Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
Политическото налагане на македонизма, което проследихме в поредицата дотук, е само едната страна на монетата. Повсеместното насилие в началото на неговото установяване е проблематично както за местните управляващи, така и за централното партийно ръководство на Югославия. Изкореняването със сила на българското самосъзнание на населението във Вардарска Македония (чрез убийства, съдебни процеси, затваряне в лагери и затвори) е съпътствано от редица процеси, в крайна сметка обуславящи успешното инкорпориране на македонизма в тъканта на македонското общество. По този начин идентичността на македонците постепенно се променя и хомогенизира, превръща се в идентичност на един от конститутивните народи в югославската федерация. Изграждането на тази идентичност обаче не може да се осъществи само с насилие, за което Тито и неговите приближени са наясно. Не може, също така, да стане от днес за утре. Така меките инструменти на влияние на сръбската държава, наследени още от сърбоцентричната междувоенна Югославия, успяват чрез образованието, културата и музиката да приобщят младото местно поколение към югославската концепция, което ознаменува победата на етническия македонизъм. Както пише Николай Василев в книгата си „Македонският идентитет“:
…някъде към 60-те години се случва т.нар. типинг пойнт. Точка на преобръщане, при която обществото приема доскоро мразената Югославия за своя.“
Макар и парадоксално, младото поколение от 60-те години нататък вижда в новата югославска Македония своята мирна и просперираща държава, в която на мода е новата вълна популярна музика на сърбохърватски, кино, литература и западни стоки. От друга страна, тези хора вече виждат в лицето на България една доскоро фашистка и мракобесна сила, която е окупирала земите им през Втората световна война, а след това превърнала се в мизерна тоталитарна и затворена за света държава. Разривът между Тито и Сталин успява да циментира усещането на македонците, че те са от правилната страна на историята. Те започват да пътуват на запад, някои от тях емигрират. Македонците вече се чувстват много повече граждани на света в сравнение с българите. Но това, което споява най-здраво техните разбирания за общност и идентичност, е това, което всички започват да учат в образователната система на социалистическата югославска република. А основният и най-важен фундамент за налагането на това ново самосъзнание е полето на историята, т.е. македонската историография и историческо образование. Именно манипулираната история става първостепенен проводник на македонизма сред местното население и в крайна сметка успява до голяма степен да свърши това, което десетилетия наред не успяват въоръжената пропаганда и огромните ресурси, наливани за утвърждаването на македонистичната теория във Вардарска Македония.
Главната задача на историята е да обособи съществуването на отделен македонски народ през вековете. Основните хронологични акценти, върху които започва да се крепи македонската историография, са няколко:
1) Средновековна история – Кирил и Методий, Климент Охридски, цар Самуил и Охридската архиепископия;
2) Македонско възраждане – дейността на македонските „преродбеници“ (букв. „възрожденци“);
3) Революционната борба на македонския народ – ВМРО;
4) Създателите на съвременната македонска нация и антифашистката съпротива.
Тъкмо това са четирите основни стълба на новосъздадената македонска историография, които се превръщат в неотменна част от всички учебници по история в македонските училища, а също и от историческата литература, предназначена за македонските студенти.
1.Първият стълб на македонската историография се отнася до периода на Средновековието.
Тук македонските историци залагат най-вече върху географския фактор, за да обосноват своите тези. С други думи, Светите братя Кирил и Методий са обявени за „македонци“ поради простата причина, че са родом от Солун – т.е. сърцето на географска Македония. Следват опити да се придадат македонски етнически характеристики на исторически личности като Св. Климент Охридски и цар Самуил, както и на цели институции като Охридската архиепископия. Това се прави като чисто регионалните особености се изпълват с етническо от съвременна гледна точка съдържание (или т.нар. ретроспективна етнизация). Нещо, което противоречи на всички средновековни извори, както и на тезите на историците, разглеждали тези процеси през годините.
2.Вторият стълб е т.нар. „Македонска преродба“, под което се има предвид времето на националното възраждане.
Македонската историография определя този период като свързващото звено между Средновековието и Новото време в македонската история. И макар по външни белези “Македонското Възраждане” да е българско, неговото съдържание се представя като чисто македонско. По времето на „преродбата” у някои местни „възрожденци“ македонското съзнание изчезва, заменяйки се от българско или гръцко – например при Йоаким Кърчовски, Натанаил Охридски, Райко Жинзифов и др. Наред с тях обаче има и „македонски преродбеници“ с македонско национално съзнание като Кръсте Мисирков, Димитър Чуповски, Георги Пулевски и др.
