи, „не се знае къде нещо е най-добро, но със сигурност няма как да е в България“. Не за чуждата аудитория Иван Вазов написва „Българският език“, а за да убеди незнаещите български… в красотата на българския…

Колкото до началото на трамваите в София – по времето на Алеко дори не е имало ток! Ето безкрайно интересна гледна точка от 1938 година, написана от началника на отдел „Осветление“:

„От момента, от който нашият престолен град е започнал да мисли свободно и да действува самостоятелно, той е имал всичката амбиция да догони и овладее в най-скоро време техническите постижения и културните придобивки на Запада.

За тази благородна амбиция и за този нестихващ устрем на националния ни дух към напредък и възход, ни говори много убедително фактът, че само няколко години след като Едисон открива електрическата крушка (1879 г.) и само една година след епохалното откритие, демонстрирано на световното изложение във Франкфурт на Майн през 1890 г. — пренасяне на електрическа енергия на разстояние 117 км., в дневния ред на Софийския градски съвет през 1891 г. се поставя за разискване въпросът за електроснабдяването на столицата! А в него момент градовете в Европа, които имат електрическо осветление, са много малко: броят се на пръсти. На този именно стремеж на българския дух единствено се дължи и знаменитият технически скок, който е направила нашата столица — тя се ориентира тутакси към електрическата енергия, без да мине по изминатия от европейските градове път — пътя на светилния газ и конския трамвай, и е въведела направо електрическото осветление и електрическия трамвай.

След като са били изживени в продължение на няколко години много тревоги и разочарования, най-после мечтата на градския съвет от 1891 г. за електрифициране на София е била осъществена. През 1898 г. е бил сключен договор за отдаване на концесия електрическото осветление и трамвай в гр. София, и на 1. XI. 1900 г. при голяма тържественост е било пуснато в действие електрическото осветление в града. София светнала! А два месеца подир това, софиянци изпитали нова радост от културната придобивка — на 1.1.1901 г. първият електрически трамвай се движел вече из софийските улици.

Представете си да живеете в средновековна европейска столица. Всички обществени класи съжителстват зад и около една крепост. Има далеч по-голяма вероятност да се родите обикновен средновековен земеделец, отколкото цар. Имате си жена и многобройна челяд, които ви помагат да обработвате земята и да се прехранвате. Ако сте жена – имате мъж и много деца. Представете си, че крехкото ви крепостно съобщество бива нападнато от външен варварски неприятел, носител на друга култура. Дали ще си мислите „Нека паднем, царят и без това не струва“, „Не ми харесва данъчната система, с такива управници колко по-зле може да бъде?“, „Чувал съм, че в Китай живеят къде-къде по-модерно, искам там!“, „То тази крепостна стена я построиха некачествено“, „То това живот ли е?“, или ще се стремите по всякакъв начин да защитите своето? Защо трябва да се заблуждаваме, че Виена щеше да изглежда по същия начин, ако беше паднала при някоя от османските обсади? Защо сега говорим за арабски свят, ако не е друг свят? Същото като в Европа ли е в Иран например? Поинтересувайте се какви са законите там относно жените и относно причините за смъртно наказание.

Най-силният, най-естественият инстинкт е за продължаване. На нацията, културата и обществото. Поне винаги досега е било така. Това е един от най-интересните феномени, за който никой не говори – как националните култури остават едни и същи при 100% естествена подмяна на населението. Когато говорим за България, с Алеко Константинов говорим за едно и също. Когато четем ръкописите му – ги разбираме. Ако той можеше да види нашите – също. И през 1921 г. са полагали венци на гроба на Вазов, и през 2021 г. го правим.

Голяма част от това се дължи на институциите. Училището ни учи да четем и да пишем, да почитаме Вазов. Музеите с артефакти ни показват поколение след поколение каква е била историята ни. Държавата е това, което ни е създало усещането за родина – обичаме ли я, значи държавата до голяма степен се справя!

Разбира се, различни аспекти от културата и от обстановката се променят във времето, остават само основните стълбове. Ние сме просто едно поколение, един епизод от историята. Поемаме щафетата от предишното и я предаваме на следващото. От нас зависи в какво състояние. Нравствено силните мъже като Вазов, заварвайки страната си във времена на мрак, осъзнават своя ангажимент към нея:

„Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколенье“

Ние, надявам се, абсолютно никога няма да видим България в състояние толкова близко до „кална кочина“, напълно изолирана от европейската цивилизация, както са я виждали Вазов и нашите въстаници, хайдути и опълченци. Ако имате и най-бегло съмнение за това, ви препоръчвам да се запознаете с литографиите на Феликс Каниц, изобразяващи основни градове в България през средата на 19-ти век – стряскащо напомняне, че тогава всичко по тези земи е просто Османска империя, минувачите са с тюрбани и официалните документи са на арабски. Въпреки това тогавашното поколение български мъже успява да обърне хода на историята.

Няма нищо по-некрасиво и незабележително от пораженческото мислене. Всички легенди и митове, достигнали до нас от зората на човешката цивилизация, тачат подвизите и устояването на предизвикателства. Винаги хората са намирали за забележителни победите в неравни битки. Така е и до ден днешен – нима най-дълго помнените спортни събития не са тези с неочаквани обрати? Ако продължа с метафорите и сравня населението ни със спортен отбор, то ще излезе, че 75% от българите биха се отказали да играят или с лекота биха минали към по-силния… Ако оправданието са „тежките времена“, то просто погледнете предишния абзац.

Никакви нови закони, министерства, подмяна на екипи и „общи стратегии“ не могат сами по себе си да изкоренят корупцията. Корупцията е рожба на нихилизма. Единствено колкото по-масова е любовта към родината сред обществото, толкова повече некорумпирани кадри ще произвежда то. Ако погледнем архивните снимки от България през началото на 20-ти век, тази България, която общо взето е раждала по един съвременен паметник на културата на ден и с която през войните са се съобразявали, ще забележим много интересно поведение у обществото. То се държи като пасаж от риби, като едно цяло.

Освен военни, тогава е имало и много граждански и професионални паради, например шествие на пощальоните на колела, всичките облечени в еднакви изрядни униформи. На пожарникарите, на лекарите, на полицаите (не протести, а паради)…  Винаги ми е било особено интересно как гвардейците са облечени също като днешните. Всичко това дава усещане за непреходни роли в обществото. Общество на шахматни фигури, което работи като едно цяло. Когато царят умира – истинският ни цар  –  това общество заформя спонтанно, може би най-голямата човешка нишка в историята на България, за да отдаде последна почит на преминаващия през част от страната влак с тленните му останки.

Сигурно „общество на шахматни фигури“ звучи много ограничаващо, само че ролите, от които има нужда една държава, биват абсолютно всякакви. Да си велик учен или музикант също е роля в обществото. Стига да си лоялен към него. Така както олимпийските медалисти носят важен престиж за страната ни и самочувствие за самите нас – че и тук може.

Примерът с гвардейците – сега и лейбгвардейския полк на Негово величество – преди, е ярък пример за консерватизъм. Етническите характеристики на гвардейците не се променят, мотото „Гвардията умира, но не се предава!“ – също. Ето с това разбиране за преходност на човека, но непреходност на родината, съвременните либерални интернационалисти искат да се справят. Това ги влудява. Представяте ли си толкова поколения през предишните векове, които са се сменили, а следващите са живели със същите къщи, същите църкви, прегръщали са своята роля в обществото – на царе и пажове, на свещеници и поклоници, на земеделци и земевладелци… Няма нищо прогресивистко в това, не звучи и като да постига вечната им самоцел за „равенство“!

Ако се върнем на примера как Великобритания се е готвила да бъде нападната, то кой знае как щеше да изглежда той в прогресивистките представи… Може би е щяло да има квоти колко жени да управляват изтребители и колко мъже да бъдат медицински сестри? Колко цветнокожи трябва да участват в разбиването на кода на „Енигма“, колко социално слаби трябва да се качат на подводница?

Не  –  тези неолиберални течения започнаха да разграждат консервативните култури в Западна Европа чак след Втората световна война и достигнаха пика си сега. Те учат всеки да е индивидуалист и да мисли, че сам може да се развие повече, извън всякакви роли или, както те го наричат, „калъфи и стереотипи“. Всичко това е добре, докато не се наложи 1 лекар да обслужва 20 000 човека със „свободни професии“. Надявам се никога да не разбираме какво би означавало това при война.

Това, от което всяка държава по начало има нужда, са… хора. Хора за всичките тези роли, които съставят едно здраво общество. Не просто здраво в смисъл на работещо, а здраво психически и емоционално, единно общество. Най-древните и важни роли са тези на мъжа и жената. Затова днешните интернационалисти гледат първо и най-вече да се разправят с тях.

Децата са най-нужното за континиума, за продължението във времето на една държава, на една култура, на едно общество. В момента най-голямата заплаха за България е именно демографската и тя не идва от някаква свръхбедност, а от смесването на ролите на мъжа и жената, дължащо се на цунамито от западна култура, което ни заля. Няма никаква демографска криза в Африка и Близкия Изток, а отново ще кажа – там нито са богати, нито са без корупция.

Същата катастрофална демографска картина и критично ниски нива на патриотизъм се наблюдават в цяла Западна Европа. Тези бивши велики държави ни размахват пръст, най-вече чрез грантовите си медии, и ни учат да сме „прогресивни“ като тях. Опитват се да поучават народа ни, че българските народни обичаи са „ретроградна ганьовщина“, по същия начин по който едно време комунистите са ни убеждавали че патриотизмът е „ретрограден шовинизъм“.