3.Третият стълб акцентира върху революционната борба на македонския народ в края на 19 и началото на 20 век.
В нея македонската историография представя БМОРК (Български Македоно-Одрински Революционни Комитети), ВМОРО (Вътрешна Македоно-одринска Революционна Организация) и ВМРО (Вътрешна Македонска Революционна Организация) като организации за освобождение на македонците от османска власт. Първите две абревиатури се изключват от употреба, като се използва само третата – ВМРО. Македонските историци застъпват тезата за македонския характер на организацията през първите десет години от нейното съществуване (1893 – 1903), когато тя се бори срещу българската, сръбската и гръцката пропаганди, както и срещу османската власт. Акцентът се поставя върху идеята за автономия като борба за създаване на независима македонска държава. Възприетите определения в българската историография за левица и десница се използват по отношение на македонското революционно движение, за да се постави ударение върху небългарската принадлежност на представителите на лявото крило. За наличие на македонски национализъм се използват политическите виждания на ръководителите на „левицата“, най-вече от т.нар. Сярска група около Яне Сандански, Димо Хаджидимов и др., както и за всички революционни дейци, споменали под една или друга форма идеята за автономия като стъпка към бъдеща балканска федерация.
4.По отношение на четвъртия стълб двете личности, на които македонската историография отдава най-голямо значение, са Кръсте Мисирков и Блаже Конески – двете икони на македонизма.
Заедно с т.нар. Македонска национално-освободителна борба (НОБ), двамата заемат най-предно място в македонския исторически разказ. Според този наратив, по време на Втората световна война единствено комунистите се ползват с доверието на населението във Вардарска Македония. Всички най-популярни изследвания и издания не само през югославския период, но и след това, са посветени на темата за Народно-освободителната война на македонския народ и неговата борба най-вече срещу българските „фашистки окупатори“. А автори на споменатите изследвания са предимно партизанските и комунистически участници в тези събития. Разбира се, от тази гледна точка едва ли е изненадващо, че нищо не се споменава за комунистическия терор срещу всичко българско.
Всички тези четири стълба, формулирани от бащите на македонската историография (сред които Блаже Ристовски, Михайло Апостолски, Драган Ташковски и др.) по времето на югославска Македония, остават в пълна степен валидни и през целия постюгославски период, включително до днес.
Именно тази концепция е залегнала в основата на македонските учебници, по които се обучават учениците от средните училища и студентите по история в Република Северна Македония. Тази идея се върти около разбирането, че от Средновековието до Втората световна война съществува македонски народ, който през цялото това време се бори за своята национална еманципация. А като основен потисник на неговите борби се явяват българите. Едва с победата на Югославия във Втората световна война македонската историография вижда „освобождението“ на македонския народ, макар и като част от федерация на южните славяни. А след разпадането на Югославия Вардарска Македония получава вече и своята политическа независимост. Македонската историография обаче третира Пиринска и Егейска Македония като „изконни македонски земи“, които са заграбени съответно от България и Гърция. Тази концепция, наложила македонизма като официална академична категория, е уникална и единствена за целия свят (поради тотално различната интерпретация на историческите извори) и съвсем логично влиза в остро противопоставяне с България и Гърция по редица исторически въпроси.
В най-новата история на постюгославска Македония се появява и нов исторически стълб, който заема централно място в обновяващия се македонистки исторически разказ още след провъзгласяването на независимостта на новата държава през 1991 г.
Това е т.нар. „антиквизация“ на съвременните македонци
„Антиквизацията“ (или „античкият македонизъм“) налага тезата за произхода на съвременните жители на Вардарска Македония от древната македонска империя на Александър Македонски. Това е опит за възраждане на позабравената романтична концепция от 19 век, според която днешните македонци са преки потомци на „античките“ такива и са произлезли от тяхното смесване с по-късно придошлите на Балканите южнославянски племена. По време на десетгодишното управление на македонския премиер Никола Груевски (2006 – 2016) се стига до съзнателно неглижиране на славянската принадлежност на македонците и започват да се търсят преки връзки между „древномакедонския“ и съвременния македонски език. Целта е чрез този стълб новата македонска държава да се разграничи вече и от социалистическа Югославия и тезата за общия славянски произход.
Стига се дотам, че през 2008 г. в Скопие, по покана на Груевски, официално е посрещната делегация на пакистанските хунзи, които са обявени за преки потомци на античните македонци и съответно за най-близки родственици на съвременните такива. По същото време държавата започва да подкрепя редица псевдоисторически трудове, целта на които е да докажат, от една страна, континуитета между древните и съвременни македонци в етнически и езиков аспект, а от друга – огромните разлики между българи и македонци.
През 2008 г. правителството на Груевски започва своя мегаломански проект „Скопие 2014“, който е завършен с изграждането на 20 нови сгради и 40 паметника в центъра на македонската столица. Най-мащабният монумент е изграденият на площад „Македония“ в центъра на града внушителен 28-метров бронзов паметник на конник, имащ изключителна прилика с образа на Александър III Велики. Властите не го наричат директно Александър Велики поради продължаващия по това време дългогодишен исторически спор с Гърция за античното македонско наследство, блокиращ присъединяването на Македония към Европейския съюз и НАТО. Официално обаче македонските власти застъпват тезата, че имат същото право като гърците да се наричат „потомци на Александър“. В този смисъл Никола Груевски веднъж казва:
Македония в древността е била една географска територия и нейните герои сега принадлежат на всеки, който живее в отделните съвременни държави.
След падането от власт на Груевски, „антиквизацията“ е изоставена, тъй като се превръща в сериозна външнополитическа пречка – най-вече поради острата гръцка позиция срещу нея и особено срещу използването на името „Македония“, довело до блокиране на стремежа на Македония да стане част от НАТО и ЕС. След като това противопоставяне е преодоляно с подписването на Преспанското споразумение от 2018 г., а името на държавата е променено на „Република Северна Македония“, този исторически стълб се пропуква, оставайки само за вътрешна употреба. Тази вътрешна употреба обаче също е доста проблематична, тъй като „антиквизацията“ не среща масова подкрепа и е обект на разногласия вътре в самото македонско общество. Антиквизацията придобива отрицателно значение и става обект на критика от всички, които не харесват ВМРО-ДПМНЕ. Така една значителна част от обществото започва да се разграничава от „античкия“ разказ, първо, защото той се опитва да заличи досега налаганата им идентичност и второ, защото той се свързва с корупционните практики на Груевски по изграждането историческия монументален комплекс в центъра на Скопие.
Обобщение
От изложеното дотук можем да направим няколко основни извода. Македонизмът, като едно по-широко явление, започва от използването на името „Македония“, произлизащо от едноименната антична империя на Александър III Велики, който ще я разпростре, макар и за кратко, в една огромна територия, обхващаща в представите на съвременниците му почти целия тогавашен свят. Тази империя придобива митологизиран образ сред образованите слоеве на късноантичния и средновековен свят. Името „Македония“ е магнетично и за римските, и византийски императори, които го използват за обособяване на отделна териториално-административна единица във владенията си. То често сменя своето местоположение, като за немалък период от време се намира изцяло извън пределите на някогашната древна македонска държава. Още оттогава значението на Македония придобива строго регионален смисъл.
През Късното средновековие, заедно със сгромолясването на Византия, изчезва и името „Македония“ като обозначение на административен субект. През османския период то може да се открие само в библиотеките и архивите, пазещи предосманската история на Балканите.
Името „Македония“ се появява отново, макар и спорадично, през 18 и най-вече през 19 век, за да означи една територия, тогава намираща се изцяло в пределите на Османската държава и в по-голямата си част обхващаща земите на античната македонска империя. Постепенно географската наука локализира тази древна страна основно в днешните ни представи за трите дяла на Македония (Вардарска, Пиринска и Егейска). Тази поява идва основно от западните учени като част от античната топонимия, с която те започват да назовават балканските територии.
В нито един момент от своето съществуване след античната империя обаче Македония не означава някакво държавно образувание или белег за етническа принадлежност на хората, които я населяват.
Предпоставките за възникването на македонизма като политическа идеология, която ще се превърне на практика в създател на една нова нация, се появяват едва през 19 век – като гръцки хибрид между регионализъм и търсене на някакъв континуитет между древните македонци и православното славянско население, което живее заедно с гърците на юг или в непосредствен досег с тях на север. Този прото македонизъм на Вселенската патриаршия се пренася и при част от българските възрожденски интелектуалци, които в този момент се лутат между различни теории за произхода на населението в Македония. Но тези екзотични представи за историята на Македония са твърде имагинерни и неясни и не придобиват необходимата популярност. Доста по-структуриран политически проект виждаме в сръбския македонизъм, развит по-комплексно от Стоян Новакович. После виждаме нещо подобно и при Кръсте Мисирков, но докато при първия случай политическият македонизъм се оказва ненужен за сърбите, при другия остава на практика неотразен от българите.