Под маската на борци за човешки права, „съвсем различни от лошите съветски комунисти“, те прокламират, че нов демографски бум не ни е нужен – нужно е да си внасяме млади хора от Африка и Близкия Изток, за да запълваме недостига на работна ръка. Убеждават ни, че българският мъж е най-лошият насилник и бие жена си масово, въпреки че според Евростат в страната ни се случват 45 (четиридесет и пет) пъти по-малко изнасилвания на 100 000 души, отколкото в Англия и 35 (тридесет и пет) пъти по-малко, отколкото в Швеция. Също така ни липсвало някакво равенство, въпреки че ги превъзхождаме в пъти и по процент на жените в IT сферата, която е и най-високоплатената у нас.

Искам да напомня, че в последните години не е имало председател на Европейската комисия, който да не е заявявал открито, че е „за“ Европейският съюз накрая да стане държава-федерация. И кое е лошото, защо са ни въобще отделни моноетнически национални държави? Ами… ние вече имаме за пример държава-федерация, основана на миграция, базирана исторически на европейско население. Тази държава се казва САЩ – можете ли да ми кажете защо тя отстъпва на все още сравнително моноетническите държави от ЕС по абсолютно всякакви показатели на глава от населението, защо американците си мечтаят за финландско образование и за екскурзии в Италия?!

„Многообразието е нашата сила“, прокламират високо от трибуните на ЕС. Ами добре, щом е така – не разваляйте това уникално многообразие от европейски култури, градени всяко с векове! Разбира се, те нямат предвид това. Разбира се, те имат предвид, че колкото повече мигранти от различни етноси внесем в Европа, толкова по-силна ще става тя. Само че всички данни показват друго… Ако случайно сте чели дотук и сте ме наричали мислено „расист, расист, расист!“, то не забравяйте, че само една Нигерия расте като население с толкова бесни темпове, че от 211 милиона души тази година се очаква да достигне 400 милиона през 2050-та. Можем ли да приемем всички тях тук и тогава какво ще кара Европа да се нарича Европа?

Въобще що за логика следва този начин на мислене, че е расизъм фразата „Африка на африканците”, „Европа на европейците”, „Азия на азиатците“? Расисъм ли е също твърдението „за самите пингвини и за баланса на Земята ще е добре, ако те си стоят в Антарктида, а не в Африка“? Щом на етносите им е толкова приятно да се смесват, защо открай време има Чайна таун във всеки по-голям американски град? Защо има Бронкс, гета, защо има български, украински и т.н. подобщества в Чикаго?

Човек би казал, че всяка култура е уникална, нужна и допринася за общото многообразие… Но чакайте, това е точно тезата на либералите. Разликата е само, че аз намеквам че европейските култури трябва да запазят историческия си облик. Либералите обикновено имат предвид, че всички култури трябва да се почитат и опазват, освен традиционните култури на европейските нации. По някаква причина е прието, че те трябва да станат „приемната среда“ за африканските и арабските култури, а те самите следва да се размият. Това, както знаете, не се случва в Близкия Изток. Там културата не се размива, за да стане по-европейска. Примери като Дубай имат твърде сериозни контрапримери като Афганистан и Иран. И само ние в Европа трябва да използваме все по-малко природни ресурси, за да пазим планетата. В Китай и Нигерия не го правят и не трябва.

Либералният интернационал подменя неимоверно бързо всичко, което последните 10-20 поколения са приемали за даденост. С убийствени темпове сменя традиционната архитектура, характерна за всяка държава, с един грозен безличен стил – международен модернизъм. Опитва да оскверни дори поразения Нотр Дам – нищо традиционно не трябва да остава „непипнато“, „неразчупено извън нормата“. Нормата на красивото. За тази цел работят неуморно всички западни университети и колежи по архитектура. Звената по политология бълват неуморно кадри, които повтарят като кукли от една и съща серия „Многообразието е нашата сила“. А в училищата в някои части на Англия и Франция, класовете вече изглеждат безкрайно хомогенни и немногообразни като етническа структура. И нямам предвид европеидни…

Разбира се, не всичко е на 100% черно (няма връзка с горните изречения) – като европейски консерватори не би трябвало да имаме и капка съмнение, че Европа ще издържи и този тест, и тези процеси няма да стигнат много по-далеч, защото още нашето поколение ще ги обърне. Всеки в Европа – в името на своята родина, заедно – в името на всички ни.

Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук

Споделете:
Default image
Пламен Петров
Следва Теоретична физика в Софийски университет. Интересува се от това как България и манталитетът на българите са се изменяли през различните периоди в най-новата ни история. Събира данни за "непознатата", според него, Трета българска държава и иска те да станат по-широко достъпни. Българоцентрист - смята, че в България световната политика следва да се разглежда през призмата на националния ни интерес, а не на този на големите сили. За него няма такова нещо като "малка държава".