Това, което успява да наложи македонизма в тази географска област, са решенията на Коминтерна под давлението на Сталин и неговата концепция по националния въпрос, превърнали се в държавна политика на комунизираните следвоенни Югославия и България. И докато в Пиринска Македония „македонизацията“ е изоставена в края на 50-те години, във Вардарския дял щафетата се поема от наследника на коминтерновския македонизъм – т.нар. югомакедонизъм на Тито. Коминтерновският и Титовият македонизъм се родеят по своята насилствена природа, която получава възможност да се прояви в пълна степен на територията тъкмо на Вардарска Македония. Получил пълната власт и всички силови лостове, този македонизъм достига своя пик през втората половина на 40-те и през 50-те години на 20 век, когато със силата на брутални репресии успява да потисне българското самосъзнание и пробългарската съпротива на местното население.
През 60-те години, вече с далеч по-омекотени инструменти (като култура, музика, образование, социални привилегии, достъп до западни стоки и възможност за пътуване зад граница), югомакедонизмът успява да привлече на своя страна младото поколение и не само да го изтръгне от българския му корен, но и да го възпита с омраза към всичко българско.
И въпреки това срещу тази подмяна на идентичността продължава да съществува спорадична съпротива, която отстоява българската си принадлежност до самото разпадане на Югославия в началото на 90-те години. През целия този период продължават да съществуват малки островчета на хора с българско самосъзнание.
В новата посткомунистическа македонска република югомакедонизмът на практика запазва своята най-важна идеологическа черта – антибългаризмът.
Това става благодарение на запазването на силна обвързаност на Република Македония с Белград по линия на дълго управлявалата комунистическа партия и нейните силови структури в лицето на УДБА (югославското Управление за държавна сигурност). Създадената фасадна парламентарна демокрация с партии, изградени от бивши кадри на комунистическата номенклатура, така и не предприема ревизия на македонизма. В началото на 21 век правителството на Никола Груевски предлага един нов идентичностен проект, търсещ македонския произход през Античността. Този проект обаче е изваден от официална употреба след двустранния спор с Гърция за името „Македония“. Другите характеристики на установения след Втората световна война македонизъм обаче остават на практика непокътнати.
Всичко, което до момента обсъждаме по отношение на македонизма и свързаните с него проблеми, е свързано с въпроса за изграждането на нациите. Ясно е, че различните нации възникват по различен начин. Някои се създават в продължение на дълъг период от време, докато при други създаването е „форсирано“ от конкретни обстоятелства, най-често войни или други катаклизми. Тъкмо втората опция наблюдаваме при възникването на македонската нация, в чието „акуширане“ ключова е ролята на един от големите победители във Втората световна война – Сталин и неговият наместник на Балканите Тито. За наличието на хора с македонско национално, а дори и етническо самосъзнание може да се говори и отпреди войната. Но това не е достатъчно, за да се констатира съществуването на хомогенна национална общност. При процеса на възникване на македонската нация от първостепенна важност е политическото инженерство – създаването на югославската федерация, включваща Вардарска Македония като отделна република. Въпреки това утвърждаването на македонската национална идентичност не става внезапно, то изисква съответното време, вече в условията на една социалистическа държава със специфично разбиране за националния въпрос. От тази гледна точка за относително хомогенна македонската нация като вече оформен исторически факт бихме могли да говорим от 60-те години нататък. Също така, ключово за разбирането на този процес е неговото разглеждане в контекста на Титовото „братство и равенство“ по същото време. Няма никакво съмнение, че „произвеждането“ на тази нова македонска идентичност е силно обвързано с доктрините и политиките на югославския комунизъм.
И днес пред обществото в Република Северна Македония стои въпросът за разбирането и осмислянето на миналото, част от което е и осмислянето на същностните характеристики на македонизма, защото той днес влиза в пряко противопоставяне с България въз основа на неговия очевиден антибългарски характер. Именно поради тази своя проблематичност изглежда, че голяма част от неговите постулати следва да бъдат ревизирани, ако РСМ иска да бъде пълноправна част от европейската общност. Дали това ще се случи и по какъв начин не ни е ясно към момента на писането на този текст. Ясно е обаче, че създаването на една нация чрез политическо решение и с планомерни репресии и насилствени методи рано или късно води до момента, в който същата тази нация трябва да се изправи срещу действителността. И тук може да проличи дали тази национална общност притежава способността и потенциала да приеме истината и да преодолее грешките си в името на своето бъдеще. А дали младата македонска държава е готова за това? Това е въпрос, на който тепърва предстои да научим отговора. Ние като българи със сигурност трябва да дадем своя принос отговорът да бъде само истината, за да можем да надмогнем дългото разделение и да продължим заедно към общото бъдеще.
Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
